Ендрю Бритън
Американецът (34)

32.

Ричмънд, Вирджиния — Окръг Хановер

В секундата, в която хеликоптерът „Бел 206 Лонг Рейнджър“ докосна площадката за кацане на административната централа на щатската полиция във Вирджиния, неговите трима пасажери слязоха и с благодарност се отправиха към стълбището и топлината на сградата. Студът щипеше лицата, а поривите на леденостудения вятър метяха покрива и проникваха през дрехите им. От разговора, който бе подслушала случайно, Наоми знаеше, че влошаващото се време е само предвестник на зимна буря, започнала край брега на Флорида преди три дни.

Докато следваше двамата висши полицаи по блестящите от чистота коридори, тя си мислеше колко неприятности могат да бъдат спестени на всички, ако бурята се засилеше до степен да наложи отмяната на президентската разходка със „Секвоя“. Едновременно с това съзнаваше, че на тях нямаше да им се размине толкова лесно. Президентът Бренеман изглеждаше решен да следва пълната програма.

Заместник-директор Съскайнд се наслади на гостоприемната топлина в сградата само докато стигна до най-долния етаж. В хеликоптера беше провела няколко разговора по телефона и сега я чакаше кола, която да я откара до Четвърти състав на американския апелативен съд. Там съдия Луси Клайн вече си наливаше втора чаша кафе и се питаше в какво е сбъркала, за да заслужи подобно отношение от страна на служители на едно правителство, на което бе служила вярно в продължение на повече от 18 години.

Докато Съскайнд излагаше аргументите за искането си пред съдията, Наоми придружи директор Плеси до зоната за подготовка, където бе уговорено да се срещнат с отговорния оперативен агент към офиса на ФБР в Ричмънд. Тя последва Плеси през голямата стъклена врата на административния център десетина минути след тръгването на Съскайнд и двамата бързо се отправиха към луксозния линкълн, който ги чакаше до тротоара. Не след дълго вече пътуваха на изток по „Мидлотиан“, успоредно на река Джеймс, която се извиваше на километър-два северно от тях.

В 3:40 сутринта пътищата на Америка бяха пусти, така че линкълнът бързо излезе на магистрала I-95. Шофьорът настъпи педала на газта и се понесоха към окръг Хановер с пълна скорост.

 

 

В зоната за подготовка цареше затъмнение, което означаваше, че използваха само няколко светлинни палки, известни като „химикалки“ или химически светлини, тук-там из периметъра. Самата зона представляваше най-обикновено струпване на коли на Бюрото, подредени в полукръг, като фургони, защитаващи срещу нападащи индианци. На второкласния път наблизо имаше ръждясал железен портал, който някой се бе сетил да задържи отворен, като бе вързал вратата му с верига за едно дърво и по този начин бе облекчил достъпа на колите до поляната.

Леденият вятър подхвана Наоми в мига, в който слезе от лимузината. Тя се затича в тъмнината след Плеси и минаха покрай групички сгушени агенти, за да стигнат до работещ на празен ход събърбън. Плеси почука на прозореца и стъклото се смъкна. Той поиска да говори с отговорния оперативен агент и последва вяло махване с ръка на човека вътре към най-голямата машина на поляната — черен луксозен джип „Шевролет“. След десет секунди Плеси вече чукаше с юмрук по задната му врата.

В горещия салон на машината седяха двама души. Интериорът бе осветен от индикаторите на комуникационното оборудване. Наоми ясно различи двата монитора, на които се подаваше картина от средствата за нощно наблюдение, инсталирани по периметъра.

Брет Харисън, ООА, бе русоляв, широкоплещест, типичен американски младеж, с ясни сини очи. Още в мига, в който го зърна, Наоми застана нащрек, особено след като забеляза нащърбения му преден зъб. Футболна травма, помисли си тя и се смръщи. По някаква неясна причина изпитваше умерена неприязън към атлетите, особено онези на средна възраст, които така и не бяха успели да разберат, че вече не са в колежа.

