Ендрю Бритън
Американецът (21)

19.

Таджикистан — Кейптаун — Претория, Южна Африка

Пътуването бе дълго и изнурително, но сега поне се приближаваха към крайната си цел.

Най-трудното за Ал Адел бе да набави повече допълнителни външни резервоари за хеликоптера. Наложи се да прибегне до ругатни и заплахи за отмъщение, произнесени на изопачен фарси по шифрован радиоканал, но в крайна сметка изтръгна обещания, които бяха спазени. Резервоарите с гориво ги чакаха на покрита с платнище автоплатформа на запусната магистрала северно от Репетек. Оттам бяха свободни да поемат по третата отсечка от полета. Небето за пореден път притъмняваше, докато тежкият МИ-26 се носеше на северозапад, по начупената западна граница с Таджикистан — курс, който водеше към зелената долина Фергана.

Саиф ал Адел забеляза, че американецът не бе продумал през цялото време на полета. Питаше се дали това е знак, че този загадъчен мъж съжалява за направените по-рано искания, но се отказа от тази мисъл, когато огледа лицето на спътника си и не видя на него нищо друго, освен спокойна увереност. Беше повече от ясно, че американецът изпитва непоклатима вяра в способностите си.

Измина доста време, преди машината да поеме на изток, над долината, простираща се на 3500 метра под тях. Въпреки тежестта си хеликоптерът се раздруса по време на спускането през тъмносивите кълбести облаци. Когато кацнаха, по бронебойното стъкло се стичаше лек дъжд. Грамадните перки на витлото продължаваха да разсичат въздуха, докато пътниците слизаха от високата кабина. Ал Адел направи знак на единия от двамата пилоти, които бяха останали в кабината, оборотите се увеличиха, хеликоптерът отново се издигна във въздуха и потъна обратно в облачната пелена. Те останаха сами.

Марч вдигна качулката на анорака си, за да се предпази от леденостудения дъжд, който вече бе успял да се вмъкне под яката му и през тънкия му пуловер. Някаква кола се приближаваше на скорост към тях — „УАЗ-3151“, руска изработка. Ал Адел бе оставил раницата си на калната земя и сега бъркаше с двете си ръце в нея. Погледът му светеше, когато вдигна пред очите на Марч джипиес приемник модел „Гармин“.

— Какво ли не биха дали американците, за да сложат ръка на това. Предполагам, че биха платили колкото им поискат за информацията в него. Кажи ми, приятелю, какво би означавала за теб подобна сума?

Джейсън Марч срещна изпитателния му поглед и след кратка пауза отговори:

— Ако мислиш, че съм дошъл чак до тук, за да те предам за пари, значи си глупак.

— Ще видим това — по лицето на египтянина се плъзна усмивка и той протегна ръка: — Дай ми пистолета си. — Марч се поколеба и усмивката на Саиф премина в презрителна гримаса: — Предай ми пистолета си, или ще те застрелям на място. И дори да оцелееш след куршума, няма да изкараш дълго — температурата вече е под нулата, а вълците тук са винаги гладни през зимата. — Марч предаде неохотно беретата си. — И раницата… — Марч му подаде раницата си и го загледа как претърсва съдържанието й. Удовлетворен, Ал Адел се изправи и го изгледа въпросително. — Храна и вода? А къде са плановете, за които ми разказа? — Марч се усмихна и почука слепоочията си с два пръста. На лицето на командира се изписа недоверие: — В такъв случай се надявам да имаш добра памет, приятелю. Много добра… Защото от това, което ще кажеш днес, зависи животът ти. — И той хвърли раницата обратно на американеца, като задържа беретата: — Качвай се в джипа.

— И къде отиваме?

Ал Адел се обърна към назъбените върхове на планинската верига Тян-Шан и отговори:

— Там горе.

 

 

Райън бе позвънил от катамарана на посолството в Претория с искане за транспорт. Щеше да има много неприятности, когато Харпър научеше, но в момента това бе единствената му възможност. За миг обмисли варианта да пътува без помощта на Управлението, но стигна до извода, че последиците могат да бъдат много по-сериозни, ако ги заловят без официално прикритие. В тази ситуация нямаше да се изненада, ако Лангли изобщо отречеше да има нещо общо с тяхното присъствие в Южна Африка.

Всъщност той и не очакваше друго.

Нямаше къде да отидат, но Райън знаеше, че не могат да останат само на вода. Първите полицаи, които се появяха на сцената, щяха да обърнат внимание на колите на улицата, на разбитата врата, извеждаща към плажа, и несъмнено щяха да стигнат до правилния извод, че бягството е осъществено с лодка. Веднага след това щяха да бъдат изпратени полицейски катери със задачата да се качат на борда на всеки морски съд в околността, а големите пристани по дължина на залива щяха да бъдат запечатани. Дори в момента, докато приближаваха частния кей на хотел „Виктория и Алберт“, той чуваше воя на сирените откъм другата страна на залива.

Погледна си часовника и прецени, че имат поне още седем часа, дори ако допуснеше, че колите на посолството с дипломатически номера ще карат на юг с максималната възможна скорост. След като акостираха и привързаха катамарана, той откри одеяла в складовата ниша под седалката при кърмата. Натъпка ги в раницата си и намери място за още няколко бутилки вода. Накрая обърна внимание на Наоми.

Тя седеше на твърдата дъсчена седалка зад кабината, прегърнала коленете си, опряла брадичка върху тях и следяща го с напрегнат поглед. Но когато тръгва към нея, тя се отдръпна от протегнатата му ръка.

— Наоми — раздразнено се обади той, — нямаме време за това. Ако не ме последваш веднага, ще прекараме доста време в някой южноафрикански затвор. Знаеш, че не бих ти сторил нищо лошо. Грей имаше пистолет… щеше да убие и двама ни, без да му мигне окото.

След секунда-две тя му подаде ръка, без да проговори. Райън й помогна да се надигне от седалката и скочиха на кея. Минаха покрай ярките светлини на хотел „В и А“ и се скриха в пустите улички зад него.

