Ендрю Бритън
Американецът (12)

10.

Окръг Брукс, Джорджия

Въпреки честите оплаквания на Наоми университетската болница в Джорджтаун настоя да я задържи още два дни под наблюдение. Според нея това бе абсолютно ненужно, но използва времето да потърси информация за Питър Хейл — човека, подписал документите за освобождаване на Кийли от служба. С няколко дискретни проучвания тя установи, че той се е уволнил през 2001 година, макар да му бяха предложили командването на 8-а американска армия, базирана в Южна Корея. Ставаше дума за три генералски звезди, което би означавало повишение за Хейл, който по онова време беше генерал-майор. Наоми се питаше по какъв начин излизането в пенсия на генерала се връзва с неочакваното напускане на армията от страна на Райън Кийли.

Не беше трудно да убеди заместник-директора, че има нужда от още няколко дни за възстановяване. Мразеше да се показва като слаба жена пред Харпър, но имаше нужда от време, за да разговаря с Хейл. Откриването на домашния му адрес се оказа по-трудно, но в крайна сметка успя да се добере и до него с помощта на свой познат в данъчната служба.

Наоми подозираше — при това основателно, — че Джонатан Харпър не би й предоставил никаква информация нито за Кийли, нито за Марч. Само че тя искаше да знае повече и за двамата, за да има някаква база за собствени заключения. Още от малка беше осъзнала тази си необходимост — нуждата да категоризира неща и хора по „кутийки“ с ясно дефинирани етикети. Често бе в състояние да съди за другите само по техните действия и преценката, до която Наоми Хармай достигаше, бе неизменна като мястото на Слънцето във Вселената.

„Ако генерал Хейл е искал усамотение, със сигурност е избрал най-доброто място за целта“, помисли си тя. Пропусна отбивката и се наложи да се върне на заден ход по черния път, обграден от неподкастрени дървета и гъсти храсти. След десетина минути зърна очуканата пощенска кутия с номера на къщата. Алеята към дома на Хейл бе павирана, но обрасла с растителност. Клоните драскаха по колата, която навлизаше все по-навътре в гъстата зеленина.

Изведнъж дърветата изчезнаха и наетият експлорър излезе на просторна ливада с дива трева. В центъра й се издигаше голяма къща отпреди Първата световна война. На фасадата имаше бяла колонада, отразяваща червеникавата светлина на залязващото слънце. Портикът й стоеше върху четири извисяващи се колони в дорийски стил и се сливаше с островръх покрив с два комина от двете страни. Високите прозорци бяха скрити зад дървени капаци, пред които се преплитаха повехналите стебла на синя глициния, жасмин и рози. Въпреки че зимата чукаше на вратата, из въздуха се носеше приятният аромат на цъфтящи растения. Наоми паркира колата и се отправи към предната врата.

Никой не отговори на първото й почукване. Тя опита вратата и разбра, че е заключена. Заобиколи къщата и видя в задния двор кален червен шевролет. Сложи здравата си ръка върху капака и усети, че още е топъл.

— Какво правите?

Тя рязко се извърна. Зад нея стоеше едър мъж с поизбеляла червена бархетна риза, кафяви рипсени панталони и кални туристически обувки. Косата му беше бяла, раменете — попрегърбени от възрастта, но живите му сини очи напълно компенсираха онова, което годините очевидно бяха отнели от тялото.

— Пак питам, какво търсите тук?

Тя се усмихна и подаде ръка.

— Здравейте, казвам се Наоми Хармай. Търся генерал Хейл. — Мъжът я изгледа от глава до пети и пое малката й ръка. Тя усети грубите мазоли на дланта му.

— Е, намерихте го. С какво мога да ви услужа? — попита той по-учтиво.

Наоми извади документите си, които Хейл бързо прегледа.