Харисън се усмихна и подаде ръка, която Наоми пое неохотно. Плеси последва примера й.

— Брет Харисън, радвам се да се запознаем. — Той посочи с палец зад гърба си: — Това пък е Ал Магинес, командир на отряда за освобождаване на заложници.

— Магинес? — не се сдържа Хармай.

— „Ма“ от „майка“ и „гинес“ от „Гинес“, бирата. Смешното е, че не я понасям — засмя се командирът.

Наоми му се усмихна в отговор. И тя не харесваше тежкото ирландско пиво. Магинес бе едър мускулест мъж, около четирийсетте, с посребряващи мустаци, плешиво петно на темето и внимателни кафяви очи. Беше облечен в камуфлажни панталони „Гор-текс“ и черна тениска. Носеше тежък пистолет в кобур на крака си, а до него бе подпряна карабина Д4. Изглеждаше напълно компетентен и тя се запита дали Съскайнд не го използва, за да държи по-младия ООА под око.

— Как са нещата? — направо попита Плеси и нетърпеливо размърда едрото си тяло на неудобната седалка.

Харисън свали слушалките на врата си.

— Момчетата ви са затворили двата края на улицата, така че там сме добре. В къщата още няма движение, а я наблюдаваме от… от колко… от около един часа след полунощ? — Другият кимна. — Значи става дума за три часа без никакво раздвижване. Но има нещо друго, което смятам, че трябва да видите… — Харисън остави слушалките върху радиото и се завъртя на стола си към главната конзола. Събраха се около ниската масичка, опрели рамене. — Това е чертежът на къщата. Извадихме късмет и го получихме от собственика. Оказа се, че е построил лично всичко през 80-те. Но вижте това…

Мястото, което сочеше, се намираше между двете нива на едноетажна постройка.

— Мазе? — попита Наоми. — Във Вирджиния?

— Не само това — продължи Харисън, — според собственика било напълно завършено мазе, при това даже мебелирано. Вандервеен е наясно с нашата технология. Той знае, че можем да го наблюдаваме през прозорците с инфрачервени уреди, така че за него най-безопасно би било под земята. С други думи, може да се крие там и…

— Термочувствителните уреди няма да го засекат — довърши вместо него Наоми.

Нова усмивка от страна на Харисън.

— Именно. Така че още се чудим как да подходим. Засега смятаме да отложим решението до получаване на някаква информация от Норфък. Дотогава ще чакаме заместник-директора със заповед за претърсване.

— А можете ли да влезете в мазето, без да минавате през къщата? — поинтересува се Плеси.

Харисън поклати глава и усмивката му изчезна.

— Няма начин — надолу се стига само през една врата и тя е вътре. Мазето няма никакви прозорци.

— Не можах да видя къщата заради дърветата — обади се Наоми. — Бих искала да я разгледам по-отблизо.

Отговорният оперативен агент отвори уста, но Магинес го изпревари:

— Аз ще я поема, Брет, и без това трябва да говоря с Ларсен.

Другият кимна и Наоми последва командира, който не пропусна да вземе карабината си, преди да отвори задната врата на джипа. Плеси не помръдна от мястото си.

Когато се озоваха навън, тя потрепери и каза:

— Господи, какъв студ е тук.

Магинес бе само по тениска, леденият вятър, изглежда, не му правеше никакво впечатление.

— Можем да ви намерим нещо по-топло, преди да отидем там. По периметъра няма никакви коли, така че ще бъдем навън доста време. — Той отвори задната врата на един от събърбъните и разрови натрупаната вътре екипировка. След малко се изправи с пакет в ръцете и триумфално изражение. — Това е на най-дребния от хората ми, което означава, че дрехите няма да са с повече от осем размера по-големи от вашите.

— Къде да се преоблека?

Магинес вече се оглеждаше.

— Най-добре зад онова дърво. — И посочи масивен дъб на няколко метра от тях.

— Няма ли по-топло място?

— Не и такова, където да не е претъпкано с хора. Но няма проблем, ако не ви пука, че двайсетина мъже ще ви наблюдават с интерес.