 

 

Стръмните пътища, извеждащи от долината, ги затрудниха най-много, защото джипът, който не беше с четириколесно задвижване, продължаваше да се плъзга към опасния край на пътя. На няколко пъти Марч усети как сърцето се качва в гърлото му, когато джипът неумолимо се плъзгаше в дълбоката кал към банкета, след който започваше пропаст от няколкостотин метра до дъното на долината. Не обичаше нито планините, нито опасните склонове и корените на този страх бяха дълбоко в детството му. Усещаше студената лепкава пот по цялото си тяло и се молеше да не отиват прекалено далече. За щастие не след дълго се отдалечиха от долината. Пътят се изправи, когато излязоха на изсечено в гранита шосе, водещо към планината.

Отоплението в колата работеше на пълна мощност, но въздухът на тази надморска височина беше леден, а вятърът виеше между зъберите и намираше пролуки в купето на колата, през които проникваше с изненадваща сила. Понеже продължаваха да се изкачват, дъждът скоро премина в суграшица, а след това заваля истински сняг, който трупаше преспи и допълнително затрудняваше пътуването им.

— Видя ли това? — Марч проследи пръста на Ал Адел, който сочеше към малка каменна постройка на скалист навес, поне на 100 метра над пътя. Сградата така умело се сливаше с околния пейзаж, че той нямаше да я забележи, ако не му я бяха посочили. — Това е наблюдателен пост… един от няколкото. А пътят, по който се движим, е единственият проходим на десетки километри във всички посоки. Мястото е избрано точно затова. Появят ли се американците, ще имаме достатъчно време да евакуираме лагера.

— Добро е мястото — призна Марч, но опитното му око забелязваше и други предимства: дори ракетите „Круз“ с голям обсег, „Томахок“ и „Харпун“, нямаше как да достигнат до тази скрита между скалите база от Северно море. А всеки добрал се дотук самолет щеше да бъде принуден да пресече въздушното пространство на много страни, за да започне атака. И получаването на разрешение от всички правителства едва ли щеше да бъде възможно. — Но предполагам, че не е лесно да се ръководи организацията от тук, нали?

Ал Адел кимна.

— На груповите командири е гласувана сериозна отговорност. Разрешението за мисии сега се дава от мен или от Абу Фатима. Ти го познаваш като Ал Зауахири. Той е велик мъж — познавам го почти от двайсет години. — Египтянинът замълча, за да провери за пореден път навигационната система „Гармин“: — Почти пристигнахме — обясни той.

Пространството между зъберите от двете страни на пътя започваше застрашително да се стеснява и това най-сетне позволи на рева на дизеловия двигател да надвие воя на вятъра. Не след дълго през пелената на снега изплуваха очертанията на верижна машина и след това на фокус излезе забележителната гледка на оръдейна кула със 100-милиметрово оръдие, насочено точно срещу приближаващия джип. Ал Адел спря и изчака един млад мъж да слезе от задния люк на машината и да прегази през натрупания сняг, държеше автомат АК-47 и портативна радиостанция. Размениха няколко думи на скорострелен арабски и младежът вдигна радиостанцията пред устата си.

После постовият небрежно огледа вътрешността на джипа и едва тогава тежкият бронетранспортьор се изтегли на заден ход, за да им позволи да влязат. Пътят водеше до разчистено място, заградено от трите страни с извисяващи се гранитни стени, които бяха преграда и срещу отвратителния вятър. Да разчистеното място бе разпъната голяма брезентова палатка, захранвана от генератор в намиращата се до нея кола. Двама талибани стояха на пост пред впечатляващото убежище, но освен тях наоколо нямаше следа от човешко присъствие.

Ал Адел и Марч слязоха от джипа и бавно пристъпиха към палатката, като внимаваха ръцете им да се виждат през цялото време. Единият от войниците ги обискира набързо и прибра двата пистолета на Ал Адел, а другият стоеше зад тях и ги държеше на мушка. Последва нов разговор по радиостанцията, след което платнището на входа на палатката бе отметнато и им бе разрешено да влязат.

 

 

Вървяха от двайсетина минути, когато Райън намери подходящо място, точно пред предварително договорената точка за предаване. Входът на уличката беше под наскоро сложен стълб на уличното осветление и блясъкът на лампата правеше непроницаем мрака след първите няколко метра. Пространството между тухлените стени на сградите бе не по-широко от метър и двайсет и в него се стелеше противната миризма на гниещ боклук. Вонята донякъде отслабваше заради студения бриз, който се усещаше като арктически вятър между клаустрофобично близките стени.

Райън влезе навътре в тъмното пространство, извади от раницата едно от одеялата и го сгъна на три. Просна го върху боклука по уличката и дръпна Наоми да седне. После извади второто одеяло и я загърна с него, а тя придърпа грубата материя около тялото си. Той седна на голия цимент на няколко крачки от нея и насочи вниманието си към входа на уличката, като се опитваше да не обръща внимание на хапещия студ.

След няколко минути се обърна да я провери и установи, че го гледа. Блестящите й зелени очи се виждаха ясно дори в полумрака на уличката. Забеляза също, че цялата се тресе, а одеялото се е смъкнало от рамене, те й. Премести се по-близо до нея и я загърна по-плътно, след което я прегърна. След няколко секунди тя се отпусна и леко положи глава на рамото му.

— Райън…?

— Ммм…

— Когато го застреля… почувства ли нещо?

— Не те разбирам.

— Трудно ли ти беше? Искам да кажа… трудно ли беше да убиеш човек?

— Да.

— Лъжеш — промърмори тя, но той не реагира. — Наблюдавах лицето ти, когато натисна списъка… На него нямаше нищо. — Клепачите й започваха да натежават и тя се притисна още по-силно към него. — Как се казваше момичето, Райън?

Той усети как се сковава за момент. Не искаше да си спомня за това, не искаше да мисли за онова, което й бяха сторили. Беше му отнело толкова време да забрави…

— Не е добре, разбираш ли. Не е добре да не усещаш нищо, когато отнемаш човешки живот… — Дълга пауза. — Момичето в Босна… Как се казваше?

