Серия
Аззи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bring Me the Head of Prince Charming, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 72 гласа)

Глава 6

В продължение на много години тя беше напълно удовлетворена от живота си в Атина — обичаше да ходи на гости, да се забавлява, да има много любовници и да си пребоядисва къщата. С течение на времето вещиците стават все по-мързеливи и започват да лежат на старите си лаври. Греховете, към които са тласкали хората, с годините започват да ги измъчват. Постепенно те изгубват знанията, придобити във великите училища за вещици. Преди Аззи да я повика, Илит беше живяла празен живот в продължение на доста време.

Сега тя се изненада на самата себе си за това, че прояви готовност да търси очи за младата двойка. Дали й се искаше да прави именно това? Толкова ли много обичаше Аззи? Или се опитваше да си намери някакво задължение — нещо, по-голямо от нея самата, на което да служи? Както и да е, за втория чифт очи щеше да има нужда от съвет.

А когато ставаше дума за това, най-мъдрият съветник, когото познаваше, беше Скандер…

Драконите живеят дълго време, а умните дракони не само живеят много дълго време, но също така, периодично променят имената си, за да не би хората да усетят колко дълго живеят и да ги обземе завист. А знайно е, че най-много от всичко на света героите обичат да убиват възрастните дракони. За един дракон годините са това, което са рогата за елените.

Скандер, а и не само той, бе осъзнал колко много герои се мъчат да го уловят и бе станал много предпазлив. Старите дни, когато драконите се излежаваха наоколо, охраняваха съкровища и нападаха всеки, който се появи пред погледа им, отдавна бяха отминали. И сега не бяха лоши в тази си дейност, но човек чува само за победите на героите. А победите на драконите не бяха никак малко, при все че самите те бяха ужасно малко, а потокът от герои не секваше. Това продължи по този начин, докато един ден драконите се изхитриха.

Състоя се голяма конференция, на която бяха изслушани множество становища. По онова време най-многобройни бяха китайските дракони, но те пък пазеха мъдростта си най-ревностно от всички и не искаха никой друг да я научи. Когато ги питаха за съвет, те само казваха нещо от рода на: „Полезно е да се срещнеш с великия човек“, „Ще пресечеш реката“ или „Висшето същество е като пясъка“. А китайските философи, които обичаха неясните думи, събираха тези фрази в книги и ги продаваха на европейците, тръгнали да търсят мъдрост.

Окончателното решение на конференцията бе да се изоставят някои от по-агресивните методи, създали лоша репутация на драконите и да започнат да се спотайват. Единодушно бе гласувано да се изоставят древните като тях самите „трупане на съкровища“ и „охрана“ в полза на по-благоприятните „прикриване“ и „отбягване“. „Недей само да охраняваш някое съкровище — казваха си те. — Слей се с пейзажа, живей на дъното на някоя река.“ Защото имаше дракони с хриле, които можеха да живеят под вода и се хранеха с акули и хищни китове. Земните дракони трябваше да прибягнат до по-различна стратегия. Те се научиха да се маскират на малки планини, хълмове, дори на горички.

Наложи се да изоставят старата си свирепост и да се задоволяват със случайните ловци, попаднали на териториите им. От време на време някои от тях се връщаха към стария си начин на живот, но неизбежно ги намираха и убиваха. Имената на тези дракони влизаха в списъците на драконите герои, а на останалите се препоръчваше да не правят като тях.

Скандер беше стар дори за драконовите разбирания. Затова беше станал свръх хитър и се пазеше много. Живееше в Централна Азия, някъде близо до Самарканд, но се беше установил там много преди да възникне градът. Бихте могли да търсите с години и никога да не го намерите, ако сам той не иска това. Иначе беше услужлив понякога и разполагаше с огромна мъдрост, макар че беше нервен и често настроенията му се сменяха.

Илит знаеше това, но трябваше да опита. Тя взе един сноп метли — от тези, на които може да се лети. Това бе най-голямото достижение на вещиците. Те се крепяха на магии, разработвани в Главната квартира на вещиците във Византия. Силата на тези магии беше циклична и нееднакво добра — някои вършеха работа с години, други — далеч по-малко. Те се подчиняваха на природните закони, но понеже последните не бяха достатъчно добре изяснени, понякога магиите успяваха да възвърнат силата си за известно време.