— Ще си го спестя — засмя се тя.

 

 

След десетина минути пътуваха бавно по Чембърлейн Роуд, след като бяха заобиколили две коли на вирджинската щатска полиция, спрени напряко на пътя. Наоми бе сменила костюма си с тъмносини работни панталони и черен пуловер с цип до средата, под който бе навлякла няколко ризи с дълъг ръкав. Краката й изглеждаха доста нелепо в черните кубинки, които бяха с два размера по-големи. Трябваше да обуе три чифта чорапи, за да може да ги използва. Сега, в колата, краката й се бяха изпотили, но това беше по-добре, отколкото да замръзнат след двайсет минути навън.

— Не бих искал да приближавам джипа повече, отколкото е наложително — каза Магинес. Фаровете на събърбъна бяха изгасени и той използваше очила за нощно виждане, закрепени с каишки към главата му. — Останалата част от пътя ще изминем пеша.

Вървяха бавно през нивите. Магинес спираше през пет метра и периодично съобщаваше позицията си по радиото, за да не бъдат застреляни от заблуден снайперист. Достигнаха края на периметъра около двайсет минути след като изоставиха комфорта на колата.

Магинес коленичи в пръстта и нагласи микрофона си. Наоми клекна до него. Вече беше изморена.

— Сврака, тук ТОЦ^[1] — разнесе се в ухото му гласът на Харисън. — Чувам те ясно, край.

Той направи още няколко проверки на връзката. Последната бе с командира на ударната му група Крис Ларсен.

— Алфа едно, тук Сврака. Искам бърз доклад, край.

— Сврака, тук Алфа. Всички оръжия и бойци са налице. Отряд „Сиера“ проверяват по техния списък. От обекта нищо ново, край.

— Аз съм на… — Магинес бързо се огледа — наоколо триста метра южно от гнездото в падина до третата група дървета навътре от пътя. Наблюдавате ли го?

— Не, Сврака, край.

— Изчакай така, край. — Магинес свали очилата за нощно виждане и без да се обръща, ги подаде на Наоми. Луната и звездите над тях бяха скрити от надвисналите облаци, които обещаваха сняг, но когато нагласи ремъците и завъртя копчето, светът около нея се появи в странни, неестествени цветове. Невидимата досега къща изникна в зрителното й поле, бледа на тъмнозеления фон. Веднага забеляза белите линии от дърветата срещу хамбара към стените на къщата.

— О, боже! — прошепна тя.

— Видяхте ги, нали?

Тя задържа с лявата си ръка очилата до лицето си и посочи с дясната.

— Натам.

Магинес спря да се занимава с радиото. Включи инфрачервения прицел към карабината си и насочи оръжието към линията на дърветата.

— Чуваш ли ме, Алфа едно?

— Ясно.

— След колко време можете да сте тук?

Къса пауза, после гласът в ухото му каза:

— Десет минути… петнайсет за по-сигурно.

— Не бързай, Крис. Сврака, край.

 

 

Отговорният оперативен агент пиеше кафе и разговаряше с Плеси, когато се разнесе Шубертовата „Симфония номер 8“. Той вдигна мобилния си телефон и смръщено изгледа номера, преди да отвори капака.

— Харисън.

Плеси видя как събеседникът му пребледнява, а след това почервенява от гняв.

— Ти подиграваш ли се с мен? Има ли представа тя какъв е залогът тук? Е, какво да правя сега…? Добре, добре. — Той затвори и като видя въпросителния поглед на директора на полицията, каза: — Заместник-директорът успяла да събуди възможно най-неуслужливия съдия във Вирджиния — обясни ООА. — Така че заповед няма да има… или поне не толкова скоро, че да ни свърши работа.

— Мамка му.

— Това е положението.

Настъпи дълго неловко мълчание, преди Плеси да повтори думите на Харисън:

— И какво ще правим сега?

Харисън не отговори, постоя, явно мъчейки се да вземе нежелано решение, после отново посегна към телефона си.