— Сафия — каза накрая той. Главата й беше клюмнала, лицето й не се виждаше. Тя нямаше представа какво страдание му причинява. — Казваше се Сафия.

— Благодаря ти — думите бяха прошепнати толкова тихо, че той едва ги чу.

След няколко минути Райън усети, че дишането й става бавно и равномерно. Свали поглед към нея и видя, че чертите на лицето й са скрити в пищната коса. Виждаше се само носът й — връхчето му надничаше изпод черните вълни. Инстинктивно я придърпа към себе си и извърна глава от входа на уличката точно когато покрай него профуча полицейска кола с надути сирени.

След това зачака часовете да се изтърколят и образът на момичето да избледнее в съзнанието му.

 

 

Въздухът в палатката бе топъл и задушен благодарение на работещия на предела на възможностите си отоплителен уред и миризмата на струпани на едно място хора, некъпали се от седмици. Част от палатката бе отделена от мястото за спане с протрито одеяло, висящо на дървен прът. Импровизираната завеса не бе дръпната докрай и Марч видя комуникационното оборудване, разположено върху сгъваема дървена масичка. Войник със слушалки на главата седеше пред наредени един до друг апарати. Следи радиообмена, досети се той. Беше правил същото преди много години.

Хората в друга заградена зона се размърдаха и оттам излязоха двама мъже, единият въоръжен с автомат. Другият не носеше оръжие и беше облечен с дебел вълнен пуловер върху ленена риза и смачкани официални панталони. Очите зад стъклата на простите очила с железни рамки сълзяха от липсата на сън. Младежът с автомата внимателно наблюдаваше Марч, а началникът му дръпна Ал Адел встрани и бързо и настойчиво му заговори на френски.

Марч говореше езика гладко — факт, който не бе разкривал в присъствието на Ал Адел. Ясно долови, че по-възрастният мъж е ядосан на Ал Адел, че го е довел в планината. Внезапно мъжът се обърна към Марч на английски:

— Знаеш ли кой съм аз?

— Естествено.

— Защо дойде тук?

— За да говоря с емира. — Марч наклони леко глава наляво и оценяващо го изгледа — д-р Айман Зауахири, частният лекар на Директора и най-близкото му доверено лице. Марч знаеше за предположенията сред западните разузнавателни кръгове, че този човек е умрял преди няколко години по време на въздушна атака над югозападен Афганистан. — Предположих, че Саиф ще ви обясни. Не мислех, че искам толкова много, като се отчете какво съм дал на организацията ви.

— Какво си дал! — натърти лекарят. Изсмя се с къс, лаещ смях, развеселено се обърна към Ал Адел, после обратно към американеца. — Какво чак толкова специално си допринесъл до момента? Та аз водя джихад още от египетския затвор, когато майка ти те е обличала за училище. Смъртта на един политик, унищожаването на една сграда… Това ли са великите ти постижения? Това ли е всичко, което можеш да ни предложиш?

— То е повече от онова, което цялата ти организация е постигнала за четири години — изтъкна Марч. Видя надменната усмивка да посърва и на нейно място се появи странно безстрастно изражение.

Възрастният мъж се обърна към войника с автомата и изкомандва на френски. В този миг Марч направи три светкавични крачки и нанесе жесток удар през гърлото на младежа. Той изпусна автомата и с широко разтворени очи инстинктивно вдигна ръце към смачканата си трахея. Марч улови автомата във въздуха, освободи с щракване пълнителя и извади куршума от цевта, преди пълнителят да падне на пода. Едва тогава Ал Адел закрещя за помощ. Само че ръцете на американеца вече бяха празни и разперени, а автоматът лежеше в краката му. Двамата войници отвън отметнаха чергилото и бързо влязоха в палатката.

Марч игнорира опрените до главата му дула и крясъците на арабски. Не обърна внимание и на задавеното хриптене на умиращия войник. Просто изгледа смаяното лице на Айман ал Зауахири и заговори:

— Не можех да ти позволя да издадеш онази заповед — обясни Марч на френски. — Не съм стигнал до тук, за да загубя живота си от ръката на някакво пъпчиво хлапе. Ти щеше да си на моето място, ако бях взел такова решение. Но аз съм тук, за да ти дам възможност… може би най-голямата в живота ти. Послушай съвета ми, когато ти казвам да се възползваш от нея. Надявам се, че сега поне ми имаш доверие.

Автоматите не помръдваха. В помещението се бе възцарила мъртва тишина. Накрая лекарят направи знак и войниците бавно свалиха оръжията си.

— Обискирай го отново — нареди той на единия и внимателно изгледа Марч. — Доверието ми не се печели толкова лесно.

Младежът пристъпи напред и неспокойно опипа тялото на Марч. Момчето на земята вече се движеше много по-бавно — агонията му явно наближаваше края си. Деветнайсетгодишният боец, извършващ обиска, забеляза, че американецът нито за миг не погледна към умиращия. Приключи набързо и се върна в помещението за радиовръзка, като дръпна завесата зад себе си.

Ал Зауахири кимна на Марч и каза:

— Следвай ме.

Марч се изненада, когато той тръгна към изхода на палатката. Саиф ал Адел бе долепил пребледнялото си лице до неговото и съскаше с пръскане на слюнка в ухото му:

— Мъртъв си, американецо. Мъртъв. Обещавам ти го най-тържествено.

Нямаше какво да му отговори. Реши да го игнорира напълно и последва Ал Зауахири през разчистената площадка навън и в зейналия отвор на пещера, водеща към сърцето на планината.

 

 

— Г-н Кийли? Г-це Хармай? Посланикът ще ви приеме веднага.

Райън се изправи с Наоми и последва Джилиън Фарис — заместник-посланик на мисията — през голямата дъбова врата, водеща в просторния кабинет на посланика. Хенри Мартинс се изправи зад писалището си и изчака да се приближат, но по широкото му обветрено лице нямаше и следа от приветствена усмивка. Мартинс беше дипломат от кариерата с над 30–годишен стаж, но не му се бе налагало да се справя със ситуация като настоящата. И перспективата, че най-сетне щеше да има такава възможност, не му се виждаше ни най-малко съблазнителна.