— Работя към Управлението и бих искала да ви задам един-два въпроса за някои военнослужещи под ваше командване във Форт Браг — отговори тя. Лицето му веднага потъмня. — Бих ви разбрала, ако решите да се обадите, за да проверите. Номерът на централата е…

— Аз ще науча номера. Последвайте ме.

Той се обърна и тръгна към задната врата. Там имаше бяла дървена веранда с навес. Наоми с труд тръгна след него, защото високите токове на кожените й ботуши потъваха в калта.

Хейл забеляза това и се засмя:

— Неподходящи обувки за Джорджия, г-це Хармай. — После отвори вратата с мрежа и кавалерски я задържа за нея. — Поседнете тук. Ще се върна след малко. Да ви предложа ли нещо?

— Благодаря, не е нужно — каза тя.

Той влезе в къщата и се скри от поглед, а Наоми насочи вниманието си към гледката. Вълни от пурпурно, червено и златно се разливаха по оранжевото небе, а слънцето висеше тежко над хоризонта. Полята зад къщата бяха пусти, но в далечината се различаваха няколко дъсчени постройки на фона на чепати древни дървета.

От съзерцанието я откъсна скърцането на мрежестата врата. Хейл се появи с бутилка бира в ръка. Върна на Наоми картата и отпусна тежкото си тяло в стола от ковано желязо срещу нея.

— Е, нещата около вас изглеждат наред, млада госпожице. Но все пак съм малко объркан. Струва ми се, че бихте могли да получите от Джон цялата информация, която ви е нужна.

— Познавате ли заместник-директор Харпър?

— Естествено — отговори Хейл и чертите на лицето му се озариха от непринудена усмивка. — Той ни изпрати чудесни хора за някои операции в Косово, а преди това и в Ирак. Мога да кажа само, че е голям късмет да имаш на своя страна човек като него.

Тя кимна и посочи сградите в далечината.

— И те ли са част от имението?

Генералът кимна утвърдително.

— Някога там са живели робите. Сега е просто парче земя, прилежащо към къщата. Зад онези дървета има над четиристотин декара площ — най-вече празно поле. Някога е имало ниви с царевица, памук, тютюн… всичко, от което е можело да се извлече печалба. Плантацията била построена през 1857-а от полковник в Конфедерацията, който починал в Шайло. Повече от век собственост на семейството на жена ми, която почина преди три години.

— Много съжалявам — обади се Наоми с всичкото съчувствие, което можа да вложи в гласа си.

Хейл кимна тъжно.

— Е, на мен определено ми липсва. Мястото е дяволски просторно за сам човек. — Наоми зачака удобен момент да заговори, но генералът я изпревари: — Е, какво ви интересува? За Кийли ли става дума?

— Как се досетихте?

— Просто предположих. Вероятно сте видели досието му. В него е всичко, което ви трябва.

— Не съвсем — възрази тя. — Защо е напуснал? Все пак е станал майор само за осем години. Това не е ли твърде необичайно дори за зелена барета?

Питър Хейл се засмя и отпи от бирата.

— Първо, те не обичат да бъдат наричани „зелени барети“. Вярно, това носят на главите си, но не са такива. А колкото до въпроса ви — да, подобно израстване в службата е отлично постижение. Пред Райън Кийли се оформяше бляскава перспектива. — Благоразположението изчезна от лицето му и той впери поглед в далечината. Гласът му притихна, сякаш споделяше нещо поверително: — Онова, което му се случи, е достойно за съжаление. Имаше ли в досието нещо за Босна?

— Не. Моля ви, разкажете ми — настоя тя. Отчаянието, което долови в гласа си, я разочарова, но тя знаеше, че Хейл е единственият й шанс да получи някакви отговори.