 

 

Ларсен пристигна след тринайсет минути, но толкова тихо, че Наоми подскочи от изненада. Тя наблюдаваше напрегнато къщата за някакви признаци на живот, а Магинес лежеше до нея, когато няколко крачки зад тях някой тихо подсвирна. Тя рязко се извърна, за да установи, че Магинес изобщо не е реагирал.

— Чух те да приближаваш от цял километър, Крис.

— Съжалявам, шефе.

Наоми смаяно видя как от земята да се надига едра фигура.

— Но ще признаеш, че го направих две минути по-бързо.

Магинес се усмихна неохотно.

— Запали няколко химикалки. Между другото, това е Наоми Хармай. Тя е от Управлението.

Наоми кимна и видя Ларсен да бърка в раницата си и да вади от нея няколко малки пластмасови тръбички. Огъна ги една по една, за да счупи стъклената ампула и да се смесят химическите съединения. Разтърси ги, хвърли ги на земята и мекото синьо сияние освети кръг с радиус от около метър и половина.

Ларсен изглеждаше с няколко години по-възрастен от нея и имаше тясно лице и руса, късо подстригана коса. Чертите му бяха размити от камуфлажния костюм в зелено и кафяво, но тя не пропусна да забележи, че тъмнокафявите му очи я разглеждат оценяващо. После мъжът извади от раницата си топографска карта.

Командирът му намери няколко камъка и затисна с тях ъглите на картата.

— Я да видим какво си ни донесъл.

Показалецът на Ларсен увисна над плетеницата от светлокафяви контурни линии.

— Имам един отряд там — каза той и посочи район с гъста растителност северно от къщата. — Ще вляза с тях, ако изобщо се стигне до това. Вторият отряд ще командва Агилар. Те са от другата страна на пътя, на запад. Това беше и проблемът… Исках да изпратя някой до входната врата, но там няма естествено прикритие и ще се наложи да пълзят през открито пространство около шейсет метра, за да излязат на позиция.

— Ще трябва да намерим друго решение — каза Магинес. — Защо например не действаме открито?

Ларсен извади молив с мек графит от джоб в бронезащитната си жилетка и маркира с него няколко точки на картата.

— Гриърсън е събрал снайперистите при втория отряд, защото повечето прозорци са от онази страна на къщата. Седим там вече от часове, Ал. Прегледах още веднъж възможните сектори за обстрел и разположих хората както трябва. Проверихме нещата още веднъж и всичко е както трябва. Хората ми знаят къде може и къде не може да стрелят. А… още нещо: Джоунс е на двеста метра нагоре по пътя с неговата карабина. Ако по някакво чудо обектът успее да се добере до колата си, Джоунс без проблем ще му направи нова дупка, където пожелае.

Магинес кимна одобрително.

— Добре. Кого си сложил на експлозивите?

Ларсен се поколеба.

— Канфилд е най-опитният, но Хъдсън прекара цял месец обучение с „Делта“, така че…

— Кога беше това?

— Ъъ… януари.

— Искам Канфилд — отсече Магинес. — Хъдсън още е малко зелен, но нека му помага. Искам да запознаят набързо останалите с адските машини. Вземи тези чертежи със себе си и ги накарай да набележат възможните места, откъде може да дойдат неприятностите. — Къса пауза. — Не искам да се бърза, Крис. Знаем, че не е на партера, а това ни дава свобода за маневриране. Да използваме това време, за да го направим както трябва. Искам този път всички да се приберат по домовете си.

Ларсен кимна и насочи вниманието си към Наоми.

— Още не знаем нищо конкретно за този тип. Какво можете да ни кажете?