— Моля, седнете — каза той, после заобиколи писалището и се присъедини към тях в малката зона за гости, за да отпусне изморено едрото си тяло в едно от удобните кресла. Наля на всички кафе от малката каничка на ниската масичка в центъра, вдигна поглед и ги изгледа изпод тежките си клепачи. — Преди 30 минути ми се обади министърът на външните работи, който преди това разговарял с началника на южноафриканската полиция… Оказва се, че единствената намерена пред склада кола била сребрист мерцедес, взет на лизинг преди три години от една от холдинговите компании на Стивън Грей. Впрочем това ще влезе в доклада на полицията.

Райън въздъхна тихо с облекчение и видя, че Наоми също се отпуска. Нисанът, изглежда, бе взет от ранения бодигард на Грей. Това определено беше късмет, защото колата безусловно щеше да ги свърже с местопрестъплението. Макар че пътуваха под фалшива самоличност, така отпадаше една потенциална заплаха.

— А шофьорът? — попита той.

Посланикът вдигна гъстите си вежди и се облегна в креслото.

— Изчезнал е. Не че полицията изгаря от желание да го намери. — Дипломатът отпи от кафето си, преди да продължи: — Трябва да поясня, че това няма да ни се размине лесно. Президент Мбеке ще ни натиска с месеци за разни услуги и смея да предвидя, че те няма да му бъдат отказани. Доколкото разбрах, задачата ви е била да разпитате Грей тихо и кротко.

— Така беше. Само че той не се оказа много сговорчив.

— Очевидно. Разговарях и с Джонатан Харпър… когато се срещнете с него в Щатите, не се съмнявам, че ще използва няколко доста цветисти думи по ваш адрес. Не ми звучеше като преливащ от щастие. Директор Андрюс е подложен на тежък обстрел от страна на президента. На четири очи, разбира се. Цяло чудо е, че тази… неразбория… няма да стигне до пресата. Надявам се поне да сте получили онова, за което сте дошли.

Райън кимна.

— Имам едно име за вас, сър: Уилям Полин Вандервеен. Знам, че нямам право да искам каквото и да е било, но повярвайте ми — наложително е най-добрите ви хора да се захванат с това. Ако се разкрие нещо обещаващо, ще имам нужда от ресурс за наблюдение и проследяване. Преди всичко имам нужда от снимки, за да се уверя, че Марч и Вандервеен са едно и също лице.

Посланик Мартинс бавно кимаше, а погледът му скачаше от Райън на Наоми.

— Поставени сте в много трудна ситуация тук. Разбирам това, симпатизирам ви… но искате прекалено много.

— Сър, южноафриканското правителство има основателна причина да се намеси — изтъкна Наоми. — Не искам да засягам никого, но ресурсите на посолството просто няма да са достатъчни. В задачата трябва да се впрегне и тяхната полиция. Вандервеен е гражданин на тази страна и е отговорен за смъртта на над сто души. Бихте могли да им намекнете какво ще се разрази по света, ако това заглавие цъфне на първа страница на „Ню Йорк Таймс“… Наистина имаме нужда от всичкото съдействие, което могат да ни предложат. Освен това няма да има искания за услуги, ако се наложи президентът Бренеман да поеме бремето за тези атаки.

Устата на посланика се изви в лека усмивка.

— Добре се сражавате, г-це Хармай. Съгласен съм, че и те носят определена отговорност в тази каша. Ще ви съдействам при едно условие: напускате това посолство и се качвате на самолета. Разбрахме ли се?

— Не е нужно да ни убеждавате. Струва ми се, че и двамата сме готови да се върнем във Вашингтон — отговори Райън.

— Добре. Тогава се залавям с телефона.

И Мартинс стана, показвайки, че разговорът е приключил. Двамата агенти на ЦРУ също станаха и се отправиха към вратата, която дипломатът учтиво им отвори.

— Държа да си починете — каза той, излизайки в коридора, за да ги изпрати. Фарис ги чакаше в компанията на Арън Янсен, личния секретар на посланика. — Намерихме ви две свободни легла… Джилиън ще ви заведе. О, да не забравя — заместник-директорът държеше да ви чуе, Райън. Нещо друго от Вашингтон, Арън? — Младият мъж завъртя отрицателно глава. — Отлично. Г-ца Фарис ще ви осигури защитена телефонна връзка. Предполагам, че по-късно днес ще имам информация за вас. Ще ви намерим дрехи да се преоблечете и нужните принадлежности.

— Благодаря ви, сър.

Посланикът кимна леко, за да покаже, че приема благодарностите, и се върна в кабинета си, като безшумно затвори тежката врата.

— Обзалагам се, че и двамата умирате за сън — усмихнато каза Джилиън Фарис. — Следвайте ме. Арън, министър Зума иска да го приемем днес следобед. Дали не би могъл да освободиш един час в графика на посланика… да кажем около три следобед?

— Разбира се, г-це Фарис — учтиво се усмихна секретарят. — Бях вписал с молив шефа на службата за сигурност, но не е проблем да го прехвърля за утре.

— Чудесно. — Тя остави Янсен в антрето и ги поведе през сградата към стаите за персонала. — Това някога беше прес рум, но след бомбардировките в Танзания и Кения я освободихме за допълнителна охрана — обясни тя. — Не е кой знае какво, но в момента не разполагаме с друго. Както и да е, ето ви ключовете. След пет часа ще ви потърся пак.

— Благодаря — каза Райън. — Оценяваме жеста.

Заместничката на посланика се усмихна и тръгна към основния корпус, оставяйки ги в ярко осветения коридор.

— Е, ще се видим след няколко часа, Наоми. — И той бутна вратата, без да поглежда назад. След малко чу как вратата на нейната стая се затръшва. Седна на ръба на твърдия матрак, поклати глава и посегна към слушалката на защитения телефон.

