Ендрю Бритън
Американецът (7)

5.

Иран

Младата жена се облегна на рейндж роувъра последен модел и леко потръпна от нощния хлад, докато наблюдаваше приближаването на малкия самолет през разкъсаните облаци. Беше с черен чадор — обичайното облекло за жени, но кърпата й за глава бе издърпана назад, колкото да загатне за пищната черна коса. Жената бе преценила, че тази малка простъпка спрямо строгите правила за обличане на нейната страна ще й бъде простена на това безлюдно място. Импровизираната самолетна писта се намираше на около 5 километра южно от река Атрак — основен водоизточник, пресичащ пустинните крайбрежни равнини, започващи още от Каспийско море. Всъщност цялата тази част на Иран бе необитаема и това я правеше идеално място за приземяване на старата „Чесна“, която захождаше за кацане, след като бе напуснала Азербайджан преди три часа с фалшив летателен план.

Самолетът спря в края на пистата, вратата се отвори и в рамката й застана единствен пасажер с пътна чанта в дясната ръка. Жената го гледаше как слиза по спуснатата от самолета стълба и се отправя към нея. По младежкия му вид заключи, че е някъде около трийсетте. Вървеше уверено, сякаш не стъпваше по пясъка.

— Здравейте — каза тя и бързо продължи на фарси: — Казвам се Негин. Ще ви придружавам през останалата част от пътя. Инструктирана съм да ви попитам носите ли някакво оръжие… Имайте предвид, че ще бъдете обискиран при пристигане.

— Не съм въоръжен. Колко е далече? — вежливо се осведоми той. Макар да я бяха предупредили, че този човек разбира фарси, стори й се крайно необичайно да чуе родния си език, говорен така гладко от чужденец.

— На около два часа от тук. Чакат ви — беше отговорът й.

Петнайсет минути по-късно джипът изпълзя от тъмните обятия на пустинята, стъпи на напукания асфалт на главния път за Машхад^[1] и се отправи на изток към свещения град под блещукащите звезди.

Машхад е столицата и най-големият град на провинция Хорасан, дом на около два милиона души. Домакините му едва ли можеха да изберат по-подходящо място за срещата, прецени Марч, понеже самото име на града означаваше „място за мъченичество“. Човек едва ли би открил общество, по-враждебно настроено към западната култура от местното. Той нямаше никакви съмнения в собствените си способности за оцеляване, но усещаше, че би изпитвал опасения за безопасността си, ако не бе в присъствието на мъжете около кръглата дървена маса.

Мина му забавната мисъл, че независимо от последните му изпълнения, директорът на ЦРУ вероятно би го посрещнал с разтворени обятия и куфар, пълен с пари, ако пожертваше събралите се тук. Отделните откровено недоверчиви погледи, които долавяше, бяха напълно достатъчни да го убедят, че тази кощунствена мисъл е хрумнала не само на него.

Повече обаче бяха неловките погледи, които щом срещнеха очите му, мигом се отместваха към разтворените на масата бележници или далечните ъгълчета на стаята.

Истинското му име не бе Джейсън Марч, нито бе онова, под което те го познаваха. То обаче бе псевдоним, под който се идентифицираше от много време. Още преди седем години, на хълмовете, гледащи към сирийския бряг, Марч бе доказал лоялността си към тези мъже и тяхната кауза. Никой обаче не знаеше този факт и той не го спомена. Всъщност събралите се тук знаеха много малко за него, с изключение на това, че е способен на всичко. И това бе единственото твърдение по отношение на американеца, което не бе поставяно под съмнение.

— Ти постигна много във Вашингтон, приятелю. Надявам се да си доволен от договора — каза египтянинът Мустафа Хасан Хамза. Макар че бе задочно осъден на смърт от египетския съд през 1981 година, той бе останал активен в организацията. След нахлуването на американците в Афганистан в края на 2001 година едва се бе измъкнал от страната. Последвалото изтребление сред редиците на „Ал Кайда“ бе довело до бързото му издигане до поста заместник-командир в ислямската терористична организация.

— Впечатлен съм от ефективността и верността на вашия източник — искрено отговори Марч. Не беше човек, който раздава лесно комплименти. — Жалко, че най-вероятно ще бъде разкрит от ФБР — всъщност това вече може и да се е случило. Те също могат да бъдат доста ефективни в работата си.

— Имате ли някакви препоръки? — попита египтянинът.

— Чрез нашия общ приятел в Южна Африка вече осигурих на вашия информатор нужното, за да избегне залавяне. Както вече казах, няма да бъдете разочаровани от неговата всеотдайност.

