Ендрю Бритън
Американецът (15)

13.

Норфък

— Какво, по дяволите, си мислеше, Райън?

Седяха в стая за разпити в полицейското управление на Норфък. Райън съзнаваше иронията на ситуацията, защото срещу него бе не кой да е, а лично заместник-директорът на ЦРУ. — Нямаш представа какво ми костваше да те измъкна от това. Не ти ли казах да пипаш по-нежно? Интересно какъв смисъл има тази фраза за теб.

Кийли огледа безизразно голите стени на стаята и каза:

— Съзнавам, че нещата не се развиха точно както…

— Райън — понижи глас Харпър, макар че вратата бе затворена и те бяха сами, — Елгин може да разкаже много неща за теб. И ако се разприказва пред пресата, дори директорът няма да овладее бурята от обвинения, която ще ни помете. По принцип тази операция е в юрисдикцията на АБН. Ти обаче си позволи големи волности.

Райън вдигна поглед към тавана и видя, че наблюдателната камера не работи, кабелите й висяха разкачени. Запита се защо това изобщо го интересува.

— Ти сам каза, че президентът е разрешил това, Джон. Направих каквото трябваше.

— Глупости! — Харпър хвърли на масата няколко фотографии. — Снимките не лъжат. Сега Бюрото не може да притиска Елгин, понеже това виси над главите ни. С други думи, не можем да използваме принуда срещу него, защото ти ни отне тази възможност.

— Джон…

Харпър вдигна ръка, за да го накара да замълчи, изгледа го остро и отмести поглед.

— Този път стигна прекалено далеч — повтори той. Сега в гласа му се усещаше измъчено примирение. — Директорът иска да те извадя от обръщение и желанието му ще се сбъдне, ако Елгин проговори. Държавният департамент изпрати свои хора да го разпитат, но до момента нищо не са научили. А сега искам да ми кажеш някоя добра новина, защото не остана човек, който да ми дължи услуга.

— Корабът, с който са пристигнали експлозивите, се казва „Наталия“ и е 25 000-тонен контейнеровоз, регистриран в Южна Африка. Курсът е бил редовен, със спирания в Марсилия и Рослеър, Южна Ирландия, преди да потегли за източното ни крайбрежие. — Райън вдигна поглед, за да види изуменото изражение на Харпър. — Господи, Джон, да не мислиш, че отидох там само да го тормозя? Това ни трябваше и ето че го имаме. Нямаме обаче време за нежни увещания, ако съм те разбрал правилно.

— Защо, за бога, ме остави да ти се карам? Това може да е достатъчно да те спася… Той идентифицира ли Марч?

Кийли въздъхна и поклати глава.

— Знаех, че няма да може да го направи. Ако Шакиб е разказал на Марч каква е ситуацията, Елгин вече щеше да гние в някоя мръсна дупка, а ние нямаше да стигнем толкова далеч. Казах ти го вече — Марч не е от онези, които правят грешки. Той не оставя следи след себе си.

Джонатан Харпър не пропусна да забележи иронията в последното изречение — повече от ясно беше, че най-голямата грешка на Джейсън Марч бе, че беше оставил жив Райън Кийли на онзи сирийски хълм преди седем години. Само че тази мисъл го споходи неканена и той я намираше за страшно нелоялна. Засрами се, че се е идентифицирал с убиец… макар и само за миг. Това противоречеше на всичките му принципи.

Райън проследи бурята от емоции по лицето на своя началник и се запита какво ли става в главата му.

След разкритието на Кийли напрежението между двамата се стопи, но все още се намираха в стая за разпит — студените сиви стени сякаш се затваряха с всеки миг, надрасканата метална маса крещеше с гласа на хиляди признания, а откачената камера сякаш наблюдаваше всичко с непримигващото си око. Изведнъж Райън се почувства изморен. Сети се за Кати и за кратко му олекна.

— Мисля, че за днес се наработих, Джон. Ще ме изведеш ли сега от тук, или си дошъл само да си побъбрим?

По лицето на шефа му се плъзна лукава усмивка:

— Ти с кого си мислиш, че говориш, малкият?

След половин час вече пътуваха на задната седалка на шевролет „Събърбън^[1]“, почти идентичен с този на Адам Норт. Затъмнените прозорци ги скриваха от погледите на няколкото репортери, достатъчно съобразителни да устроят засада пред паркинга на норфъкското полицейско управление.

— Трябваше да попитам по-рано, но все пак как е Наоми?

— Добре е — отговори Харпър. — Адам я откара в медицинския център „Де Пол“. Там я позашили и й дали болкоуспокоително. Сега е в хотел „Мариот Уотърсайд“, закъдето пътуваме.

— Джон… — опита се да възрази Кийли.