 

 

Арън Янсен работеше като личен секретар на посланика от десет месеца. Това беше първото му назначение, при това добро: повечето нисши служители на Външно министерство се озоваваха на затънтени кътчета на света и попълваха документи без значение през първите няколко години на своята кариера. Янсен дължеше успеха си на отличната си диплома от Йейл и широките връзки на баща си. Въпреки привилегированото си детство Янсен беше свикнал на удължено работно време и отговорностите, свързани с настоящото му назначение. Вече се бе научил да планира графика на посланика до най-дребните подробности. Янсен беше млад, симпатичен и приветлив. Радваше се на популярност в посолството и беше удовлетворен от работата си.

Охраната на портала беше свикнала с разходките на секретаря до центъра на града. Той никога не напускаше посолството по едно и също време, главно благодарение на непредсказуемите задължения и ангажименти на посланика. Понякога го виждаха да пресича циментирания двор на посолството в късния следобед, точно когато слънцето прежуряше, а климатикът в караулката работеше на пълна мощност. В други случаи излизаше с падането на нощта, когато слънцето вече се бе гмурнало под каменния хоризонт на града и въздухът беше прохладен и подканващ.

Но един ден в седмицата секретарят напускаше комплекса точно в 8:30 сутринта. Младият морски пехотинец на пост пред посолството проследяваше с поглед как Янсен пресича моравата към кръговата алея за коли, а излъсканите му обувки блестят под ленивото утринно слънце. Ефрейторът, млад и лесно впечатляващ се, се изпъна в стойка мирно, когато Янсен наближи.

— Добро утро, сър.

Арън Янсен се усмихна непринудено и поклати глава в престорено разочарование.

— Ефрейтор, аз съм само две години по-възрастен от вас. Колко пъти да ви казвам да престанете с това? Как сте?

— Отлично, сър, благодаря.

Нова тъжна усмивка.

— Е, предполагам, че няма да мога да ви разубедя. Излизам за глътка чист въздух… Дайте ми двайсети, на минути.

— Слушам, сър. Носите ли някаква идентификация с вас?

— Винаги.

— Окей, тогава ще се обадя. — Ефрейторът се придържаше стриктно към правилата, именно заради това бе получил длъжността си. Той съобщи в оперативния център времето на излизане и го отбеляза в дневника, преди да отвори електронната врата, запазена само за пешеходци. — Ще се видим след няколко минути, г-н Янсен.

— След съвсем малко, ефрейтор — потвърди секретарят и излезе на оживената улица. Зави наляво от посолството и тръгна по „Преториъс“, стараейки се да отбягва сблъсъците с човешката тълпа по основната артерия, пресичаща сърцето на града.

 

 

Пещерата беше висока и широка, но не и дълбока. Единственото мъждиво осветление идваше от маслените фенери, окачени по влажните каменни стени. Беше изненадващо топло, може би благодарение на големия брой млади талибани, събрани в сумрака. Те държаха дребнокалибрено оръжие в скутовете си и напрегнато слушаха, насядали по грубо изравнената земя. Всяко оръжие бе минало през проверка, за да бъдат допуснати вътре. Вниманието им бе фокусирано върху застаналия пред тях мъж, чийто глас трепереше от емоция:

— Слава на Аллаха, който ви предаде в гостоприемните ми ръце, чеда на Мохамед. Ние молим Аллах да прости прегрешенията ни, защото той, в Своето величие, знае, че джихад не може да се води само от един човек и че ние отправяме предизвикателство на един неморален враг, чиито грехове далеч превишават нашите. Ние сме свидетели на зверствата, извършвани от ционистите и от онези, които търсят съюз с тях…

— Омин! — изгърмяха в едно гласовете на младежите.

— Нима нашите братя и сестри не страдат? Децата на Палестина, преследвани от кръвожадните евреи, не страдат ли? И защо не чуваме някой да се възмущава, защото няма фатва? Краят на империалистите наближава, приятели…

— Яум ал акбир! Омин!

Марч прибра русата си коса под качулката и крадешком погледна спътниците си. Устните на Ал Адел бяха леко разтворени, очите му блестяха. Той гледаше прехласнато мъжа, който си играеше с чувствата на своята публика. Ал Зауахири отдясно бе в плен на подобна емоция.

Марч започваше да разбира, че е единственото изключение в това опасно място.

— Те се опитват да посеят семето на своята отрова, а ръката им става все по-дълга с всеки следващ ден. Ние сме избрани от Аллах да смажем тази ръка…! Видяхме кръвопролитията в Бирма, Фатани, Чечня и Босна и Херцеговина. Видяхме родната ни земя, пропита с кръвта на невинни. Хората обърнаха гръб на свещения ни кръстоносен поход, братя мои…

— Айва!

— Те ни се надсмиват, сякаш сме нищо…

— Айва!

— Ние молим Аллах да ни поведе в тези опасни и трудни времена. Той единствен знае какво изтърпяхме, Той ни свиква за разплата, Той търси начин да излее гнева си…

— Айва! Ал Басиир, ва таийбато!

— Ние поставяме съдбата си в ръцете Му, защото Той може всичко и е Светлината, която търсим. Братя, Аллах плака с радостни сълзи, когато американците загубиха своите две кули на покварата в Ню Йорк — тези паметници на алчността и на страданието на избраните от Него…

— Айва! Шайх!

Марч почувства прилив на адреналин от думите на мъжа и спокойната увереност, с която бяха произнесени.

— Думата ми е истината и вие сега ще я чуете. Ние няма са спрем, докато палестинските ни братя не натикат евреите в морето и армиите на неверниците не бъдат прогонени от земята на Мохамед, да се слави името му…

— Ас саламу алайна…

— И това е единственият път, защото не е ли казано: „Ако срещнеш онези, които ме отхвърлят, удари през шиите им“. Такава е волята на Аллах и Той стои зад вас в Своята слава. Ще настъпи голяма радост, когато върху езичниците на Запад се стовари всичката Му ярост, и така ще бъде дотогава, докато един ден всички мюсюлмани заживеят като един в Неговото царство. Слава на Аллах.

— Субана Раби ял Ал ’ла.

— Вървете в мир, братя мои.

