Ендрю Бритън
Американецът (11)

9.

Иран

Преплетените клони на дъбовете се издигаха високо над главите на минувачите по улицата, започваща северно от парка „Нияваран“, а короните им се полюшваха тежко под жълтеникавата светлина на натриевите лампи. Не че тя стигаше много далеч. Сякаш знаеше, че тези най-тъмни кътчета на града е по-добре да не бъдат смущавани.

С изключение на хипнотичното ромолене на лекия дъжд, улиците на Техеран бяха притихнали в настъпващата нощ.

Али Ахмеди, двайсет и осем годишен ветеран с шестгодишна служба в „Комите“^[1] — иранската тайна полиция, — стоеше прегърбен пред входа на зле осветен ресторант. Беше скрил глава в качулката на анорака си, а дъхът му излизаше на пара. До себе си бе подпрял автомат „Калашников“, който можеше да се купи за по-малко от трийсет долара на пазарите в центъра на града. Този обаче бе в по-добро състояние: блокът на затвора бе почистен от ръжда, а по метала се виждаше тънък слой смазка. Веднага щом му разрешаха, Ахмеди щеше да намери удобно място на сушина вътре и пак щеше да почисти оръжието си. Гордееше се с отношението си към работата, която му оставяше малко време за жена му и малкия му син. Особено бе доволен от текущата си задача, въпреки отвратителното време. Отсреща имаше втори охранител, скрит в тъмната уличка. Младият офицер смяташе, че има късмет — уличката не предлагаше никакво укритие и приятелят му сигурно вече бе подгизнал.

Зад мръсните прозорци на ресторанта двама мъже се наслаждаваха на просто ястие: агнешки кебап с варен ориз.

Трети охранител обикаляше между масите, метнал небрежно през гърдите си автомат „Узи“. Очите му обаче неуморно оглеждаха сенките в салона и не изпускаха от поглед летящата врата към кухнята в задната част на ресторанта. Той и двамата мъже бяха единствените хора в заведението.

Саиф ал Адел избута чинията и се облегна на стола. На тясното му лице се появи изражение на задоволство. Всъщност лицето му бе почти женствено — с пълни устни, дълъг прав нос, бледа гладка кожа и високи скули. Не бързаше да заговори — в неговия бизнес човек не оцеляваше дълго, ако прави прибързани коментари или взема бързи решения.

Хамза го наблюдаваше съсредоточено. Много добре познаваше избухливия нрав на египтянина. Смяната на настроението му не можеше лесно да се предугади — признаците бяха почти недоловими. Само че за Саиф ал Адел думата „избухлив“ означаваше нещо много по-различно от онова, което означаваше за по-голямата част от човечеството. Хамза бе ставал свидетел на онова, до което можеше да доведе мълчаливият гняв на неговия сътрапезник. Още помнеше един инцидент преди почти две години…

Пясъците на безкрайната пустиня южно от Кабул бяха нажежени под пламтящото кълбо в небето. В края на юни 2002 година духът в организацията бе нисък, а високата температура при изгрев и залез сякаш допринасяше за нервността на хората. Афганците се страхуваха и се опитваха да прикрият страха си с агресия и гръмки заплахи. Причина за страха им обаче бяха американците — сновящите нощем ниско над пустинята хеликоптери МН-80 и командосите на Специалните сили, спускащи се от тях. Вече не можеше да става и дума за някаква дисциплина. Младите членове на организацията се събираха на големи групи пред пещерите и стреляха безпричинно във въздуха, без да ги е грижа за разузнавателните спътници. Вниманието на Хасан Хамза, който инвентаризираше американските ракети „Стингър“ в прохладната кухина под скалния откос, бе привлечено от високите гласове навън.

