Серия
Аззи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bring Me the Head of Prince Charming, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 73 гласа)

Глава 8

Пепеляшка тъкмо се канеше да отиде до изобилния бюфет, за да си вземе още една чаша шампанско и може би и малко шербет, когато един лакей се приближи до нея, поклони се ниско и каза:

— Ваше височество, някакъв човек иска да разговаря с вас.

— Мъж?

— Демон, според мен, макар и в човешки образ.

— Демон… — зачуди се Пепеляшка. — Не си спомням да съм канила никакви демони.

— Доколкото разбрах, дошъл е по свое усмотрение, ваше височество — отвърна лакеят, като се напрягаше да намери време, за да каже, че сам той е омагьосан принц.

— Какво иска?

— Не зная — каза лакеят, като приглади с ръка буйния си мустак. — Твърди, че въпросът е много важен.

Разговорът би могъл да продължи още много време, ако в този момент не беше влязъл Аззи, който крачеше между двамата пазачи на входа, които висяха на ръцете му, мъчейки се да го спрат. Той тръсна рамене, запрати ги на пода и попита:

— Ти ли си Пепеляшка?

— Да, аз съм.

— И ти даваш този бал?

— Да, аз. И ако смяташ да го провалиш, трябва да те уведомя, че имам собствени демони, които ще дойдат за миг, ако ги повикам.

— На този бал си поканила моята племенница.

Пепеляшка се огледа наоколо. Няколко от гостите сякаш се интересуваха от разговора, а лакеят още седеше до тях, сучеше смешния си мустак и се опитваше да се намеси, за да представи фалшивата си легитимация.

— Ела ей там. В тайния будоар ще можем да разговаряме на спокойствие.

Те влязоха в будоара.

— Можеш да оставиш метлите си в ъгъла — каза Пепеляшка.

— Не смятам да ги оставям. Стига празни приказки. Къде е Принцесата?

— Наистина ли си й чичо? Не трябваше да оставяш горкото дете толкова дълго само в омагьосания замък. Реших, че нищо лошо няма да стане, ако я поканя на празненството си.

— Къде е тя сега? — попита Аззи, като тупаше с крак по пода заплашително.

Пепеляшка излезе, огледа се за Принцесата и като не я видя, повика един лакей — не онзи с мустаците, а друг, с малка козя брадичка — и му каза да я намери.

След миг лакеят се върна и каза разтревожено:

— Казаха ми, че е напуснала с господина с тюрбана, Ахмед Али.

Аззи се обърна към лакея:

— Как са тръгнали?

— С летящ килим, ваша светлост.

Аззи потри брадичката си и се замисли.

— И в каква посока са тръгнали?

— На изток, ваша светлост.

— Знаеш ли кой е този човек? — попита той Пепеляшка.

— Той е благородник от двора на Великия султан, повелител на цял Туркестан.

— Само това ли знаеш за него?

— А ти знаеш ли нещо al contrario?

— Каза ли ти какъв е в двора на султана?

— Не.

— Така. Трябва да те уведомя, че той е главният доставчик на харема на Великия султан.

— Откъде знаеш това?

— Старая се да научавам подобни неща.

— Сводник!? Да не искаш да кажеш, че…

— Искам да каже, че в този момент Принцесата преминава национални граници, с цел да бъде направена бяла робиня и султанска проститутка!

— Но аз нямах представа, че… — каза принцеса Пепеляшка. — Къде е главният ми везир? Да се задраска Ахмед Али от списъка на гостите! Веднага! С двойна черта! Драги демоне! Нямам думи да изразя съжалението си…

Но нямаше кой да я чуе. Аззи вече беше прескочил парапета на балкона и като спря само колкото да включи двигателните механизми на метлите, излетя в небесното пространство в посока изток.

 

 

Летящите килими са бързи, защото ги задвижват мощните магии на всемогъщите джинове. Само че имат лоша аеродинамика и са нестабилни. Предният им край при полет неминуемо се подгъва нагоре като детска шейничка и причинява въздушни завихряния, които пречат на полета. И все пак Ахмед Али управляваше умело. От своя страна Принцесата се беше замислила върху положението си и то вече не й се струваше толкова прекрасно, колкото в началото. Беше се вгледала в Ахмед, седнал на пулта за управление на килима, и беше забелязала зловещите бразди, врязани в лицето му, които някак си беше пропуснала преди, а също и жестокия начин, по който черните му мустаци се спускаха надолу и после се издигаха нагоре, за да завършат с остри връхчета намазани с восък. Даде си сметка, че е била малко неразумна, когато е приела поканата. Едва след това си беше помислила за своя Принц. Та той дори и в този момент би могъл да влиза в замъка. Ами какво щеше да стане, ако пристигне, не намери никой и отиде при някоя друга? Щеше ли тя да прекара целия си живот сама, под въздействието на магията за сън? Имаше ли някакво спасение за спящите красавици, които са имали нещастието да не бъдат намерени от техните принцове? А и в края на краищата, в какво се беше забъркала? Беше ли този Ахмед Али почтен и искрен?