Събралите се бойци скочиха на крака, без да откъсват блесналите си очи от мъжа пред тях, и избухнаха в ръкопляскания. Проследиха го с обожание как слиза с мъка от високата каменна площадка в дъното на пещерата и им маха с ръка като гостуващ висш сановник, изнесъл проповед. После веднага бе заобиколен от охранителите си — доверени ветерани, чийто боен опит датираше от съветската окупация на Афганистан.

Аплодисментите дори се засилваха и угаснаха едва когато мъжът зави на ъгъла и се скри от погледите на присъстващите. След това се разнесе възбудена гълчава, чиито вълни отекваха в гранитните стени.

Саиф ал Адел избърса сълзите си и се обърна към американеца. Това беше нещо ново, това бе една страна на арабина, за чието съществуване Марч не бе подозирал. Тук, в това място, Марч бе олицетворение на врага. Той се стегна, очаквайки пробождане или дори куршум в гърба, но не последва нищо. През тялото му премина вълна на облекчение и той прецени, че поне за момента нищо не го застрашава. С известно закъснение придърпа качулката над главата си, за да скрие лицето си от тълпата.

— Помни какво ти казах, американецо. Той не таи никаква любов към такива като теб. Надявам се, че вече ти е ясно. И може би си разбрал какъв риск поемаш с идването си тук.

— Ти ме доведе, Саиф — злорадо прошепна Марч. — Така че става дума и за твоята шия. — Той не спря да се наслади на пребледняването на египтянина и последва Ал Зауахири към скритите дълбини на пещерата. Марч бе чакал тази аудиенция от три години и сега беше на минути от срещата с най-великия, според него, мъж на земята.

 

 

Арън Янсен не бързаше — денят бе разкошен. Той бавно се разхождаше по претъпканите с хора улици, наслаждавайки се на пулса на града. Спря пред кафене с чисто бели стени. Слънцето се отразяваше в тях с такава сила, че очите го заболяха. Отпи от топлото ароматно кафе и продължи край спортния комплекс „Каледониан Спортс Граунд“, където спря за няколко минути да изгледа края на футболния мач между два младежки отбора.

Тържествуващите викове на футболистите последваха Янсен, който мина под сплелите клони джакарандови дървета по границата на комплекса. Прохладната сянка бе неописуемо приятна и той, без да бърза, продължи по нападалите виолетови цветове. Както винаги внимателен да съблюдава законите на страната домакин, Янсен хвърли празната си чаша в кошчето и спря пред редицата телефонни автомати до стадиона.

 

 

Отдавна беше запомнил номера наизуст — поредица от петнайсет цифри, която сериозно го затрудняваше през първите няколко месеца на предателството му.

Бърза проверка в интернет бе разкрила, че международният код за избиране отговаря на място в бразилската провинция Парана. Не посмя да задълбочава разследването си. Смяташе, че невежеството е божия благодат, а в неговия случай това невежество се заплащаше с шифрова сметка в цюрихска банка, чието съдържание бе набъбвало през последните шест месеца.

Отговориха му още на първото позвъняване.

— Quem vocè se esta chamando para?

— Търся компанията „Родригес Холдинг“.

Гласът от другия край веднага премина на лишен от акцент английски:

— Слушам ви.

— Едно име, две описания. Това е във връзка със стрелбата по Стивън Грей… Името е Райън Кийли. Мъж, около метър и осемдесет, осемдесет килограма, черна коса, сиви очи. За жената нямам име, но е британка с индийски произход, около метър шейсет и пет, слаба, черна коса, зелени очи. Както изглежда, става дума за ЦРУ, с база в Лангли. Днес трябва да се върнат във Вашингтон. Бих събрал още информация, но…

— Информацията ви ще бъде предадена. Благодаря за обаждането. — Гласът изчезна и връзката беше прекъсната. Янсен остави слушалката с трепереща ръка и приглади косата си. Разговорът беше продължил девет секунди.

Парите обаче си струваха. Заплащането беше чудесно, но той от опит знаеше, че тази нощ няма да може да заспи. Обърна се и пое по дългия път към посолството.

 

 

Райън позвъни първо на Джонатан Харпър. Разговорът беше кратък и не можеше да се нарече диалог: той даде на заместник-директора името на Уилям Вандервеен, след което изслуша една гневна тирада. След около пет минути Харпър изглежда се измори и неохотно го поздрави за добре свършената работа.

Следващото обаждане бе до Кати в Кейп Елизабет. То вече бе малко по-деликатно, понеже нямаше добро извинение защо не се бе обаждал цели шест дни. Нямаме викове, нито обвинения, но по някакъв трудно определим начин разговорът беше далеч по-болезнен заради сдържаното й разочарование. Закле й се, че ще намери начин да я компенсира за всичко, след като се върне на Източния бряг. Харпър щеше да се вбеси, ако се прибереше в Мейн след кратко отбиване в Лангли, но Райън добре знаеше кои са приоритетите му.

Само дето му беше отнело доста време да ги подреди.

И двамата не споменаха Наоми. Надяваше се Кати да му има достатъчно доверие, за да не се безпокои излишно по този повод, но подобно съображение му звучеше глупаво дори на самия него. Беше я целунал. Не, не беше така. Наоми го бе целунала. Само че той не я спря веднага, нали така? Съзнателно прогони тази мисъл и реши да поспи.

 

 

Стори му се, че са минали едва няколко минути, когато на вратата се почука. Джилиън Фарис надникна и огненочервената й коса се очерта на фона на бялата стена.

— Посланикът иска да ви види след двайсет минути, г-н Кийли — каза тя. — Вече събудих г-ца Хармай. Да го информирам ли, че ще дойдете?

Райън се изсмя и потърка очи.

— Наричайте ме Райън, г-це Фарис. И да, съобщете му, че ще дойда. Да караш един посланик да чака не ми се струва добра идея, нали? Има ли някакъв шанс за закуска?

— Времето е по-подходящо за обяд, но ще ви намерим нещо. — Погледът й се плъзна по голите му гърди и добре оформените коремни мускули. — Не е зле да си сложите риза. За разлика от мен, посланикът едва ли е склонен да се възхищава на мускулите ви — намигна му тя и се усмихна заразително. После се отдръпна и затвори вратата.