Хамза изпитваше все по-голямо възхищение към човека пред себе си. За пореден път си помисли какъв късмет има да разполага с толкова мощно оръжие, и то в допълнение към голямата пропагандна стойност на това един американец да работи срещу собствената си страна. И все пак липсата на каквато и да било информация за миналото му бе постоянен източник на безпокойство за Хамза. Колко дълго човек може да извършва предателство в такъв невъобразим мащаб, преди да заговори съвестта му?

И друга мисъл го ядеше от време на време, макар да я прогонваше: докъде биха стигнали американците, за да внедрят свой човек в неговата организация? Не вярваше, че биха убили един от собствените си алчни политици, но допускаше, че това не е невъзможно. В западните разузнавателни служби имаше хора досущ като този американец, те не се смятаха обвързани с морални императиви или законови ограничения. Хамза няколко пъти бе казвал, че тези няколко изключителни индивида представляват по-голяма опасност за организацията му, отколкото цялата комбинирана мощ на американските военни.

Египтянинът не издаде мислите си и лицето му остана безизразно, когато се обърна към мъжа срещу него, който не бе продумал по време на съвещанието:

— Министър Мазахери, благодаря за присъствието ви тук тази вечер. Вие имахте да ни съобщите новини…

Новоназначеният министър на разузнаването и сигурността кимна и се обърна към групата, като оглеждаше лицата иззад простите очила с телени рамки:

— Негово Превъзходителство е много удовлетворен от постигнатото от вас. Знаете, че беше ядосан от обвиненията на американците, така че сега иска да ви благодари за предприетите от вас действия срещу тях. Утре ще бъде прочетена декларация, обявяваща намерението му да отвори отново ядрените съоръжения в Натанц. — Това предизвика одобрителен шепот. — Разбира се, там вече върви производство. Неотдавна инсталираните газови центрофуги драматично увеличиха скоростта на процеса на обогатяване, а реакторът ни за тежка вода в Арак вече произвежда плутоний за военни цели. Сблъскваме се обаче и с някои затруднения. Международната агенция за атомна енергия както винаги има подозрения и настоява за достъп до инсталацията на юг. Тази идея бързо набира подкрепа в ООН. Ел Барадей^[2] може да бъде много настойчив. В допълнение сме принудени да импортираме някои компоненти, нужни за въглеродната обвивка и инжекционното ядро. Ще бъде трудно обаче да си доставим тези материали, без да алармираме американците. — Иранецът се наклони напред и опря ръце на грубата повърхност на масата. Когато заговори отново, лицето му се изкриви от омраза: — Прокараната от Запада нова резолюция ще върне програмата ни с десет години назад, ако го допуснем. Години наред оцеляваме само благодарение алчността на европейските петролни компании, които редовно игнорират американските санкции. Има индикации обаче, че французите са на път да започнат да се съобразяват с тях, както и италианците… Моето правителство е на мнение, че има един-единствен начин да ги разколебаем в подкрепата на тези мерки.

Хамза изслуша коментара мълчаливо, като поглаждаше гъстите си черни мустаци.

— Голяма атака на американска почва. Много загинали американци. Медийно покритие и негодувание на обществото. От това имате нужда, за да създадете диверсия и да пречупите волята им.

Али Вахид Мазахери кимна в знак на съгласие и попита:

— И какво предлагате?

— Има много възможности — отговори Хамза. — Първо и основно, трябва да се набележи подходяща цел. Всичко зависи от целта. Един решителен удар ще разколебае коалицията, но може да се наложи да поискаме помощ от Негово Превъзходителство, за да организираме подобна операция. Вашето правителство се убеди колко ефективна може да бъде „Ал Кайда“, дори и в сегашното ни отслабено състояние. — Той кимна почтително към американеца. — Нашият западен гост пое много рискове, но ние за пореден път привлякохме вниманието на света. Струва ми се, че скоростта на действие е критично важна, ако искаме да всеем хаос в американската администрация.

Министърът леко наклони глава и по лицето му пробяга тънка усмивка.

— Интересно предложение. Какво ви е необходимо?

— Първоначално нищо. Просто вашата подкрепа.

— Имате я. Моята страна е в дълг пред вас и той ще бъде изплатен пребогато. Ще предам предложението ви на Негово Превъзходителство.

— Имате моята признателност. Уверен съм, че това споразумение ще бъде от полза и за двете страни.

Хамза се усмихна и се изправи едновременно с иранския министър. Двамата си стиснаха ръцете и това накара малката група край масата да избухне в спонтанни ръкопляскания.

Джейсън Марч стоеше встрани, изчистил от лицето си всякакво изражение. През тялото му обаче премина топла вълна на задоволство, съпровождаща картината на потъналия в огън Вашингтон. Видението на лумнали от прозорците на Белия дом пламъци беше толкова завладяващо, че Хамза трябваше да изрече името му няколко пъти, за да го върне в реалността.

— Да, какво…?

