Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Аззи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bring Me the Head of Prince Charming, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 82 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2007)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)

Издание:

Роджър Зелазни, Робърт Шекли. Донеси ми главата на принца

„Абагар“, София, 1992

Първо издание. Библиотека „Фентъзи“

Превод от английски: Владимир Германов

Редактор: Елиана Владимирова

Художник-оформител: Константин Жеков

Компютърен набор: „Абанос“ ООД — София

Издава: „Абагар холдинг“ ООД София 1124. ул. „Гогол“ 23

Печат: ДФ „Абагар“ — Печатница В. Търново

ISBN 954–8004–58–5

 

Roger Zelazny and Robert Sheckley.

Bring Me the Head of Prince Charming

A Bantam Book / December 1991. All rights reserved

Copyright © 1991 by the Amber Corporation and Robert Sheckley

© Превод от английски: Владимир Германов, 1992

© Художник-оформител: Константин Жеков, 1992

c/o Anthea, Varna

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Глава 3

Вечерта той се отърва от Принца като го омагьоса да заспи дълбоко. После отиде в стаята си за магии. Там беше Фрике, който си тананикаше и подреждаше шишенца с дяволско биле и други подобни, които демоните считат за полезни.

— Остави тези глупости — каза му Аззи. — Трябва да повикам един дух. Донеси ми десет милилитра кръв от прилеп, малко дяволско биле и половин унция чемерика.

— Нямаме кръв от прилеп — отвърна Фрике. — Не може ли сок от крастава жаба да свърши работа?

— Мисля, че ти казах да поддържаш запасите.

— Съжалявам господарю. Но започна да ми харесва.

Аззи изсумтя:

— Ако прекаляваш, растежът ти ще спре и по дланите ти ще поникнат косми. Донеси ми малко корен от agius regae тогава. Би трябвало да свърши работа.

Фрике донесе корените и под напътствията на Аззи ги подреди по страните на пентаграма, очертана с бисери. Той запали черните свещи и Аззи започна заклинанието с напевен глас. В думите му имаше много гърлени съгласни, характерни за древния език на Злото. След малко в средата се появи нишка сивочервен дим. Тя се уголеми, разшири, сгъсти, стана по-висока и най-накрая се превърна в Хермес Тризмегистус.

— Хайл, Велики!

— Здрасти, дребни — отвърна Хермес. — Какъв ти е сега проблемът?

Аззи разказа за трудностите си с Принца. Хермес каза:

— Направил си грешка, че първо си му казал за Принцесата, Аззи. Решил си, че в истинския живот нещата стават както в приказките и че Принцът ще се влюби лудо в Принцесата само от един поглед на портрета й.

— А нима не става така?

— Така става само в приказките.

— Но нима това не е приказка?!

— Не. Още не е — отвърна Хермес. — Ще стане приказка, когато всичко свърши и го преразкаже някой бард. Тогава ще стане приказка. Засега това условие не е изпълнено. Не можеш просто да покажеш на един млад мъж картинка и да очакваш той да се влюби в нея. Трябва да използваш малко психология.

— Това някаква магия ли е? — попита Аззи. Хермес поклати опушената си глава.

— Наричаме го наука. Наука за човешкото поведение. На света още не се е появила. Затова всички са толкова неуравновесени. Никой не може да каже защо прави това, което прави, защото още няма психология.

— Добре де, ами аз какво да направя?

— Най-напред премахни от главата на Принца спомена, че си му казвал за Принцесата. Малко вода от Реката на забравата ще свърши работа. Не много, само колкото да забрави последния си разговор с теб.

— И после?

— После ще ти кажа какво да правиш.

Нямаше никакъв проблем да се намери вода от Реката на забравата. Хермес я донесе в малко кристално шишенце и Аззи я даде на Принца. Същата вечер двамата седнаха да вечерят в голямата трапезария с орехова ламперия. Фрике сервираше и разливаше супата по покривката както обикновено, защото залиташе. Когато пушеният бут и сметановите пасти бяха изядени, Аззи каза:

— Между другото, Принце, смятам да замина за известно време.