Саиф ал Адел, неотдавна назначен за командир на военното крило на „Ал Кайда“, мина покрай малка групичка особено кресливи доброволци и чу името на Мохамед Атеф, негов предшественик до деня, в който американците научиха координатите им и пуснаха бомби с лазерно насочване. Беше доловил сарказма в гласа на един от младежите и подигравателно отношение към загиналите.

Младият, може би двайсетгодишен, талибан, стоеше в центъра на малката група. Оръжието му бе на ръка разстояние, полузаровено в пясъка. Хората около него ревяха одобрително на злобния му хумор, смееха се на хапливите му забележки и не обръщаха внимание на застаналия в периферията Ал Адел. Той обърна глава и изражението му ни най-малко не се промени, когато изтегли от пояса си пистолет „Макаров“. Сграбчи младежа за косата и дръпна главата му назад и надясно, а останалите се оттеглиха изплашено. Дулото на пистолета се заби в меката тъкан под челюстта на момчето и кафявите очи смаяно се разшириха. Спусъкът бе натиснат и черепът му се пръсна.

Саиф ал Адел се обърна към изумените талибани с пистолет в отпуснатата си ръка. Зад гърба му имаше въоръжени мъже, но той не ги погледна. Не се страхуваше… Агресията в очите на младежите бавно угасна и на нейно място се появи страх. Хамза не бе пропуснал нищо…

Сцената още бе пред очите му. Омразата вече я нямаше, на нейно място бе екстазът от успешната операция. Но Хамза я усещаше да се прокрадва някъде под повърхността, защото при Саиф ал Адел удоволствието и желанието за убийство се раждаха в една и съща бездънна яма.

— Хасан, стари ми приятелю, трябва да те поздравя. — Думите бяха произнесени тихо и искрено. Въпреки че далеч не беше толкова простодушен, Хамза почувства гордост от комплимента. — Американецът е изключително вещ. — Къса пауза: — Но е упорит, навъсен и потаен. Затова изобщо не му се доверявам.

Хамза можеше само да се съгласи с точността на това наблюдение. Той самият отдавна бе стигнал до същото заключение. Подръпна дългата си бяла брада, обмисляйки отговора си.

— Този човек е полезен с другите си качества и онова, на което може да научи нашите воини. Той е даровит учител — виждал съм го с очите си. По външност и маниери е западняк, но говори много езици на различни диалекти. Способен е да обучи нашите хора как да боравят с импровизирани експлозивни устройства и да им разкрие техниката на снайперистка стрелба от 500 метра разстояние без използване на оптически мерник. Най-важното обаче е, че е човек, който не се хвали и не се отнася снизходително, когато се открие такава възможност… Как би нарекъл подобен човек?

Командирът отпи от горещия чай и отмести поглед. Отговорът беше ясен, но той не искаше да признае, че е истина, защото ако беше истина… Да, ако беше истина, контролът се изплъзваше от ръцете му.

— Американец е — остро отговори той. — И може да бъде само срещу нас.

— Не е съвсем така, Саиф.

— Не можем да му имаме доверие.

— Какво още да очакваме от него? — опита се да бъде логичен Хамза. — Колко още свои сънародници да убие, преди да му се довериш?

Възцари се тишина, нарушавана само от равномерните крачки на охранителя.

Хасан не искаше да се противопоставя открито на младия командир. Това означаваше да си изпроси куршум в ранните утринни часове под ледения дъжд. Лоялността не води далеч, ако събужда гняв. Е, може би нямаше да е куршум, а опрян в гърлото нож. Всъщност краят можеше да дойде по много начини. Какъв бе смисълът да рискува?

— Приятелю, разбирам скептицизма ти, защото напълно го споделям. — Хамза съобразително избегна думата „страх“. — Понякога обаче идва момент, когато трябва да приемеш, че съдбата ти се усмихва, и да използваш това за своя изгода. Вярно е, че използваме опасно оръжие, но с повече внимание то може да ни отведе далече. Той е бил войник, изпаднал е в немилост — това поне е сигурно. Знам какво желаеш. Държиш да разполагаш с цялата история, искаш да знаеш всичко за този човек. Позволи ми да ти кажа, че това е невъзможно. Той е загадка. Трябва да приемем това, което Аллах ни дава, и да сме благодарни.