— За да разберете — започна той, — трябва да имате някаква представа за обстановката тогава. Сърбите избиваха мюсюлманите безразборно, без да подбират възраст или пол. Но не ставаше дума просто за убийства, а за изтезания, осакатявания и групови изнасилвания. Изобщо… геноцид в голям мащаб. Само през 1995-а по груби оценки са ликвидирани 7000 мюсюлмани и това е долната граница. Истината за случващото се там така и не намери пътя до международната преса, но Европа не бе виждала нищо по-лошо от Холокоста насам. Можете, предполагам, да си представите колко опасна бе обстановката за изпратените там американски войници, които бяха част от умиротворителните сили на НАТО.

Наоми бавно кимна, загледана в далечните постройки.

— Моля ви, продължавайте…

— Кийли беше там като съветник и работеше под командването на генерал Уилкс. Ако не бъркам, тогава е бил старши лейтенант, базиран в лагера „Кемп Бутмир“ в Сараево, където бе контингентът на НАТО… От време на време излизал с патрулите на SFOR. Имало едно младо мюсюлманско момиче, което много го харесвало — била на 12–13 години. Не мога да си спомня името й… някой ми го каза, но съм го забравил. Аз, разбира се, тогава не бях в Босна. Тази информация идва от войниците, с които излизал на патрул. Както и да е, имало едно момиче, много мило и много младо. Носела му шоколад, цветя — неща от този сорт. Момичешка любов, нали разбирате. Райън винаги намирал време да си поговори с нея. Войниците го подмятали и казвали, че само я залъгва. Един ден в лагера дошла майката на момичето — плачела и им крещяла. Оказало се, че сръбската милиция разбрала, че момичето говори с американците. Можете да се досетите какво е станало.

— Убили са я?

— Ако това беше всичко, нямаше да е чак толкова лошо. Изнасилили я многократно, смазали лицето й до степен да не може да се разпознае и разчленили тялото й, докато била още жива. Майка й я идентифицирала по белег от рождение на крака й. — Наоми потръпна, но само от студения вятър, полъхнал през мрежата против комари около верандата. Разказът не я тревожеше ни най-малко. — И тогава Кийли започнал да разпитва. Командирът на местната милиция бил някой си Стоянович. В интерес на истината, не бил нищо особено и не разполагал с кой знае каква власт. Но на Кийли не му пукало. Отишъл да говори с него, нарушавайки изричната заповед на генерала… Намерили Стоянович два дни по-късно. Седял на стол, а гърлото му било прерязано от ухо до ухо. В къщата имало и трима мъртви бодигарда, всеки застрелян с два куршума в главата.

Тръпката започваше да пълзи по схванатите мускули на гърба й, но не заради разказа. Историята изобщо не я трогваше, не можеше да пробие защитата й.

— И това е било през 1995-а? Мислех, че е напуснал армията през 2001-а.

— Така е. Нямало достатъчно доказателства, за да го предадат на военен съд, а и нямало особено желание да го правят, ако ме разбирате. Предварителното следствие не довело доникъде. Всички разпитани войници го подкрепили и никой не дал показания, които можело да го уличат. До онзи момент Кийли бил страхотен войник и всички оценки за него не пестели суперлативите. Даже се обсъждало да го направят командир на част, но инцидентът прецакал работата. — Хейл се изсмя и поклати глава: — Извинете ме за езика. Но така е, като общуваш само с войници.

Наоми се усмихна разбиращо и посочи бирата:

— Мисля, че и аз бих пийнала, ако не възразявате.

Старият войник веднага скочи.

— Разбира се, това е повод да взема още една и за себе си. — Влезе отново в къщата, а тя пак остана насаме с мислите си. Що за човек бе Кийли? Беше рискувал живота си и бе пожертвал обещаваща кариера заради малко момиче, което дори не е познавал добре… Кой би стигнал до там? Макар да не можеше да разбере мотива зад действията му, Кийли отново се издигна в очите й.

Хейл се върна и й подаде бирата. Облегна се с наслаждение на стола си, отпи мощна глътка и вдигна поглед към полето. Вече се виждаше само къс от слънцето и хоризонтът сякаш пламтеше. Наоми се обърна към Хейл и видя на лицето му замислено изражение.