— Къде ще ходиш, чичо?

— Имам да свърша една работа.

— Каква работа, чичо?

— Моята работа не е твоя работа! Фрике! Донеси ми ключовете!

Фрике се заклатушка навън и се върна с голяма връзка ключове, нанизани на метална халка.

— А сега слушай внимателно, Принце — каза Аззи. — Ще ти оставя да пазиш ключовете от имението. Този големият е от външната врата. Малкият отваря задната, а този е за конюшнята. Това е ключът от избата, в която държим виното, бирата и консервираното месо. Този, с орнаментите е от сандъчето ми с магии. Можеш да си играеш с тях, ако искаш, в момента не са активирани.

— Да, чичо — каза Принцът и пое ключовете. Един от тях — малък сребърен, със сложна украса — привлече погледа му.

— А за какво е този, чичо?

— Ах! — каза Аззи. — Забравил съм го на връзката!

— Да, чичо.

— Не го използвай.

— Но за какво е?

— Отключва малката врата в дъното на спалнята ми. С другия му край се отключва сандъчето, което е в тази стая. Но не бива да влизаш в тази стая и не бива да отваряш сандъчето.

— Защо, чичо?

— Много дълго е за обясняване.

— Имам много време — каза Принцът.

— Разбира се, че имаш. Нямаш нищо друго, освен време, нали? Само че аз нямам никакво време. Тръгвам незабавно. Помни ми думите. Ако отключиш онази врата, ще стане нещо лошо. Не го прави.

— Добре, чичо.

— Честна дума?

Принцът вдигна дясната си ръка.

— Кълна се, чичо.

— Добре. А сега трябва да тръгвам. Довиждане, момчето ми.

— Довиждане, чичо. Приятен път.

Принцът го придружи до конюшнята и Аззи възседна един огнен арабски кон.

— Внимателно, Белшазар! — извика Аззи. — Довиждане племеннико! Ще си дойда след два-три дни. Най-много седмица.

Принцът и Фрике му махаха с ръце, докато не се изгуби от погледа им.

Един час по-късно (всъщност по-малко от час, защото пясъчният часовник избързваше) Принцът каза:

— Скучно ми е.

— Още една игра на карти? — предложи Фрике и разбърка тестето.

— Не. Омръзна ми да играя на карти.

— Тогава какво, млади момко? Тенис? Домино? Кегли?

— Не. Писнаха ми тези глупави забавления! Не можеш ли да измислиш нещо по-интересно?

— Да отидем на лов — предложи Фрике. — Да отидем за риба, да пускаме хвърчила?

— Не, не… — Принцът присви очи, след малко ги отвори и лицето му се оживи. — Сетих се!

— На вашите услуги, господарю — каза Фрике.

— Хайде да надникнем в стаята, в която не трябва да влизам!

Фрике беше много добре обучен. Той прикри усмивката, която заплашваше да го издаде и каза:

— Не можем да направим това!

— Не можем ли?

— В никакъв случай! Господарят ще се ядоса ужасно!

— Само че той няма да разбере, нали? Изражението на Фрике говореше, че тази мисъл не му е минавала през ум.

— Искаш да кажеш… да не му казваме?

— Точно това искам да кажа.

— Но ние винаги му казваме всичко!

— Този път ще направим изключение.

— Но защо?

— За по-интересно, Фрике. Ето защо.

— О… По-интересно — Фрике сякаш се замисли. — Щом е само за по-интересно, мисля че няма нищо лошо. Сигурен ли си, че не си намислил нещо друго?

— Фрике, кълна ти се, че не.

— Добре тогава.

— Да вървим! — извика Принцът й затича през четири стъпала нагоре с връзката ключове в ръка.

 

 

Навън Аззи, който беше завързал коня в гората и се беше върнал пеша, или по-скоро с крила, защото под великолепната му пелерина имаше напълно годни такива, се издигна до прозореца на спалнята си и се усмихна. Никога не беше чувал за тези психологически трикове, за които му беше казал Хермес, но сега за сега, те вършеха чудесна работа.