Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Донеси ми главата на принца (25)

Глава 1

След като Бригите освободи Аззи от плен, Илит завърза две метли със здраво въже от слама. Аззи се качи отзад и двамата полетяха към Аугсбург. Прилепналото до гърба й мъжествено тяло на младия демон, й доставяше голямо удоволствие. Когато ноктите му, стиснали раменете й, случайно докосваха гърдите й, през тялото й преминаваше сладостна тръпка. Какво удоволствие е да летиш с любимия високо над облаците! За малко тя забрави всякакви мисли за грях и грешници, всички въпроси за доброто и злото излязоха от главата й. Летяха през виолетово оцветени облаци с фантастични форми, които се променяха пред очите й. На Аззи също му харесваше, но я подкани да бързат към дома. Трябваше да вземат младата двойка от харпиите.

Когато се прибраха, Илит успя да измие косата си и да я пристегне безопасно с фиби. След това беше готова за пътешествието.

Тя взе новозаредена метла и се отправи към висините, този път сама. Земята се отдалечи и скоро Илит се оказа в искрящата синева на небето. Започна да търси, но не видя и следа от харпиите. Обиколи цялото земно кълбо, но пак не намери и следа от тях. Точно тогава се появи един бавно летящ пеликан, който й каза:

— Търсиш харпиите с двата трупа, нали? Казаха ми да ти предам, че им е станало скучно, оставили са труповете на сигурно място и са отишли при сестрите си.

— Само това ли казаха? — попита Илит, като правеше усилия, за да лети бавно колкото пеликана.

— И нещо за някакви забавления — отвърна птицата.

— Не казаха ли къде е това сигурно място?

— Нито дума. Помислих си да ги попитам, но те вече бяха отлетели и нямаше как да ги настигна. Знаеш колко бързо летят с тези крила.

— Накъде тръгнаха?

— На север — каза пеликанът и посочи с върха на крилото си.

— Същинския север или магнитния север?

— Същинския.

— Тогава ми се струва, че знам къде са.

Тя промени курса си и се насочи на север, като увеличи скоростта си максимално, макар и да знаеше, че от вятъра очите й ще станат червени и непривлекателни. Прелетя над земята на франките за нула време и после премина над набраздените от фиорди брегове, на които северните племена все още почитаха старите богове и се биеха с чукове, брадви и други селскостопански сечива. Премина и над земята на лапландците, които, въпреки че усетиха присъствието й докато прекарваха еленовите си стада по снега, не й обърнаха никакво внимание, защото когато се сблъскаш с някакво необяснимо явление, най-добре е да се правиш, че не си го видял. Най-накрая тя достигна до Северния полюс — истинския Северен полюс, който се намираше във въображаемата точка на същинския и абсолютен север и до който не можеха да достигат смъртни същества. Илит се спусна през гънката на реалността, в която се намираше той, и точно под себе си видя селцето на Дядо Коледа.

Селцето беше построено върху здравия лед, с който беше покрит полюсът. Къщичките наистина бяха хубави — наполовина покрити с дърво. В единия край Илит видя работилницата, в която джуджетата изработваха всякакви подаръци за смъртните. Тази работилница е добре известна. Не така добре известен е фактът, че в задния й край има специална стаичка, в която от тайни складове на Земята се получават есенции от Добро и Зло. Във всеки подарък се поставя по малко добър или лош късмет, но никой не може да каже кой какво ще получи. Илит закрачи през работилницата и като гледаше как работят малките човечета с чуковете и отвертките си, й се струваше, че процесът наистина е малко или много хаотичен. В средата на голямата работна маса имаше улей и в него падаха блестящи късчета лош и добър късмет, които напомняха малки букетчета билки. Джуджетата се протягаха и ги поставяха в подаръците, без дори да погледнат какво вземат.

Илит попита джуджетата дали не са идвали две харпии със замразени хора в ръце. Те поклатиха раздразнено глави. Правенето на подаръци е прецизна работа и говоренето нарушава ритъма. Едно от тях кимна с глава към дъното на работилницата. Илит тръгна натам и видя една врата, на която беше написано: КАНЦЕЛАРИЯ НА КОЛЕДА. Тя почука и влезе.

Дядо Коледа беше едър, дебел човек, с лице, което се усмихва много лесно. Но външният вид не винаги казва истината. Сега той беше намръщен, лицето му беше удължено и изпито. Говореше в една вълшебна раковина:

— Ало? „Снабдяване“ ли е? Искам да говоря с някого!