— Босна бе последното назначение на Райън, преди да дойде под мое командване в Браг. Слуховете за него вече бяха стигнали до ушите ми, когато той рапортува в кабинета ми за пристигането си. Не знам дали ви е известно, но при военните за всеки има някаква история и всички украсяват фактите. Лесно е да се измисли какво ли не, защото реално никой не може да отсее истината, а и няма начин да се провери. Но аз исках да я знам, затова направо го попитах: „Ти ли уби онези четиримата в Босна?“

Наоми го погледна очаквателно:

— И…?

Генералът се обърна към нея. Трудно беше да се разчете лицето му.

— Райън не отговори нищо. Стана, козирува и излезе. Тогава разбрах, че е истина.

Наоми отново потръпна, но този път вятър нямаше. Заместник-директорът никога не би й разрешил достъп до подобна информация. По някаква причина й се прииска на всяка цена да узнае името на девойката. Струваше й се важно.

— Генерале, имало е още нещо, нали? Нещо между Марч и Кийли…

Генералът рязко извърна глава към нея.

— Откъде знаеш това име?

— Беше споменато в разговор между Кийли и заместник-директора — тихо отговори тя. — Във връзка със смъртта на сенатор Леви и експлозията в жилищния блок „Кенеди-Уорън“.

Хейл бе затворил очи, а лицето му пребледня. Наоми забеляза, че той стиска със сила ръба на стола, и се изплаши, че е получил сърдечна атака. Но дишането му се успокои и пръстите се отпуснаха.

— Извинявам се — каза той. — Но отдавна никой не беше споменавал…

— Кой е той, генерале? — прошепна тя.

— Моля те, наричай ме Питър. — И избърса лицето си с ръка, сякаш за да свали от него шокираното изражение. Мина цяла вечност, преди да проговори отново: — Райън Кийли стана част от моята 3-та група на Специалните сили веднага след отзоваването му от Босна през ноември 1995-а. Изминаха почти две години, преди отново да бъде изпратен в акция. През това време беше командир на ОЧА 304.

— ОЧА? Какво означава това? — попита чистосърдечно Наоми.

— Оперативна част „Алфа“. Това е съгласно номенклатурата на Специалните сили — почти за всичко в армията има някакво съкращение. Както и да е, той шлифоваше уменията си на командир и подготвяше частта си за бойни действия. Известно време всичко вървеше гладко и не си спомням да съм имал проблеми с никой от неговата част. Те бяха най-добри сред всички, макар че Кийли все се оплакваше, че не ги пращам на терен. Истината е, че исках да се съвземе — това беше единствената причина да го държа в Браг. Но веднъж той дойде при мен с оплакване срещу един от сержантите си.

— Който се казвал Марч, предполагам?

Хейл кимна.

— Беше взводен командир. Първоначално бях малко скептичен, защото не можеше да ми обясни в какво е проблемът. В края на краищата Марч беше страхотен подофицер. Е, нямаше диплома от колеж, иначе веднага бих го изритал в някоя офицерска школа. Да, беше си малко арогантен, но всички командири са самоуверени, какво толкова… Както и да е, не можех да възприема съображенията на Кийли. В интерес на истината дори той самият беше притеснен да отваря дума за тези неща, понеже не бе нищо съществено.

— И все пак какво каза? — попита Наоми с почти изкусителна нотка в гласа.

Генералът се поколеба.

— Каза, че Марч никога не показвал емоции. — Погледна Наоми за реакцията й. — Знам, знам… Не звучи като сериозен проблем. Поне така реших аз тогава. Но ако човек се замисли, не е толкова трудно да го проумее. За един млад мъж в мирно време животът в армията не е никакво изпитание. Правиш каквото ти заповядат, показваш малко уважение към началството, демонстрираш малко интерес към задълженията си. Всеки може да го направи. Когато започнат да те повишават обаче, отговорността, която ти се възлага, расте, но не и заплатата. Изведнъж се оказва, че си отговорен за живота и благополучието на подчинените ти войници. А с отговорността идва стресът, а със стреса идват епизодичните изпускания на нервите. Всичко друго би било неестествено.