Стъпките й заглъхваха в коридора, когато Райън Най-сетне затвори провисналата си уста и се разсмя. Е, това вече беше история, която непременно щеше да разкаже на Кати, та макар и за да се повесели на ревнивата й реакция. Взе си бърз душ в прилежащата баня, избръсна се, изми си зъбите и облече дрехите, които персоналът на посолството му бе предоставил. Прецени, че са подбрани от Джилиън Фарис, защото бяха съчетани с вкус и с подходящия размер.

Точно приключваше с обличането, когато на вратата отново се почука. Наоми го чакаше в коридора.

— Здравей — каза той, — наспа ли се?

— Не — беше прямият й отговор. Той заключи вратата и поеха към основния корпус на посолството. — Какво каза заместник-директорът?

— Интересуваше се как съм прекарал беретата през охраната на летището. Казах му да попита момчетата от научната лаборатория. Като изключим това, първо си изля душата, после каза, че сме свършили добра работа.

Тя се усмихна, но не й беше весело.

— Звучи точно в негов стил. Само че според мен не сме свършили нищо особено.

Той я погледна изненадано:

— Защо мислиш така?

— Добре де… какво ново разбрахме? Истинското му име? Не вярвам някога да реши да го използва. И аз специално не чакам със затаен дъх резултатите от евентуално проследяване — сигурна съм, че човек, който не е допуснал да бъде заловен в продължение на цели осем години, едва ли ще се върне у дома, за да види племенниците си, ей така, от чиста любов. Той е прекалено умен, за да направи такава грешка. — Райън не отговори. Наближаваха кабинета на посланика и Наоми реши, че думите й са били прекалено остри: — Съжалявам, може би все пак знаем нещичко. И вероятно сме в състояние да…

— Не — прекъсна я той. — Права си. — Помълча няколко секунди, преди да попита: — Знаеш ли какво бе последното нещо, което Грей ми каза?

— Не, не го чух.

— Той каза: „Пратката вече е пристигнала във Вашингтон. Много е късно да го спреш. Разбираш ли какво ти казвам? Той ги иска всичките“.

Тя го погледна.

— И какво означава това според теб? „Иска ги всичките.“ Кои всички?

— Помисли, Наоми. Сенатор Леви беше убит заради укрепването на съюза с французи и италианци. Кой пристига във Вашингтон през ноември?

— Ширак и Берлускони…! — Тя разтвори широко очи. — О, Господи, наистина ли мислиш, че…

Райън сви рамене.

— Защо иначе ще рискува? Трябва да е нещо голямо. Както казах, той е голям капитал за „Ал Кайда“. Те не биха допуснали да рискува за дребна операция.

— Но това означава самоубийство — възрази тя. — Не е възможно да убиеш президента на Съединените щати — да не говорим за другите двама държавни глави, — и да се измъкнеш.

Вече стояха пред кабинета и Райън дръпна вратата, за да я пусне пред себе си.

— Наоми, Джейсън Марч е един от най-опасните мъже, обучавани в армията на Съединените щати — каза той. — Ако някой може да се измъкне… това е именно той.

 

 

Влизаха все по-навътре в търбуха на пещерата.

Вятърът, който свистеше над назъбените върхове на планината Тян-Шан, се чуваше съвсем слабо толкова дълбоко под земята. Непрогледно черните тунели продължаваха да се извиват в безкрайна спирала все по-навътре и по-надолу. Въздухът тук бе много по-студен, отколкото при входа, и Марч усети, че трепери, докато следваше слепешката Айман ал Зауахири. Държеше ръцете си леко напред, за да не се блъсне в някоя стена, но повече се безпокоеше от следващия го на две крачки Саиф ал Адел. За миг му мина мисълта, че го водят към гроба му.

Страховете му малко стихнаха при появата на слаба светлина пред тях. Когато наближиха изхода, Ал Зауахири се обърна с труд в тясното пространство и късо нареди:

— Чакай тук. Ще те повикам, когато е готов.

Марч кимна и се подпря на влажната стена, а лекарят изчезна през изхода, който представляваше дупка в земята. За негова изненада Ал Адел не се възползва от момента да отправи нови заплахи. Не че щеше да има някакъв шанс да предприеме нещо, понеже Ал Зауахири се върна буквално след секунди, запушвайки отвора с големия си корем.

— Ще те види сега, американецо. Саиф, викат те горе. Присъствието ти тук не е необходимо.

Марч не се обърна да види изуменото изражение на Ал Адел, макар че би дал много за това удоволствие. Пое дълбоко дъх и плахо пристъпи към светлината.

 

 

Седнаха в кабинета на посланик Мартинс и Райън веднага почувства, че нещо не е наред. Мъжът срещу тях явно бе разтревожен.

— Надявам се да сте се наспали — започна той. Забелязаха, че им налива кафе с трепереща ръка. — Извинявам се — добави той, — но запитванията, които направих тази сутрин, не донесоха положителен резултат. — Той прочисти гърло и продължи: — Това не означава, че не сме научили нищо. Проблемът е, че сме подценили колко опасен е този човек в действителност. Вече препратих копия на събраната от нас информация до ФБР и Министерството на правосъдието. — Посланикът бутна към тях папка, която Райън веднага взе и отвори: — Това са снимки на Уилям Вандервеен като младеж. Не са много… изглежда не е обичал да го снимат. Но не намерихме хора, които да потвърдят подобно предположение, защото…

Райън веднага установи, че Марч и Вандервеен са едно и също лице. Беше така вглъбен в снимките, че едва не пропусна последната забележка на посланика.

— Защото какво, сър?

— Защото всички членове на семейството му са мъртви. — Наоми се задави с кафето си, но Райън не забеляза това. Вниманието му бе изцяло приковано върху Мартинс. — Само не прибързвайте със заключенията — продължи Мартинс. — Няма и никога не е имало конкретни доказателства, че зад това по някакъв начин стои Вандервеен. Доколкото ни е известно, напуснал е страната през 1981. Не мога да ви кажа какво е правил, след като е пристигнал в Щатите, но южноафриканското правителство с готовност сглоби сведенията, с които разполагат за него. Единственото им условие бе те да не стават публично достояние, а аз ги уверих, че сме щастливи да се съгласим с това. Защото историята може да се окаже крайно притеснителна за армията, да не говорим за страната като цяло.