 

 

Най-логично й се стори да започне да търси Скандер там, където го беше срещнала за последен път — при „Драконовата скала“. Драконите бяха достатъчно умни, за да разберат, че човек няма да тръгне да ги търси на място с такова име.

През района бяха минали много герои и много от тях бяха въоръжени само с лек извит меч, който и без друго не върши никаква работа срещу дракон. Но Скандер не искаше да се пробва дори и срещу тези дребни риби. Макар че кожата му бе покрита с дебели плочки и можеше да устои дори на снежна лавина, и за него мечовете не представляваха нищо, освен ако не бяха подкрепени от някоя могъща магия, той знаеше, че хората са коварни — струва ти се, че се целят в рамото, а изведнъж получаваш стрела в окото. Драконите често получават стрели в очите, а не са овладели човешкия трик да се правиш, че стреляш на едно място, а всъщност да стреляш другаде. Това не влиза в навиците им и го смятат за несъвместимо с войнската етика.

Както и да е, Илит беше срещнала Скандер при „Драконовата скала“, където беше отишла на гости у роднини, наскоро преселили се от Скития. Точно тогава, Скандер употребяваше една нова магия за промяна на външния вид, която му беше попаднала напоследък. Драконите винаги търсят такива магии, защото са интелигентни и се стремят да попаднат в човешко обкръжение. Макар че хората не знаят това, в много дворове на монарси са присъствали дракони с променен външен вид, които са се наслаждавали на споровете с философите. Но по-разпространената причина е, че се уморяват да са сами, а те неизбежно са сами, тъй като изпитват силни подозрения към драконите от противоположния пол. Именно заради това, а не поради липсата на възможности или сладострастие, те рядко се сношават и рядко имат малки. Сред драконите, които имат малки, не е уточнено кой родител трябва да ги възпитава. Няма консенсус и по въпроса кой да ги мъти. С тези природни инстинкти те са приключили преди години. Станали вече разумни същества, те са се мъчили да разрешат тези проблеми помежду си и се говори, че именно тогава видът им е бил унищожен.

Героите спечелили битката по време на объркването. Драконите били напълно изумени, когато са видели, че рицарите — охранени човеци с метални костюми — могат да ги убиват. Хората били толкова явно неинтелигентни и единствено дворцовите ритуали компенсирали този факт, но те печелели, защото били склонни да убиват, докато драконите не били склонни да правят каквото и да било.

Илит отлетя до района на Самарканд и кацна в Яр Диги — най-близкото до „Драконовата скала“ селце.

То беше малко и западнало, а на единствената му улица имаше само магазини за сувенири. Те бяха пълни с материали за драконите, но нямаше клиенти. Когато Илит попита един книжар на име Ахмед защо това е така, той й отговори:

— Така е, защото дългоочакваният бум в драконовия фолклор още не е започнал. Сега вниманието привличат други места. В Англия например, където дракон не се е появявал от векове, има специални екскурзии до местата, където някога са живели и там продават сто пъти повече от нас. Питаш къде е драконът? Някъде в пещерата си в „Драконовата скала“. Нагоре по пътеката. Но никой не може да го намери, освен ако драконът не пожелае да има посетители. Само че никога не можеш да си сигурен. Малко е особняк.

Илит се отправи в указаната посока и след като си плати таксата, я пуснаха да тръгне по пътеката. Тя извървя няколко завоя, мина покрай сергия за закуски и покрай самата „Драконова скала“. Никъде не видя нищо, наподобяващо пещера.

Спря едва когато чу дълбоко резониращо хълцукане.

— Скандер! Звукът се чу отново.

— Аз съм, Илит!

Изведнъж видя едно сенчесто място между две скали, което би могло и да не е обикновена сянка. Приближи се и забеляза, че в средата тъмнината се сгъстява. Влезе.

Не беше сигурна кога точно е потънала изцяло в мрака на входа, но кънтенето на стъпките й я убеди, че е вътре.

— Скандер? — повика отново.