Тънка усмивка, последвана от глътка чай. Моментът беше крайно опасен, а усмивката можеше да означава всичко. Хасан знаеше защо Саиф е така подозрителен. Беше разпитвал американеца цели три часа и не бе научил нищо. В един момент извади пистолета си и го опря в главата му, но това не предизвика никаква реакция. Нощта изтичаше и той най-сетне призна безсилието си. Хамза усещаше, че в момента събеседникът му мисли трескаво.

След няколко минути по-възрастният мъж прецени, че претеглените му думи са попаднали на плодородна почва.

— Хасан — разтвори ръце младият командир и обърна длани нагоре в жест на неохотна капитулация, — ти си прав, както винаги. Сгреших, че се усъмних в човека, когото си сметнал за достоен да доведеш в нашата организация. Знаеш, че винаги съм ценил високо преценката ти. — Погледът на Саиф пронизваше лицето на Хамза. Думите звучаха искрено, изразяваха увереност и бяха доказателство за указваното му доверие.

— С твое одобрение бих желал да му дам пълен контрол над операцията в Африка.

— Не, не… — командирът направи жест с ръка. — Вече изчерпахме възможностите си за действие в този регион. След атентатите в Найроби и Дар ес Салам американците значително засилиха охраната на своите посолства в региона. Сега повечето от сградите им се намират поне на 100 метра от улицата и фасадните им прозорци са защитени с майлар^[2]. Назначиха допълнителен персонал и вече претърсват колите… Накратко казано, всеки нов опит би донесъл много по-малко жертви. Не, не искам да хабя неверника за безполезна операция.

— Напълно съм съгласен — побърза да каже Хамза. Атаките през 1998 година наистина бяха довели до смъртта на 213 души само в Найроби. Трудно щеше да се повтори подобен успех, а и всички членове на организацията, взели участие в такъв опит, със сигурност щяха да паднат под куршумите на морските пехотинци, охраняващи обектите.

— Замисляният удар може да ни донесе много, приятелю. Поддръжката на иранците ще бъде безценна в бъдещата ни работа. Ще можем да разчитаме на безопасно убежище, ще имаме достъп до новите тренировъчни лагери, ще разполагаме със сносна екипировка. Много можем да спечелим, много. Просто няма как да се провалим… Може да ти бъде интересно да научиш, Хасан, че американецът бе много по-словоохотлив относно информацията, която не се отнасяше пряко до него.

Хамза се смръщи, докато обмисляше тези думи. Той не бе присъствал на целия разпит.

— Какво значи това? Каква информация?

— Оказва се, че нашият приятел Шакиб е попаднал на още строго поверителни данни след смъртта на сенатора. И сега всички документи са в ръцете на западняка.

Лицето на Хамза се разведри от лека усмивка.

— Значи тези документи представляват интерес за нас?

— Според американеца става дума за изключително важна информация. Той е убеден, че трябва да се възползваме от тази възможност, и аз съм склонен да се съглася с него… За да се поддържа една градина чиста, тя трябва да се плеви. Можеш да се опитваш да гориш плевела, да го режеш на повърхността, но всичко това е безполезно. Единственото, което помага, е да го изтръгнеш от корен. Коренът е защитен от всички страни, но ако отстраниш пръстта, става уязвим. С други думи, приятелю, възможно е пръстта вече да е отстранена и пътят към корена да е разчистен… — Безизразните му кафяви очи проблеснаха маниакално. Хамза знаеше, че колкото и да е отдаден на организацията, не би могъл да се сравнява с фанатизма на Саиф ал Адел. И беше благодарен, че е така. — … защото американецът вярва, че до един месец ще имаме възможност да убием самия президент.