Ендрю Бритън
Американецът (6)

4.

Лангли

Кийли стоеше пред видеостена от монитори и аудио оборудване в тъмна зала, собственост на управление „Наука и технология“. На врата му висеше пропуск на посетител, който го идентифицираше по номер, а под ламинираната повърхност се виждаше негова снимка, направена преди три години. Залата беше претъпкана с млади аналитици, които разглеждаха данни, следяха мониторите и от време на време разменяха по някоя дума над стиропорени чаши със студено кафе. Застанал до главния аналитик Роджър Дейвидсън, Райън Кийли се чувстваше странно анонимен в залата.

— Това копие получихме през юни 2003 от саудитците. Един Бог знае как са се снабдили с него. Първоначално е излъчено по „Ал Джазира“, което не е необичайно, така че не му обърнахме сериозно внимание. Декларация за фатва — религиозна прокламация, — излъчена открито, с нормална разделителна способност. Не забравяй, че ни интересува онова, което е във фона… Както и да е, понеже не идва от наблюдателна камера, няма и компресия. Онова, което ни заинтригува, се вижда, когато се съсредоточим на това място… ето тук.

Аналитикът промени някакви настройки на лаптопа и ъгълът на екрана на втория монитор потъмня и разкри малка група хора. Някои четяха нещо като военни полеви инструкции, а други вадеха и почистваха оръжие.

— Виждаш ли? — попита Дейвидсън. — Лентата е била записана по пладне, поне ако се съди по маркера за време и дата. Техниците ми се кълнат, че не е редактирана, така че нека засега го приемем като факт. Както се видя, блясъкът първоначално скриваше групата хора, така че сега…

Райън изключи от съзнанието си гласа на аналитика и се съсредоточи върху картината. Хората седяха на пясъка под износен брезентов навес, пристегнат към дървени колове. Повечето бяха от арабски произход и носеха свободни тъмни дрехи или развяващи се мръсни роби. Всички носеха традиционните кафии, включително един мъж, който беше леко извърнат от камерата. Слънцето осветяваше непокорен рус кичур, измъкнал се изпод кърпата на главата му. Лицето на мъжа не се виждаше, но правата линия на челюстта му не можеше да се скрие дори от брадата.

Райън Кийли гледа дълго кадъра, после се обърна и видя, че Дейвидсън да го наблюдава с доволна усмивка.

— Харпър беше прав, като каза, че ще го познаеш веднага. — И той многозначително почука по екрана. — Според мен никак не е случайно, че не гледа в камерата. Този човек е много по-дисциплиниран от останалите, вероятно защото знае, че някъде има досие. Играч е, но невинаги е бил толкова внимателен. Ще ти покажа какво имам предвид… — Задържа изображението на екрана и стартира друг сегмент от лентата на друг от многото монитори в залата. — Това е копие на лента, намерена в прохода Хибер^[1] преди четири месеца. Оригиналът беше зле повреден от огън, вероятно при опит да бъде унищожен. Успяхме да възстановим около две минути непрекъснат запис… В конкретния случай разполагаме с нещо, което прилича на среща между по-нископоставени агенти на „Ал Кайда“ и членове на меджлис ал шура — това е управляващият съвет. Датата и часът липсват, но смятаме, че е заснето доста след 11 септември, понеже по наши разузнавателни данни този човек, Абу Масаб ал Заркауи^[2], е набирал доброволци за „Ансар ал Ислам“^[3] в Северен Ирак до началото на 2002. За последен път е видян през месец май същата година от пакистански капитан, който уж го разпознал в Пешавар…

Вниманието на Кийли бе приковано в монитора. В този миг човекът, с когото Ал Заркауи разговаряше, вдигна поглед към камерата. Лицето му бе безизразно, но зелените очи като че пронизваха стъклото на обектива, сякаш бе видял стар приятел в претъпкана стая.

— Проклет да съм… — прошепна Кийли, после се обърна към Дейвидсън и прекъсна безстрастния му коментар. — Видях достатъчно. Заведете ме при Харпър.

Райън седеше в кабинета на заместник-директора на седмия етаж и гледаше река Потомак над поръсените със сняг върхове на дърветата. Гледката му напомни за къщата в Кейп Елизабет и изведнъж му се прииска да се обади на Кати. Но щеше ли тя да вдигне телефона? От опит знаеше на какво е способна, когато реши да се сърди…

— Райън, да приема ли, че си готов да поемеш задачата? — попита Харпър.

Райън се изтръгна от мислите си и съсредоточи вниманието си върху своя началник.

— На онази лента е заснет Марч, това е абсолютно сигурно. Друг въпрос е дали можем да го свържем с атаката… Би помогнало, ако разполагаме с някакви свидетели. Ако показанията им съвпадат, това ще е основа, върху която да градим.

Харпър кимна в знак на съгласие и се обърна към другия присъстващ в стаята — млада жена, седнала до масичката за кафе.

— Какво успя да разбереш от разговорите, Наоми?