— Бил е инженер от Специалните сили. Кандидатствал за сапьорските части през 1993. Станал инструктор през 94-а. Трябвало да намерят достатъчно високопоставен генерал да подпише специално разрешение, понеже преди никой друг в армията не бил изминавал този път толкова бързо. След това изкарал школа за снайперисти в Бенинг, а после и курс по оцеляване в екстремни условия в Кемп Макол. Знаете за сенатор Леви и за „Кенеди-Уорън“… — И двамата кимнаха. Ларсен се поусмихна, сякаш за да покаже, че не е чак толкова впечатлен от служебното досие на Вандервеен, но тя усети, че не е искрен. Поколеба се и прецени, че тези мъже заслужават да знаят всички факти. — Има още нещо… Убил е петима свои колеги през 1997, по време на операция в Сирия. След това е изчезнал от лицето на земята, поне досега. Не знам какво друго бих могла да ви кажа.

Насмешливата усмивка на Ларсен изчезна. Готвеше се да отговори, когато Магинес вдигна едната си ръка, и с другата притисна слушалката към ухото си. Вслуша се така няколко секунди, после каза:

— Разбрано, ТОЦ. Дайте ни две минути, край.

Свали ръка и ги изгледа с кисело изражение.

— Няма да има заповед за претърсване.

Наоми увеси глава, а Ларсен измърмори нещо нецензурно. Изтече около минута, без никой да проговори.

— Много ли искате да влезете? — наруши мълчанието Магинес.

— Много — погледна го тя е надежда.

— Колко много?

— Страшно много!

Той бавно кимна и сякаш взе решение.

— Крис…

— Да?

— Носиш ли онова, дето не ти трябва?

Ларсен потупа с ръка раницата в краката си.

— Не се разделям с него.

Командирът се поколеба за последно.

— Чист ли е?

— Как иначе? — засегна се Ларсен.

Ал Магинес отново кимна, повече на себе си, и насочи тъмните си очи към Наоми. Заговори бавно:

— Решили сме да се приближим, ясно ли е?

— Напълно естествено решение — потвърди тя и усети между плещите й да пробягва тръпка.

— Крис, когато си погледнал през прозореца, си видял на пода да лежи пистолет.

— Точно така.

— Именно… — Магинес се почеса по главата и помисли. — Окей, преценили сме, че човек като него е малко вероятно да притежава регистриран пистолет, а нерегистрираният пистолет ни дава основание да влезем в частната собственост. — Той я изгледа внимателно: — Приемливо ли е това?

— На ръба, но… Да, мисля, че ще го преживея.

Погледна и Ларсен.

— Ти?

Младият мъж сви рамене и наклони глава.

— Естествено.

— Значи всичко е ясно. — Магинес сложи ръка на микрофона, за да заглуши вятъра. — ТОЦ, тук Сврака. Ъъ… оказва се, че в къщата има пистолет. Притежава ли обектът регистрирано огнестрелно оръжие? Край?

Харисън веднага разбра и отговори незабавно:

— От щаба ви уведомяват, че обектът не е регистрирал никакво огнестрелно оръжие в границите на щата Вирджиния. Край.

— В такъв случай се налага да влезем, за да проверим, край.

Дори пращенето по линията не можеше да скрие възбудата, настанала от другия край.

Ларсен се върна с отряда си след десет минути. Магинес и Хармай седяха сгушени един до друг и наблюдаваха къщата през дърветата.

— Бих убил за чаша горещо кафе — обади се той.

— Образно казано или наистина? — отвърна тя.

— Наистина.

— Значи е истина онова, което разправят за вас.

— Какво?

— Че сте жестоки пичове. — Тя се прозя, облегна се назад, почеса се по задника и го видя да се усмихва: — Какво?

— Не бях виждал жена да прави това — поклати глава той.

— Значи не си се заглеждал — прошепна тя. — Защото ние го правим непрекъснато. — И секунда по-късно: — Освен това из въздуха се носят такива облаци тестостерон, че за момент се почувствах забравена.

 

 

Изминаха още двайсетина минути. Беше завалял ситен сняг и въпреки студа и вятъра Наоми започна да задрямва. В 5:05 сутринта Магинес свъси вежди и пристисна слушалката към ухото си.

— Разбрано, Алфа едно. Имаме готовност, край. — Разтърси Наоми, тя се стресна и го погледна. — Готови сме за влизане.