— Аз, разбира се, не съм била в армията, но това не ми изглежда достатъчно — призна тя.

— Права си, естествено. Не е достатъчно. Райън ми разказа също за странните изражения, които пробягвали по лицето на Марч, и за факта, че живеел извън базата, но никой не бил виждал квартирата му. Ще си призная, че след тази реч малко си развалих мнението за Кийли. Струваше ми се параноично и неподкрепено с факти. — Наоми видя мигновената болка в очите му. — Само че той се оказа прав. Трябваше да се вслушам в думите му. През есента на 1997-а най-сетне изпратих частта на Кийли в акция. Беше в отговор на бомбардирането на небостъргачите „Хобар Тауърс“ в Дахран през 1996-а. Ако си спомняш, тогава 19 американски войници загубиха живота си при атака, отговорността за която пое „Хизбула“. Отне ни известно време, минаха месеци в събиране на разузнавателна информация, но в крайна сметка можахме да идентифицираме архитекта на атаката: Мохамед Халил. Беше поискал и получил политическо убежище в Сирия и го държаха в къща на брега на Средиземно море… Трябваха ми най-добрите, понеже операцията можеше да се проведе само веднъж, така че дадох на Райън и хората му зелена светлина. Ние го наричаме „директна акция“ — мисия, която завършва с пленяването или смъртта на вражески бойци. Това е последното, за което са нужни Специалните сили, но в случая беше важно. Марч бе в позиция наблюдател. Той единствен във взвода бе завършил снайперския курс в Бенинг, така че бе високо на хребета заедно с втория най-добър стрелец в частта им. Целта бе да изпратим послание, което трябваше да бъде добре разбрано… Та Марч трябваше да следи за излизането на колата с Халил и да съобщи на групата долу. Вместо това той застреля партньора си и откри огън по екипа, докато хората слизаха по склона на хълма.

Наоми не можеше да повярва на ушите си.

— И всички били избити?

— С изключение на капитана. Екипът за извеждане — това беше другата половина на 12-членната част — пристигнал двайсет минути след като загубили радиовръзка. Нямали представа в какво е издънката — това се разбрало чак по-късно, — но изтеглили Кийли с тежка рана в гърдите и пробит бял дроб. Било цяло чудо, че го намерили жив. Там, където бил Марч, имало много кръв, затова решили, че не е оцелял. И толкоз.

— Значи просто решили, че е мъртъв?

— Е, имало е доста силен натиск за това решение. При липсата на свидетели никой не можел да оспорва нашата версия за случилото се, с което успяхме да избегнем огромен проблем. Поне досега…

— Да, досега.

Наоми едва различаваше Питър Хейл, защото здрачът лека-полека бе скрил верандата под черна плащаница. Гласът на Хейл стигна до нея, надвивайки плахата песен на щурците, скрити сред високите стръкове трева.

— Ако Харпър ви изпраща след него… искрено се надявам да сте готови. А изпуснете ли го веднъж, той няма да ви предостави втора възможност. Голям късмет имаш, че Райън е на твоя страна, но не забравяй срещу какво се изправяте. В никакъв случай не позволявай Марч да се добере до теб. Повярвай ми… това е последното, което би желала да ти се случи.

Тя потръпна при последните думи на генерала. Страхът разби въображаемата й стена от стоицизъм и я докосна с леденото си крило, оставяйки неприятна тежест в стомаха й. За Наоми Хармай страхът бе ново и неприятно усещане.

Тя благодари на Хейл за бирата и информацията, стана и излезе през мрежестата врата. Ръждивите панти изскърцаха сърдито и тя скоро се скри зад издигнатата веранда.