— Райън, ти научи онова каквото ни трябваше. Сега искам малко да си починеш, защото утре вероятно ще трябва отново да пътуваш за някъде. Зависи какво ще успеем да изровим. Аз поемам всичко друго за днес, а ако се появя в офиса на АБН с теб, това ще създаде доста проблеми. Мога да те уверя, че точно в този момент не се ползваш с особена симпатия сред тях. — Кийли кимна мрачно, а колата зави по Уотърсайд Авеню. — Ще ти се обадя утре сутринта — каза Харпър, когато спряха пред хотела. Райън тръгна да излиза, но той сложи ръка на рамото му: — Ти получи каквото ни трябваше, Райън, и тримата сте свободни. Това е важното. Сега иди да си поговориш с Хармай — Норт каза, че изглеждала доста нещастна, когато си тръгнал.

— Случилото се днес не е по нейна вина, Джон. Казах й да ми вярва, а веднага след това онзи мръсник опря нож в гърлото й. Има право да е разстроена.

— За бога, Райън, та тя е жива благодарение на онова, което ти направи за нея във Вашингтон, нали? Не го забравяй! Би трябвало да ти е благодарна. Сега върви да спиш.

Райън козирува на шега, Харпър не можа да сдържи усмивката си и потегли. Докато чакаше на рецепцията да го регистрират, Райън започна да усеща колко е изморен. В момента му беше трудно да повярва, че преди по-малко от 12 часа се е събудил в леглото до Кати.

Асансьорът спря на третия етаж, той излезе от кабината и погледна късчето хартия, което Харпър бе натикал насила в ръката му. Стая 305. Погледна джинсите си, изцапани след търкалянето по пода в бара, и разбра, че сигурно изглежда ужасно. Майната му, реши той, поне имам основателно извинение.

Наоми Хармай лежеше свита на кълбо в леглото, облечена с бяла памучна хавлия, под която очевидно нямаше нищо. В стаята цареше уютен мрак, но очите й бяха широко отворени и вперени в нищото. След като Норт я доведе в хотела, тя се изкъпа, после взе втори душ, след това… трети и всеки път оставяше горещата вода да струи по затворената рана на бедрото й. Сега, когато нищо не я разсейваше, съзнанието й възпроизвеждаше филма на случилото се. Тя пристъпваше към бара напълно уверена, стиснала глока в ръка. Виждаше лицето си някак от разстояние, различаваше непоколебимата решимост по него, стиснатата челюст. В следващия миг стоеше изправена пред Райън. В гърлото й бе натиснато острието на нож, а Елгин шепнеше в ухото й: Ще те нарежа и изчукам, кучко.

Нарежа и изчукам… Тя сухо изхлипа и звукът отекна в стаята. На вратата се почука.

— Наоми, Райън е… — Тя не отговори. — Наоми, искам да поговорим за минутка.

Дръжката на вратата се размърда, но тя не стана да му отвори. След малко се разнесе странен стържещ звук и Райън бутна вратата пред себе си и запали осветлението.

Наоми скочи и побърза да изтрие сълзите си.

— Какво си мислиш, че правиш? — гневно извика тя. — Ако исках да влизаш, щях сама да отворя шибаната врата!

Той вдигна извинително ръце. Тя изгледа мръсната черна тениска, опъната на широките му гърди, и видя последната добавка: тънък, извит белег, спускащ се по лявата половина на лицето му. Сигурно идваше направо от полицейското управление. Почувства нещо, което само засили раздразнението и объркването й.

— Виж — примирително започна той, — само исках да проверя как си. Радвам се, че си добре.

— Не и благодарение на теб — сряза го тя. — Прекрасен изстрел през мен. Нищо страшно… Е, може да ти дадат нов медал. — Сарказмът обикновено й се удаваше, но този път й се струваше не на място и в мига, в който произнесе думите, съжали за тях.

Той я изгледа с недоумение. Котешките й зелени очи бяха гневно разширени, но още можеше да различи следите от сълзи по бузите й и червенината в ъгълчетата на очите й. Но това не можеше да го спре:

— Какво означава „нов медал“? — бавно попита той и бавно пристъпи към нея, докато между тях не остана по-малко от метър. Лицето му бе безизразно, както когато бе излязъл от склада на бара. — Чуй ме добре — тихо продължи той и Наоми неволно отстъпи назад: — Съжалявам за онова, което ти се случи днес, но стой далеч от личния ми живот. Нямаш право да ровиш в миналото ми. Продължиш ли, ще престане да ме е грижа какво може да ти се случи.

В следващия миг вече го нямаше. Беше изчезнал надолу по коридора. Изминаха няколко дълги секунди, преди тя да помръдне. През това време по лицето й премина цяла вселена от емоции. Накрая отиде да затвори вратата.