— Ахмед — каза тя. — Промених решението си.

— Така ли? — каза Ахмед с безразличие.

— Искам да се върна на бала на Пепеляшка.

— Дворецът на Великия султан е вече съвсем близо.

— Не ме интересува! Искам да се върна веднага!

Ахмед се обърна към нея. Сега лицето му беше станало грозно от мъжка грубост, гордост, омраза, неверие, а също и малко малодушие.

— Малка Принцесо, ти избра това приключение и вече няма връщане назад.

— Защо правиш това? — попита Принцесата. — Рано или късно ще дойде времето на истината!

— Защото това е моята работа и Великият султан ще ме възнагради добре след като те прибавя към харема му. Има ли нужда да се изразя по-ясно?

— Няма да отида в никакъв харем! По-скоро ще умра! — каза Принцесата. Тя се приближи до ръба на килима. Погледна и далеч надолу видя островите на Гърция — тъмни петна в млечнобялото море. Реши, че ситуацията все още не е станала толкова екстремна, че да налага самоубийство. Поне засега.

Тя се отдръпна в средата на килима и вече съжаляваше за красивия млад Принц, когото никога нямаше да види. Приглади косата си назад, защото се беше разрешила от вятъра и зад себе си — защото се беше обърнала, за да облекчи схванатия си врат — видя малка черна точица, която се движеше точно към тях. Точицата се увеличаваше и в сърцето на Принцесата разцъфна надежда. Тя се обърна встрани, за да не издаде на Ахмед Али с вълнението си това, което е видяла.

Аззи, подкарал двете метли на пълна скорост, видя летящия килим пред себе си, фантастично очертан на фона на пълната луна, и продължи да се приближава към него, като присвиваше очи заради насрещния вятър. Гневът му сякаш увеличаваше скоростта на метлите. Той бързо настигна летящия килим и като се издигна нагоре, с мощно гмуркане се спусна върху него.

 

 

Ахмед Али най-напред чу страхотен рев, който заглушаваше дори воя на насрещния вятър, после се обърна и видя един демон с лисича муцуна, възседнал две огнени метли, да се спуска към него отгоре и отзад. Ахмед приплъзна рязко килима встрани и хвана Принцесата с една ръка, за да не падне. Тя изпищя, защото беше сигурна, че ще се разбият. Но Ахмед спря падането само на няколко метра от блестящата морска повърхност. Той пусна в действие мълниите, задвижвани от магия. Не за първи път съжаляваше, че не разполага с новите супермълнии, но султанът — иначе разточителен, когато ставаше дума за харема му — никак не беше щедър, когато искаха от него да осъвремени оборудването на летящите килими.

Преди Ахмед Али да успее да улучи със стандартното си въоръжение, Аззи вече го обстрелваше със зигзагообразни електрически дъги — от късия, експлодиращ и болезнен вид. Ахмед започна да криволичи и да прави заблуждаващи маневри, но мълниите на Аззи все повече го приближаваха, пърлеха краищата на килима и влошаваха и без това лошите му аеродинамични характеристики. Ахмед разбра, че колкото и да се опитва, нишките на тъканта вече не могат да го държат. Килимът се наклони рязко и Ахмед трябваше да се улови с две ръце за единия му край. Принцесата полетя надолу, защото вече нищо не я държеше.

Тя падаше и беше толкова ужасена, че от парализираните й устни не можа да излезе дори писък. Морето се надигаше към нея бързо. В средата му имаше малък остров със стръмни скали, който летеше към нея с главозамайваща скорост.

Смъртта й се струваше неминуема. Но в последния възможен момент, когато острите като игли зъбери на острова се протягаха като пръсти към нея, Аззи мина отдолу и я метна на метлите си като чувал с брашно на гърба на земно товарно животно. Докато Аззи се мъчеше да измъкне метлите от гмуркането, което сякаш неминуемо щеше да ги хвърли в морето, Принцесата усети силите на нарастващото ускорение. След това Аззи овладя положението и те отново се издигнаха към небето, спасени!

— О, чичо Аззи! — каза Принцесата. — Толкова се радвам, че те виждам. Толкова бях уплашена!

— Ти беше ужасно непослушна — отвърна Аззи. — Ако не беше толкова късно, щях да те оставя да попаднеш в харема на султана и да си направя нова принцеса. Моят Принц заслужава вярно сърце!

Принцесата каза:

— Никога повече няма да бягам! Обещавам! Ще дремя тихо в спалнята си и ще го чакам да дойде!

— Поне ще си имаш едно наум по отношение на послушанието — каза Аззи и насочи метлите към омагьосания замък.