Серия
Аззи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bring Me the Head of Prince Charming, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 72 гласа)

Глава 2

След като Хермес го остави, за да поеме председателството на някакво събрание на влъхви, което щеше да се състои на мястото, което по-късно щеше да стане Цюрих, Аззи остана замислен. Той побутна унило краката. Бяха прекалено ценни, за да се изхабят за закуска. Ето това всъщност намекна Хермес, по типичния си заобиколен начин.

Какво да прави с тях? Замисли се отново за голямото събитие — състезанието на хилядолетието. Трябваше му идея, концепция. Втренчи се в краката, побутна ги насам, после нататък. Трябваше да измисли нещо…

Изведнъж се изправи. Да, краката! Ето това беше то! Чудесна идея, която със сигурност щеше да му създаде име в кръговете на Злото. Имаше идея за състезанието! Беше му дошла в изблик на демонично вдъхновение. Нямаше никакво време за губене, трябваше да я регистрира и да потърси съдействието на Злите сили. Какъв ден беше днес? Той пресметна бързо и простена. Бе последният ден, в който регистрират кандидати. Налагаше се веднага да отиде във Висшия съвет на Демоните.

Аззи пое дълбоко въздух и отлетя от Земята към областта на Чистилището, където заседаваше Висшият съвет. Това не се знае от широката публика, но демоните имат също толкова проблеми, когато искат да се срещнат с някой от висшето ръководство, колкото и смъртните. Ако не си високо в йерархията, ако не си роднина на някой високопоставен, ако не си надарен атлет, тогава остави всяка надежда за бърза среща — ще трябва да минеш по етапния ред, а това отнема много време.

Само че Аззи нямаше никакво време. На следващата сутрин щеше да бъде определен победителят и играта да започне.

— Трябва да видя Комитета за игрите — каза Аззи на демона пазач на портата на Министерството — голяма група постройки, някои в стил барок, с много орнаменти и подобни на лукови глави кубета, а други — строго модерни и правоъгълни — където се решаваха въпросите на демони, дяволи и други свръхестествени същества. В тях като чиновници работеха много демони — никога непреставащото усилие да се нормира поведението на свръхестествените изискваше много хартия. Служителите към Правителството на Свръхестествените създания на Злото бяха по-многобройни от служителите на повечето земни правителства и за него, в качеството си на едни или други, работеха повечето от демоните на Ада. И това беше така, въпреки факта, че управлението на демоните не зависеше от никаква по-висша власт. Единственото, с изключение на Доброто и Злото, което те признаваха, беше неясното нещо, наречено Ананке, Необходимостта. Не беше ясно дали Ананке е върхът на йерархията или има нещо още по-висше. Теоретиците на демоните не можеха да достигнат по-нагоре. Те имаха проблеми при комуникирането с Ананке, защото това бе нещо толкова тайнствено, толкова безплътно и неопределено, толкова некомуникативно, че не бяха сигурни в нищо, освен в смътното усещане, че съществува. Ананке беше арбитър при състезанията между Доброто и Злото, които се провеждаха на всеки хиляда години. Решенията се вземаха мистериозно. Ананке бе закон само по себе си, но закон, който само загатваше за себе си и никога не се спираше на едно място, за да бъде обяснен.

Но защо изобщо трябваше демоните да бъдат управлявани? Теоретически, те са автономни същества, които следват импулсите си, тоест, вършат злини. Но изглежда у разумните създания, било то естествени или свръхестествени, има някаква вродена перверзност, която ги кара да вървят срещу течението, срещу това, което е добро за тях, срещу всичко, в което би трябвало да вярват. Така демоните най-напред почувстваха нуждата от управление, от някаква институция, която да регулира нещата, и тя ги изпълни с безкраен възторг, защото според главните им теоретици, да се налагат нормите на Злото, е по-зло, отколкото да вършиш самото зло. Не беше лесно да се уверят в това, но поне им изглеждаше правдоподобно.

Нахълтването покрай охраната беше много неконформистка постъпка и служителят остана с увиснала челюст и много обиден, защото това беше наистина недемонско поведение. Демоните обикновено превиват гръб пред висшестоящите, но сега охраната се поколеба и не се втурна, за да спре Аззи, защото младият демон с лисича глава имаше доста безумен вид и можеше да е божествено осенен, тоест, осенен от самия Сатана, а нали в негово име непрекъснато се трудеха всички сили на Злото като израз на вярата им.