Хамза се намръщи леко на тона му. В крайна сметка това беше предател на своята родина. Човек, изменил веднъж, може да го направи пак. Хамза искаше отново да подложи на изпитание лоялността му, но за целта трябваше да поеме сериозен риск.

— Следвайте ме. Искам да ви запозная с един човек.

Допотопният форд „Кортина“ упорито пълзеше по тъмните улици на Машхад, спираше на различни места, понякога оставаше неподвижен няколко минути, преди да поеме отново с неподозирана за окаяния му вид скорост. Имаше стотици доброволци, които биха се радвали да возят Хамза из града, но той се доверяваше само на собствения си инстинкт и може би имаше право — беше виждал как много опитни бойци намират смъртта си от ръцете на американските специални сили само защото бяха отслабили вниманието си за миг. Седящият до него американец не бе обелил дума, след като напуснаха охранявания двуетажен жилищен блок североизточно от центъра. Хамза се питаше какви ли мисли се въртят в главата му.

След четирийсет и пет минути Хамза прецени, че не ги следят. Истината бе, че не би опитал подобна среща в никой град на Афганистан, но в тази част на североизточен Иран се чувстваше в относителна безопасност. Зави рязко в прашна улица и спря колата между две сгради от светъл камък.

— Следвайте ме. Няма от какво да се опасявате — увери той спътника си. После подаде на американеца плетена шапка. — Сложете я.

Марч дръпна шапката така, че да скрие русата си коса, която щеше да бъде забелязана и запомнена от много жители на града. Хората тук с готовност критикуваха упадъчния Запад, но той бе уверен, че мнозина биха запели съвсем друга песен, ако бъдат щедро мотивирани да съобщят важна информация. Такава бе изменчивата природа на човека. Много хора биха пожертвали принципите си срещу пари.

Двамата бързо подминаха няколко порутени тухлени сгради. Марч забеляза, че уличката е неестествено тъмна, а крушките на уличните лампи са или свалени, или счупени. Въпреки късния час една възрастна жена се тътреше по неравния паваж насреща им, клатушкайки се застрашително. Когато се изравни с тях, тя извърна поглед и това не остана незабелязано от американеца. Той реши, че организацията е взела сериозни мерки, за да подсигури безопасността в този район, като може би дори бе платила на хората в отделните къщи. Несъмнено и местната управа бе добре възмездена за сътрудничеството си.

Спряха пред петата къща отляво. Марч се поколеба, преди да мине през вратичката от ковано желязо, защото усети, че нещо не е наред. Усмивката на Хамза никак не го успокояваше. Чувствителните му сетива се изостриха и той долови с периферното си зрение някакъв силует. На плоския покрив на сградата лежеше снайперист, опрял в окото си окуляра на руска карабина „Драгунов“.

Марч бе впечатлен от дисциплинираността на боеца, но си помисли, че оръжието е прекалено голямо и трудно за използване в градски условия. Лично той би избрал „Галил“ със сгъваем приклад, но никога не би предложил това на човека на покрива, който сигурно би се изсмял на идеята арабски боец да използва оръжие, изработено в Израел.

Когато наближиха вратата, отнякъде изникнаха двама охранители с автомати АК-47. Те изглеждаха напрегнати, но се отпуснаха, когато Хамза заговори приглушено с единия. Извадена бе портативна радиостанция и напукани от слънцето устни изговориха в нея няколко думи. В отговор се разнесе заповед. След малко вратата се отвори и новопристигналите бяха въведени вътре.

Джейсън Марч чакаше на неудобния дървен стол. Гърбът го болеше. Последните няколко дни представляваха непрекъснато пътуване под фалшива самоличност и непрестанен страх от разкриване. Не беше очаквал това, но кулминацията бе точно сега. Усещаше, че го подлагат на изпитание и отговорите му щяха да решат не само какво да бъде мястото му в организацията, но и дали ще напусне тази къща жив. Не бе загубил нито грам от самоувереността си, но знаеше, че трябва да внимава. Бе стигнал прекалено далеч, за да провали всичко сега.

Чу тихи гласове зад вратата, някой идваше. Влезе Хамза, следван от необичайно висок изпит мъж, когото Марч разпозна моментално. Мъжът бе направил някои промени във външния си вид, заради пусканите от военни хеликоптери листовки, в които се обещаваше награда от 25 милиона долара за залавянето му.

Саиф ал Адел изгледа с любопитство човека, който бързо стана при влизането му в стаята. Веднага се усъмни, защото външният му вид олицетворяваше западната упадъчност. Но очите, очите разказваха съвсем различна история — омразата, стаена дълбоко в тези зелени очи, беше неподправена. Тази омраза искаше да изследва и скоро щеше да разполага с отговорите, нужни му, за да реши как да продължи.