Ендрю Бритън
Американецът (18)

16.

Иран

Пристигнаха много по-рано от очакваното, точно когато слънцето започваше да се спуска над най-високите върхове в планинската област Хондауб, западно от Арак. Конвоят бе набрал скорост по магистралата, започваща от Керман и продължаваща в северозападна посока през Язд и Исфахан. Когато и последният град се скри от поглед, пейзажът стана съвсем безлюден. Ниските поли на планините отстъпиха пред извисяващи се над пустинята зъбери.

В радиус от 300 километра около комплекса нямаше къщи, поне не обитаеми. Министерството на вътрешните работи бе изселило семействата още със започване работата над реактора с тежка вода. Никой не бе получил някакво обезщетение за неудобствата, но хората бяха доволни, че поне са се измъкнали живи. Защото настоящият режим би бил още по-малко щедър.

Инсталацията се намираше в плитка долина. Ниските бежови сгради се вписваха в заобикалящите ги гранитни стени, които играеха роля на естествена защитна преграда срещу евентуално изстреляни насам ракети. Комплексът бе заобиколен с двойна ограда от стоманена мрежа, по горния край на която бе опъната бодлива тел. За неопитното око охраната щеше да изглежда слаба, почти несъществуваща, но не беше така. Опитното око щеше да обърне внимание на караулките на входа на всяка сграда и на камуфлажната мрежа, метната върху самоходните ракетни установки „земя — въздух“ „SA-8 Gecko“. Щеше да забележи и радара с фазирана решетка, монтиран към машината, в която се намираше командният пункт, както и бункерите из заграждението, окомплектовани с бараки за муниции. Немаркираните минни полета по терена южно от инсталацията щяха да бъдат открити по-трудно. Същото се отнасяше и за датчиците за ранно предупреждение, монтирани в планинските проходи на двайсетина километра оттук.

Конвоят бе очакван и по тази причина не бе принуден да минава през цялата система от разширени охранителни мерки. След като ги пропуснаха на главния портал, машините поеха по сложен маршрут през комплекса. Първо минаха покрай четириетажната сграда, която играеше ролята на казармени помещения за войниците, после покрай най-голямата сграда в комплекса — конструкция от предварително напрегнат стоманобетон, в която се помещаваха двата реактора и по-малките от тях парогенератори. След реактора се издигаше грамадната охладителна кула, която — факт, за който командирът на базата дори не подозираше — играеше ролята на ориентир за екипите за спътниково наблюдение на АНС^[1] във Форт Мийд, Мериленд.

Автоколоната най-сетне намали и спря пред административния корпус — скупчени на тясно пространство идентични на външен вид сгради, съставляващи най-северната част на заградения периметър. Изморените хора слязоха от колите и започнаха да протягат схванатите си крайници. Приближи се самоходен кран и дойдоха войници, за да помогнат при разтоварване на контейнера. Марч не остана да надзирава процедурата, а последва Хамза и иранския офицер в прохладата на административната сграда.

Коридорите му се сториха неразличими — чисто бели стени, без нищо по тях, скоро излъскан светъл паркет, никакви картини, отсъствие на прозорци. Направи му впечатление, че липсват върволиците от щуращи се чиновници и изморен административен персонал. В действителност не срещнаха никого по дългия път от входа до сърцето на сградата. Тишината щеше да е потискаща, ако не се нарушаваше от несинхронните им крачки по блестящия под. Накрая полковникът спря пред врата, на която не пишеше нищо. Тихо почука и отвътре се чу разрешение да влезе.

— Изчакайте тук — нареди той и затвори вратата след себе си.

Отсъствието му продължи над пет минути. Хамза избягваше погледа на своя спътник, но инстинктивно знаеше, че американецът невъзмутимо го наблюдава. Беше му трудно да не покаже, че пронизващият поглед го притеснява. Мислите му се връщаха към Бехещи, към насмешливия глас на полковника, към презрението в очите на американеца и самотната ламаринена барака с офиса на началника на пристанището.

Припомни си убийствената жега и жестоките лъчи на слънцето, нажежаващи ламарината и пържещи онова, което се намираше под нея. Запита се дали мухите са успели вече да се доберат до началника на пристанището.

Вратата се отвори и ги поканиха да влязат. Обзавеждането в стаята бе в контраст със стерилните коридори. Малки картини в изящни рамки украсяваха стените. Мокетът беше в кестеняв цвят, дебел и мек, и по него бяха сложени скъпи на вид кресла. Хамза гледаше така, сякаш не бе виждал подобен разкош.

В едно от креслата седеше Саиф ал Адел. Той стана при влизането им и чертите на тясното му лице се изопнаха от тънка усмивка. Хамза с облекчение установи, че е в добро настроение.

— Добре дошъл, братко. Страхувахме се пустинята да не ви е погълнала с нашия американски приятел — приветства ги той.

Хамза се засмя нервно и обърна поглед към другия човек в стаята — иранския министър Мазахери. Той беше в религиозни одежди, а в ъгълчетата на очите му, под сложно навития тюрбан, имаше бръчици на задоволство.

— Докарахте контейнера — каза той. Беше констатация, не въпрос.

Хамза кимна и усмивката на министъра стана по-широка.

— Направихте неоценима услуга на моята страна, аз пък организирах моята част от договорката. Нашият южноафрикански приятел вече е доставил вашия пакет. Заслужавате поздравления. — Мазахери хвърли кос поглед към Ал Адел и подкани Хамза: — Ела, приятелю. — Сложи ръка на рамото му. — Сподели храната ми. Идваш отдалече и трябва да си починеш преди пристигането на транспорта.