— Трябва да знаем всичко, сър.

И посланикът започна…

 

 

Стаичката бе тясна, прекалено тясна за трима души да си протегнат краката. Двамата вътре седяха върху маслиненозелена кушетка. Всъщност две кушетки бяха сложени от двете страни на малка отоплителна печка, а когато Вандервеен влезе, Ал Зауахири му посочи трета. Той седна и почтително зачака. На това място бе немислимо да заговори пръв.

Лекарят извади термос от раница, оставена на голия пръстен под. Наля горещ чай в метална чашка и я поднесе на своя началник. Вандервеен проследи как чашата бе приета с благодарност от треперещите ръце.

Мъжът отпи глътка, поусмихна се и най-сетне вдигна поглед към своя гост.

— Тук имаме своите малки удоволствия… Те са единствените, които е редно да си позволяваме.

Уил Вандервеен кимна, за да покаже, че разбира, но не каза нищо. Ал Зауахири го наблюдаваше с поглед, в който може би се четеше одобрение. Вандервеен се зачуди какво бе предизвикало неочакваната промяна в отношението.

— В никого нямам по-голямо доверие от Айман. Чух по радиото за твоите победи, а и той ми разказа какво си направил. Каза ми още, че съзира в теб арогантност… — Директорът изчака американеца да отговори, но изглежда беше доволен, че той не го направи. — Както и да е, за мен това няма значение. Ти си доказал своята лоялност чрез действията си. И заради тях, братко, дано Аллах те благослови.

— И теб — автоматично отговори той.

На устните на Директора изпълзя страховитата му полуусмивка.

— Долавям ли насмешка към моята религия, американецо?

Остро поемане на дъх, но без паника. Вандервеен знаеше какво означава страх, дори в няколко много редки моменти го бе изпитвал. Но страх от друг човек… това беше нещо ново.

— Не, емире. Исках само да демонстрирам своето уважение. Извинявам се, ако съм те засегнал по някакъв начин.

Извинението му беше игнорирано.

— Говориш езика ни добре, но в акцента ти долавям нещо от долината Хелабджа… или се лъжа. Вероятно бъркам.

Дълго колебание, което събуди интереса на инквизиторите му. „Само истината — реши Вандервеен. — И без това те знаят повече, отколкото издават.“

— Когато бях в армията, обучавах в Хелабджа кюрдски бунтовници.

Директорът отпи с наслаждение нова глътка чай и направи жест с чашката към американеца. Ал Зауахири незабавно наля нова чаша, подаде я на Вандервеен и след това наля и на себе си.

— Разбрах, че не обичаш да говориш за миналото си. Това обаче е навик на хората, които имат какво да крият.

— Не мога да отрека това, емире. Но нещата, които съм видял, нещата, които знам… Те могат да ви бъдат много полезни.

Изречението бе посрещнато от внезапна искра на интерес. Директорът леко се наклони напред и направи гримаса при болката в гърдите си. Но забеляза реакцията на американеца.

— Няма нищо, приятелю. Преди три години сънародниците ти дойдоха твърде близко. Прекалено близко, но оттогава аз промених някои свои навици.

— Те не са мои сънародници — отсече той.

Директорът повдигна вежда.

— Така ли? Но ти си се сражавал редом с тях. Убивал си с тях. Какво са те в такъв случай?

Вандервеен игнорира въпроса. Знаеше, че поема огромен риск.

— Предполагам, че Ал Адел ти е разказал за нашия приятел Шакиб?

Високият мъж го изгледа продължително, преди да отговори. Значи това за арогантността беше вярно все пак.

— Казаха ми, че е имал някаква информация. Нищо повече.

Вандервеен удовлетворено се усмихна.

— Много повече от някаква информация, емире. По-скоро решението на проблем. Притежавам двумесечния график на посещенията на Президента на Съединените щати, както и на неговите инструктажи, съставени от Сикрет Сървис.

Двамата присъстващи го изгледаха, неспособни да скрият изненадата си. Главата на Ал Зауахири се замая от многообразието на възможните последици. Изминаха няколко секунди, преди да успее да формулира онова, което го безпокоеше: това бе дистанцираният начин, по който този човек говореше за своите сънародници. Та той беше американец все пак!

— Защо едва сега чуваме за това?

Свиване на раменете.

— Това не е информация, която се споделя просто така. Абсолютната сигурност може да бъде гарантирана само при среща очи в очи като тази.

— Приятелю, ти пропускаш да отчетеш, че след смъртта на Шакиб тези планове със сигурност са претърпели корекции…

Лекарят спря насред фразата си, когато видя, че американецът клати глава в знак на несъгласие.

— Тези документи изобщо не бяха намерени и всъщност никой никога не е подозирал, че са били в негово притежание. Тя бяха върнати на мястото им веднага след като Шакиб направи копие, поради което оригиналите нито за секунда не са били смятани за загубени или компрометирани. Може ли лист и молив, ако обичате?

Ал Зауахири му подаде желаното. Вандервеен подпря листа на коляното си и начерта груб календар, като заграждаше отделни дати, докато обясняваше:

— Както казах, става дума за двумесечния график с начало през октомври. Поне през последната седмица президентът продължи със срещите си, както е планирано в този график. За нещастие определени обстоятелства ни оставят много малко време за действие. И все пак… смятам, че две и половина седмици ще са ни предостатъчни, ако действам без забавяне. С ваше одобрение, разбира се.

— И какво точно възнамеряваш да извършиш? — поинтересува се Директорът.

Вандервеен погледна Осама Бин Ладен в очите и се усмихна:

— На 26 ноември президентът Дейвид Бренеман ще бъде домакин на официални преговори с френския президент и италианския министър-председател във Вашингтон. Аз ще убия и тримата.