Тя още трепереше от внезапното събуждане.

— Ммм… добре. Как? Искам да кажа, как ще влязат?

— Ако е вътре, не мога да му дам време да се барикадира — прошепна той. — Затова ще влезем с прима-корд по рамката на вратата.

— Трябва да внимават — неуверено каза тя.

— Ще внимават. — Магинес направи проверка по радиото за готовност и потвърди на Ларсен: — Окей, Крис, да го направим.

Изминаха няколко минути. Наоми не виждаше нищо, с изключение на дъха им, който се кондензираше в леденостудения въздух, и това й даде повод да се оплаче.

Командирът й подаде очилата за нощно виждане.

— Опитай с това. Не гледай към вратата, когато възпламеняват заряда.

Тя си сложи очилата и веднага видя тъмни фигури, придвижващи се приведени по снега. Едната стоеше изправена отзад с насочено към входната врата оръжие, а друга се приближи до вратата и започна да поставя заряда.

— Къде са?

— Вече са при вратата — отговори тя.

Магинес прошепна в микрофона:

— Сиера едно, какво става? Край.

— През прозорците не се забелязва движение.

— Сиера три, тук Сврака. Нещо?

— Нищо.

В следващата секунда:

— Тук Алфа едно. Вратата е готова.

— Свали ги, Хармай. — Когато видя очилата на челото й, той сви шепа и нареди в нея. — Взривявай.

Нещо проблесна над снега, последвано от остро изпукване. След няколко изпълнени с напрежение секунди Ларсен съобщи:

— Нямаше вторични експлозии, Сврака. Можем да влизаме, край.

— Влизайте, Крис. Но бавно!

— Разбрано.

Магинес изчака колкото можа да издържи, после дръпна очилата от главата й.

— Ох…!

Той видя, че е хванал и няколко косъма от косата й и каза:

— Извинявай.

Фокусира се върху къщата, но през прозорците не се забелязваше никакво движение.

Наоми започна да губи търпение.

— Какво виждаш?

— Нищо — безпомощно поклати глава той.

 

 

Крис Ларсен влезе в къщата след Канфилд и Хъдсън. Последва го отрядът от петима бойци, които бързо се подчиниха на сигналите му с ръка и заеха предварително определените позиции.

— Сврака, тук Алфа едно. Движим се по обезопасения първи етаж, край.

— Разбрано, Алфа едно. — Ларсен видя хората си да проверяват първите две стаи отдясно и безшумно ги последва в дневната. По-нататък бе кухнята и той пое към нея, вдигнал своя „Хеклер и Кох МР5“ готов за стрелба. Огледа стените на ниво глезени и коляно, търсейки нещо, което би могло да бъде жица за задействане. После бавно тръгна отново, опрял рамо в тапета. Стигна до ъгъла, пое дълбоко дъх и надникна… нищо.

Свали оръжието си и се извърна, за да види един от бойците застанал пред затворена врата. Ларсен единствен забеляза натъпканата под вратата кърпа. Боецът каза:

— Тук май има нещо…

Ларсен извика „Неее!“, но в следващия миг вратата изчезна. Кевин Хъдсън, който я бе отворил, бе изхвърлен назад от силата на експлозията. Тялото му излетя под ъгъл нагоре, проби двайсетсантиметровата стена от гипсокартон, главата му се удари в тавана и вратът му мигновено се пречупи.

Ларсен се извърна, за да побегне, но установи, че краката му не докосват земята и като че ли вървят в противоположни посоки…

 

 

Наоми видя ослепителния блясък, последван от глух взрив, след което къщата се разпадна пред очите й. Магинес се хвърли върху нея, защитавайки я от парчетата тухли, дърво и стъкло, които се посипаха върху тях.

Настъпи тишина. Наоми усещаше само смазващата тежест върху гърба си. Магинес се изтърколи встрани и тя видя откъснат под коляното крак на половин метър от лицето си.

И тогава започна да пищи.