— Нищо ново от гражданите, сър, но Сикрет Сървис вече бяха разговаряли със своя човек на мястото. Изпратиха ми по факса копие от показанията й. Успяла е само да го зърне, но това е достатъчно, за да имаме съвпадение с другите описания: бял мъж, около трийсетте, средно висок, слаб. По-важното е, че тя е единственият свидетел, който с увереност е разпознал някой от снимките. Иран, естествено, няма посолство във Вашингтон, но имат група за специални интереси в пакистанското посолство. Хората ни наблюдават посолството от пет минути след атентата, но не беше забелязана никаква промяна във входящия или изходящ трафик… Това е лоша новина. Ще бъде трудно да го припишем на Техеран. Възможно е обаче, дори е вероятно, новото им правителство да има преки връзки с „Ал Кайда“. Съумеем ли да изровим нещо там, определено ще имаме сребърен куршум, който да дадем на ООН.

Харпър бе гледал замислено през прозореца, докато тя говореше. Сега се завъртя в стола си към нея, кимна и вежливо й се усмихна.

— Благодаря ти, Наоми. Сега би ли ни извинила за момент…?

Тя не помръдна няколко секунди, после се изправи, без да поглежда към Райън:

— Разбира се, сър.

— Надявам се, че има допуск за всичко това — коментира Райън, когато младата жена излезе и затвори вратата… може би малко по-силно, отколкото се налагаше. Откъм външната страна на вратата замига червена светлина, означаваща, че не бива да бъдат безпокоени.

Харпър кимна изморено.

— Наоми Хармай. Доколкото знам, тя е изгряваща звезда в АТ. — Имаше предвид управление „Анти-тероризъм“. — Пред защита е в университета „Джордж Вашингтон“, където следва информационни технологии. Дошла е тук от Лондон, но говори четири езика, включително арабски и фарси. Това е причината да бъде привлечена. Иначе бих взел някой с повече опит, разбира се.

Райън не беше изненадан, че Хармай е британка. Акцентът й я издаваше, но трябваше да се вземат предвид други фактори. Макар ЦРУ да зависеше за преките си разузнавателни данни основно от чуждестранни лица, много от тях през последните години бяха изтеглени на постоянна работа в Лангли. Разбира се, всички бяха подлагани на стриктна проверка за благонадеждност, преди да им бъде предложена работа, а дори и след това периодично биваха проверявани от вътрешния отдел за сигурност. Повечето служители с чуждестранен произход в Управлението дори не подозираха, че подлежат на наблюдение от време на време, и това се отнасяше до всички, без значение от длъжността или възрастта им.

— Мога ли да попитам кого е идентифицирала Лорънс?

Харпър поклати глава и бутна към него снимка 20 на 25 сантиметра. На нея бе мъжът, когото той познаваше като Джейсън Марч.

— Знаем това-онова от известно време — каза заместник-директорът по оперативните въпроси. — Има и още, разбира се: един от нашите бе прикрепен към отряда на специалните сили, който разчисти онези пещери. В допълнение към видеолентата, той успя да прибере и частично обгорени документи. Те бяха изпратени направо в посолството ни в Лондон. Техническата служба не успя да разбере кой знае какво, но все пак името на сенатора изплува като възможна цел. Това бе достатъчно да му бъде зачислена специална охрана, колкото и безполезна да се оказа тя… Ако имаме работа с Марч, ни чакат големи неприятности, Райън. Можеш да си представиш какъв вой ще се надигне, ако се разбере, че в „Ал Кайда“ има американец, и то на висок пост? Ще настане хаос, а медиите направо ще откачат… Този тип кара Джон Линдх^[4] да изглежда като хорист в църква. — Джонатан почука с химикалката си по гладката повърхност на писалището и добави: — Хармай е доста съобразителна, не може да й се отрече — замислено продължи той. — Въображението й е направило голям скок от Иран до „Ал Кайда“ и то без да знае за Марч или неговото участие, ако приемем, че такова изобщо има.

— Това е повече от сигурно, Джон — увери го Кийли.

— И определено е повод за загриженост. Както сам каза, името на сенатор Леви е било известно на „Ал Кайда“ и Леви се оказа най-енергичният критик на иранските хардлайнери. Ако „Ал Кайда“ се подкрепя пряко от новия им режим, това означава, че имат пари и достъп до оборудване, позволяващо им да продължат оттам, докъдето бяха стигнали.

Харпър завърши мисълта му:

— Което означава, че е възможно да сме изправени пред много сериозен проблем. Имам усещането, че Марч би могъл да ни разкаже страшно много. — Обърна се и погледна младия мъж в очите: — Впрочем къде ли е той сега?

— Несъмнено извън страната — отговори Райън. — Организирал е изтеглянето си предварително. Знаел е, че след като го идентифицираме, няма да има шанс да мине през границата. От друга страна, човек като него едва ли би използвал стандартен начин на излизане… Звучи направо невъзможно, нали? Атентат посред бял ден срещу добре охраняван политик във Вашингтон, окръг Колумбия. Несъмнено става дума за поемане на значителен риск, но да не забравяме, че там има много станции на метрото, включително онази, която е точно зад „Смитсониън“. Дявол да го вземе! Има поне осем начина да се напусне града, и то само от „Юниън Стейшън^[5]“. Несъмнено е разчитал на засиленото туристическо присъствие в мола и е избрал мястото така, че да бъде извън охранителния периметър на Белия дом. Проучил е местата на екипите за борба със снайперисти или поне онези, които са на фиксирани позиции. А може и информацията да му е била предоставена… Трудно е да се каже. Накратко, не е направил нито една погрешна стъпка. Безсмислено е да разчиташ, че някога ще сгреши.