Аззи изтича по коридорите на Министерството, като добре си даваше сметка защо демоните от охраната не се бяха опитали да го спрат. Всичко това беше много хубаво, само че той самият знаеше, че не е осенен и че на Висшия съвет никак няма да му е забавно заради всичко това. Помисли си, че е направил много голяма грешка, като се е нагърбил с повече отколкото би могъл да поеме на плещите си. Но той прогони тази мисъл от главата си и решимостта му стана непоколебима. След като беше започнал, трябваше да доведе нещата докрай.

Изтича нагоре по една внушителна двойна стълба, зави наляво като едва не преобърна някаква ваза, пълна с прясно откъснати пролетни бурени, после хукна по коридора и завиваше все наляво, когато имаше такава възможност, профучавайки покрай подчинени демони, носещи множество документи, докато не стигна до висока бронзова врата. Знаеше, че това трябва да е мястото. Отвори и влезе.

Когато Аззи нахълта, заседанието на Злите сили беше в разгара си. Това беше тъжно заседание. Недоволството беше изписано по зверските лица на висшите демони. Устните им бяха изкривени надолу, очите им бяха червени и подути.

— Какво е това? — попита Билаял и се изправи на козите си крака, за да може по-добре да огледа Аззи, който сега се бе поклонил дълбоко.

Аззи не можа да каже нищо. Само заекваше и се пулеше, сякаш някой беше завързал езика му.

— Нима не е очевидно — каза Азазел, като прегърби могъщите си рамене и прошумоля с крилата си. — Това е един демон от обикновените, който е дръзнал да нахълта на заседанието ни. Не знам как мислят да я карат младите. По мое време изобщо не беше така! Младите демони тогава се държаха почтително и горяха от желание да зарадват по-възрастните. А сега се събират на банди, чул съм да ги наричат „помиярски“ и пет пари не дават кого смущават с шумното си поведение. И ето че това не им е достатъчно, ами трябва да изберат един от себеподобните си, за да нахълта в нашия вътрешен sanctorum и да ни тормози!

Билаял, стар съперник на Азазел, удари с копито по масата и процеди през зъби:

— Достопочтеният член на Съвета притежава достатъчен талант, за да изкара нахълтването на един демон в нападение на цяла войнствена шайка. Не виждам никаква банда. Само един-единствен, доста глупаво изглеждащ демон. Също така ми се ще да посоча, че в случая е по-правилно да се каже sanctum, което уважаваният колега нямаше как да не знае, ако беше усъвършенствал матерния ни латински език.

Очите на Азазел запламтяха, от муцуната му заизлизаха малки кълба синкав дим, а от носа му закапа киселина, която започна да прояжда дупки в стоманения плот на масата.

— Няма да търпя подигравки — каза той — от един дух кариерист по природа, който е бил направен демон, а не се е родил такъв, защото на неясния му произход не може да се разчита и защото не мога да съм сигурен, че разбира истинската природа на Злото.

Другите членове зашумяха неспокойно, за да им дадат и на тях думата, защото демоните обичат да спорят за това кой наистина разбира Злото, кой е най-зъл и съответно, кой е недостатъчно лош. Аззи обаче вече се беше овладял. Разбираше, че вниманието на висшите демони скоро ще се насочи към него и побърза да заговори в своя защита.

— Господа — каза той. — Съжалявам, че станах причина за този диспут. Никога не бих нахълтал при вас по този начин, ако нямах да ви кажа нещо наистина важно.

— Така ли? — попита Билаял. — И защо си дошъл? Както виждам, не си донесъл никакви подаръци, както е прието. Какво ще кажеш за свое оправдание?

— Идвам без подаръци — отвърна Аззи, — така е. Трябваше да бързам много и се извинявам. Но има нещо по-важно.

Той замълча. Именно чувството му за драматизъм го накара да направи тази пауза, вместо да продължи нататък.

Висшите демони също разбираха едно-друго от театър. Те се втренчиха в него с обвиняващи погледи. След малко, на Аззи му се стори цяла вечност, Белфегор, който много искаше заседанието да свърши, за да може да поспи, избухна:

— Добре, проклет да си! Какво толкова имаш да казваш, което е по-важно от подаръците?

— Донесъл съм ви, господа — каза Аззи с тих пресипнал глас, — най-скъпото от всички неща — една идея.