Отговорът долетя от една маймунска глава, препарирана и окачена на стената:

— Тук е „Снабдяване“. С кого разговарям?

— Коледа. Дядо Коледа.

— Да, господин Коледа. Вие упълномощен ли сте да ни се обаждате тук в „Снабдяване“?

— Предполагам, че не сте чули за мен — каза Дядо Коледа. — Аз съм този, който разнася подаръци на двадесет и пети декември по новия календар всяка година.

— А, този Коледа. Кога ще започнете да раздавате подаръци и на демоните?

— Достатъчно се преуморявам и с подаръците за хората — отвърна Дядо Коледа. — Имам един проблем…

— Момент моля — каза гласът, — свързвам ви със служителя по проблемите.

Дядо Коледа въздъхна. Отново му губеха времето. След това забеляза Илит, която току-що беше влязла. Той бързо мигна три пъти зад малките си правоъгълни очила.

— Боже мили! Ти не си джудже, нали?

— Не съм — отвърна Илит. — Не съм и елен. Но ще ти подскажа. Дойдох тук с метла.

— Тогава трябва да си вещица.

— Позна.

— Да не би да искаш да ме омагьосаш? — попита Коледа като подсмъркна тъжно, когато видя прелестите й, станали съвсем очебийни под прилепналите от вятъра дрехи. — Нямам нищо против да ме омагьосат, знаеш ли? На никой и през ум не му минава да омагьоса Дядо Коледа. Като че ли нямам и аз нужда от малко разнообразие. Кой носи подаръци на Дядо Коледа, а? Мислила ли си за това? Само давай, давай, давай. А какво получавам срещу това, а?

— Удовлетворение. Всички те обичат.

— Обичат подаръците, не мен.

— Подаряващият е част от подареното — каза Илит.

Дядо Коледа замълча и се замисли.

— Наистина ли смяташ така?

— Че как иначе би могло да бъде?

— Е, тогава е по-добре. Мога ли да се поинтересувам какво правиш тук? Наоколо има само джуджета и елени. Има ме и мен, разбира се.

— Дойдох — каза Илит, — защото трябва да взема едни неща оставени за мен.

— Неща? Какви неща?

— Едното мъжко, другото женско. Човеци. Замразени. Донесли са ги харпиите.

— О, тези ужасни харпии! — каза Дядо Коледа. — От тях снегът пожълтя на километри наоколо.

— Ами замразените хора?

— Там отзад са, под навеса за дърва.

— Ще ги взема — каза Илит. — А, и още нещо. На Земята има едно малко момиченце на име Бригите, дъщеря на Писаря.

— Едно малко хлапе с изпоцапано лице и лошо поведение? — Дядо Коледа никога не забравяше децата.

— Точно така. Тази година искам да получи кукленска къщичка като тези, които даваш само на принцеси. С движещи се същества, тапети, радиоапарати и други вълшебни неща.

— А това дете слушало ли е, а?

— Послушанието няма нищо общо — каза Илит. — Получила е обещание от един демон и това е част от разплатата.

— А защо не дойде самият демон?

— Има си друга работа. Знаеш какви са демоните. Дядо Коледа кимна:

— Добре, ще получи подаръка. Искаш специално да се погрижа да получи и добър късмет?

Илит премисли това много внимателно.

— Не. Дай й, каквото се падне. Играчката е достатъчна. За късмета си ще трябва да разчита на случайността, както всички останали.

— Умно — каза Дядо Коледа. — Преди да си тръгнеш, позволи ми да ти дам един подарък.

— Какъв подарък? — попита Илит.

— Този! — извика Дядо Коледа и задърпа долната част на дрехите си.

— Благодаря все пак — каза Илит, като го отблъсна без особени усилия. — Но нямам нужда от подаръка ти сега. Запази го за някоя друга дама с късмет.

— Но тук не идва никой! Има само джуджета и елени!

— Лошо.

Илит отиде до навеса за дърва и изнесе телата на Принца и Принцесата. Бяха замразени, твърди като пънове и тежки като грях. Илит трябваше да вложи цялата си вещерска сила, за да ги повдигне.

— Изпрати ми някоя от твоите приятелки — провикна се Дядо Коледа. — Кажи й, че раздавам подаръци!

— Ще го направя. Вещиците обичат да получават подаръци.

Илит се издигна във въздуха с Принца и Принцесата и полетя с всички сили към къщата на Аззи в Аугсбург.