Хамза погледна своя командир и получи усмивка и одобрително кимване.

— Прав е, Хасан. Но ти заслужаваш нещо повече от едно добро ядене. Смятам, че е време да преразгледаме мястото ти в организацията. Отдавна трябваше да те възнаградим.

Хамза не можа да скрие усмивката си. Щяха да го направят командир, щеше да стане равнопоставен със самия Саиф… След толкова години търпеливо чакане, сега това бе сигурно. Той последва министъра навън от кабинета и изпъна рамене, готов да поеме новата власт, с която щеше да бъде удостоен. Усмивката му се разшири, като си представи името си, отпечатано с едър шрифт в западните вестници, редом с имената на Ал Заркауи и Бин Ладен. Щеше да стане известен… поне колкото Ал Адел. За момент дори не чуваше какво му говори министърът, нито забеляза, че американецът и Саиф вървят заедно доста по-назад, за да разговарят, без никой да ги чува.

— Знаеш кой съм — каза командирът. Марч прецени, че не изисква отговор. Ал Адел продължи: — Всичко, свързано с теб, ме безпокои. Не искам да правя от това тайна. Хасан не може да се нахвали с теб, но човек като мен не може да бъде убеден така лесно. Ще ти задам един въпрос: какво ти е сторил Западът, че искаш да го изпепелиш?

Марч обмисли въпроса, но за кратко.

— Вече ме пита това и отговорът ми остава същият. Да, знам кой си. От друга страна, ти знаеш какво мога да направя аз. Не искам за работата си абсолютно нищо, освен да ми бъде дадено онова, което би гарантирало успеха на задачата. Какъв съм бил в миналото и кой съм, не е твоя работа. Ще продължим ли на тази основа, или спираме тук. Решението е твое.

Саиф ал Адел вдигна поглед към стъклената врата, към която приближаваха. Хамза и министърът минаха първи и гърбовете им веднага се окъпаха в червеното сияние на залязващото слънце.

— Само истински смел човек може да говори с мен така — разсеяно каза той. — Ти явно си такъв, защото ако не знаех онова, което ми е известно, бих казал, че си глупак. За твое сведение полковникът от военновъздушните сили каза много хубави неща за теб. А той не е човек, в чиято оценка имам основание да се съмнявам. Беше впечатлен, както е впечатлен и Мазахери. Искам да ти покажа нещо.

Излязоха навън, вече захладняваше. Министърът и Хамза вървяха към помещението за хранене, оставяйки успоредни следи в пясъка, покриващ гранитното легло на долината. Пред разтворените врати група войници се смееха и чакаха реда си.

— Познавам Хасан от четиринайсет години. Той ми е сънародник и винаги е служил добре на организацията. Преди две години спаси живота ми при една американска засада и плака заедно с мен, когато ни отказаха привилегията да погребем своите другари. За това и заради службата му го обичам като брат.

Марч гледаше как министърът говори с Хамза, потупва го по рамото и му сочи съседната сграда. Сякаш му обясняваше нещо. Хамза кимна в знак на съгласие, после Мазахери се отдалечи, а египтянинът продължи към трапезарията.

— Полковникът беше впечатлен от теб, но не и от Хасан. Описа го като „зле подготвен“ и „слаб да се справи с човек с по-нисък ранг, човек без власт“. Полковникът е зет на Мазахери и думата му да се чува. Нещо повече, Мазахери го уважава. Лично аз с удоволствие бих му прерязал гърлото, но Мазахери е ключ към бъдещето на „Ал Кайда“, така че трябва да му прощаваме някои неща…

Марч забеляза арогантността в походката на Хамза. Празните обещания бяха изправили гръбнака му гръбнак, който лесно се бе огъвал. Видя как войниците на опашката за храна вдигат оръжията си едновременно. В един последен миг на прозрение Хамза разпери ръце с дланите напред, крещейки, че това е някаква грешка. Разнесе се единичен изстрел, последван от автоматичен откос. Куршумите пронизаха разперените ръце и разкъсаха тялото и лицето му.

Стрелбата спря. Хасан Хамза лежеше мъртъв на земята, а изпод тялото му тънки ручейчета кръв криволичеха и търсеха път между камъните. Войниците почистиха набързо оръжията си и продължиха разговора си. Мазахери продължаваше да върви. Не се бе обърнал при стрелбата, нито бе трепнал, когато пукотът отекна в планината и се върна при тях.

Ал Адел се обърна към Джейсън Марч. В очите му нямаше и следа от съжаление или печал.

— За да гарантирам бъдещето на организацията, се налага да позволя на тези животни да убият брат ми. Ти дойде при нас като доброволец. Нямаше нито моето доверие, нито моето уважение. Сега имаш уважението ми. Заслужи го. Не забравяй обаче, че провалиш ли се само веднъж… Помни какво видя преди малко. Това беше добър урок.

Той погледна дълбоко в очите на американеца, но не видя там страх или нерешителност. Видя сила, съперничеща на неговата. Саиф ал Адел разбра, че човекът пред него не приема думите му лично, и това му хареса.

Това, което чу в следващия момент обаче го смути:

— Ти искаш онова, което аз мога да постигна. В замяна аз искам да ме заведеш на север.

Дълго мълчание.

— Защо?

— Знаеш защо.