Пак не последва отговор, но Илит забеляза нещо светло напред и вдясно от себе си. Тръгна нататък, премина един завой и стигна до място, където сякаш самите скали излъчваха светлина — отгоре и отстрани. Сега виждаше по-добре и ускори крачки. Проходът се разклоняваше няколко пъти и Илит всеки път тръгваше натам, където е по-осветено.

Най-накрая достигна до една зала, в която лежеше тъмната плочеста фигура, която търсеше. Скандер я гледаше втренчено. Ако не бяха очите му, можеше и да не го забележи, толкова неподвижен бе той. Спря неловко на прага.

— Скандер, това съм аз, Илит.

Той надигна глава и леко притвори клепачи.

— Да, така е наистина — отбеляза той. — Колко време мина?

— Много. Как я караш?

— Мечтаех си за ренесанса.

— Какво е ренесанс?

— Съжалявам. Столетията ми са объркани. Ренесансът ще дойде по-късно. Ето това му е лошото, когато си далновиден. Не знаеш кога е сега и кога е тогава.

— Скандер — каза Илит. — Трябва ми помощ.

— Така си и мислех — отвърна драконът. — Иначе какво ще те накара да дойдеш на това далечно място? Какво искаш, мила моя? Огънят ми още не е изгаснал. Искаш да изгоря някого ли?

— Трябват ми очи — каза Илит и обясни за Аззи, Принца и Принцесата.

— Очи — измърмори Скандер и обикновено червеникавокафявата му кожа стана бяла като тесто. Беше му припомнила едно пророчество.

— Защо стоиш тук? — попита го Илит.

— Заради славата, разбираш ли? — отвърна Скандер. — Хората тук ще ме направят известен. Обещах да впиша това място в географските карти. Още не се е случило, но няма как да не стане.

— Къде мога да намеря наистина добри очи? — попита Илит.

— Очи — замисли се Скандер. — Че очи има навсякъде! Защо си си направила труда да питаш мен?

— Знаеш къде са най-добрите. Всички дракони знаят.

— Да разбира се — съгласи се Скандер. — Само че не ми се разговаря за очи, ако нямаш нищо против.

— Не ти се разговаря за очи?

— Суеверен съм, знаеш. Извинявай.

— Искаш ли да ми разкажеш за това?

— Добре. Преди много време, в Китай, забелязах, че винаги когато рисува дракони, един придворен художник прави очите най-накрая. Попитах го защо и той ми обясни, че те придавали на рисунката някакъв особен живот и че този живот не можел да се събужда, преди да е готово всичко останало. Някакъв мъдрец му бил казал, че очите на моя род са фокус на духа. В тях бил животът и трябвало да се правят последни. Тогава аз намерих този мъдрец — беше монах таоист — и той ме увери, че това е вярно. Също така, той ми пророкува, че когато една вещица започне да говори за очи в мое присъствие, това ще означава пълно разменяне на местата на Ин и Янг.

— Какво означава това?

— Младо момиче… — проговори той и затвори очи.

Тя изчака, но Скандер не продължи. След още малко Илит се прокашля.

— Скандер… и после какво?

Не последва отговор.

— Спиш ли, Скандер?

Тишина.

Тя се приближи и сложи ръка до ноздрите му. Не усети дъх. Приближи се още и сложи ръка върху плочите на гърдите му. Не долови пулс.

— Ох! И сега какво? Но вече знаеше.

Когато свърши, тя погали мъртвия дракон по ноздрите — приживе той обичаше това. „Горкият стар дракон! — помисли си тя. — Толкова стар и мъдър и докаран до това положение… Купчина месо, изстиваща в планинска пещера.“

Скоро щеше да се свечери, а това не е добро време да стоиш в чужда страна. Местните демони скоро щяха да излязат и можеха да й направят някоя пакост, ако решат. По онова време европейските и азиатските демони не преливаха от любов едни към други и войната между тях още очаква своя хроникьор.

Илит уви очите в копринена кърпичка и ги сложи в малкото ковчеже от шипково дърво, което използваше за пренасяне на деликатни и скъпи неща. След това се обърна и излезе от пещерата.

Навън се изправи в целия си ръст и видя как слънцето се отразява от ледовете на близките планини. Тя тръсна разкошната си черна коса и се качи на метлата. Издигна се и се понесе на запад, а земята на дракона изчезна под нея.