Серия
Аззи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bring Me the Head of Prince Charming, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 72 гласа)

Глава 2

Принцът се беше надвесил през един от високите прозорци на омагьосания замък. Беше в добро настроение — доволен и ленив. Любовта се отразява така на човека, поне за известно време, а Принцът беше едва в началото.

Все пак, като гледаше през прозореца как изчезват различни части на замъка, се чувстваше малко объркан.

Погледна към конюшните. Половината бяха изчезнали докато беше обърнат на другата страна. Припомни си, че скоро трябваше да се махнат оттук. Този замък нямаше да издържи дълго, защото силата на защитните му магии намаляваше непрекъснато.

— Мили, ела тук! Гостите ни искат да те видят!

Гласът на Принцесата долетя по стълбите в спалнята, където Принцът би трябвало да оправя туниката си. Обичаше дрехите му да изглеждат добре. Знаеше, че това празненство означава много за Принцесата, защото беше поканила Пепеляшка и други приятели от книгите. Самия той не беше много сигурен дали всичките тези типове от фолклора му харесваха, но засега нещата вървяха добре.

Интересно му беше как функционира омагьосаният замък. Както гледаше пътя, водещ към него, изведнъж изчезна част от стената заедно с една каменна горгона.

— Но, мили, къде си? — чу се отново гласът на Принцесата.

Леко раздразнение в тона. Мина му през ум, че не познава любимата си съвсем добре. Беше решил, че обещаното им вечно щастие е от типа, който се самосъздава и саморегулира, без нужда той сам да прави това. Е, добре…

Погледна се за последен път във високото огледало и заслиза по стълбите. Под него в голямата бална зала оркестрантите, с черни вратовръзки и бели перуки, свиреха нещо полифонично. Гостите се разхождаха наоколо под големите кристални полилеи, пиеха шампанско и похапваха.

Там беше и Принцесата, хваната подръка с Пепеляшка, която беше станала най-добрата й приятелка. Именно тя беше дала идеята за празненството по случай събуждането. То щеше да служи и за да бъде обявен годежът им.

Принцът видя много известни личности от цял свят — Роланд, Зигфрид, Аладин. Те го забелязаха и последва вълна от аплодисменти. Чуха се реплики: „Добре, браво, старче!“ — думите, които човек най-много иска да чуе, след като е събудил Спящата красавица. Изпяха му и песен в хор.

„Да — помисли си Принцът, — едва ли може да има по-добри моменти в живота на човек. Макар и части от замък да изчезват, въпреки че Принцесата е малко по-свадлива, отколкото ми се иска, мигът на триумф е сладък.“

И той се развълнува още повече, когато на вратата се почука силно. Чукането прокънтя по залите и гостите се смълчаха, вперили погледи към входа.

„По дяволите! — каза си Принцът. — Добрите неща не започват с такъв шум!“

— Кой е? — попита той.

— Човек, който търси помощ — чу се приглушен глас отвън.

Принцът се канеше да каже „не“, но си спомни, че в такъв ден е длъжен да посреща смело всичко. Героите от приказките, които смятат да се женят за Спящата красавица, не могат да не отворят вратата на омагьосания замък, без значение колко лоши са предчувствията им.

— Е — каза Принцът, — наистина нямам много време за голяма помощ, но може би малка…

Той отвори вратата. Човекът, който влезе, му напомняше за някого, но къде би могъл да е срещал този висок, намръщен войн с нахлупен над очите олющен шлем?

— Кой си ти? — попита Принцът.

Войнът бутна шлема си назад. Отдолу се показа брадясалото, безумно лице на Фрике.

— Фрике! — възкликна Принцът. — Това си ти! Но нещо у теб се е променило… чакай да помисля… Ами да! Ти беше дребен и гърбав, а сега си висок и силен… изобщо не куцаш!

— Наблюдателен си — усмихна се кръвожадно Фрике.

— На какво дължа удоволствието да ме посетиш?

— Колкото до това — отговори Фрике, — изпраща ме Аззи.

— Надявам се, че е добре.

— Добре е. Изпрати ме, за да му донеса нещо, което ще сложа ето тук.

Фрике отвори голямата чанта висяща на рамото му. От нея се разнесе остра\миризма.

— Оцет! — възкликна Принцът.

— Право казваш.

— И защо носиш чанта с оцет в този омагьосан замък?

— Оцетът е, за да се запази това, което трябва да взема със себе си.

Принцът не харесваше особено този разговор, но попита:

— И — какво смяташ да занесеш, потопено в оцет, Фрике?

— А, момчето ми, за главата ти съм дошъл.

— Главата ми? — извика Принцът. — Но защо чичо Аззи ще иска това от мен?

— Ядосан ти е, млади момко, защото Принцесата не те уби, когато трябваше, и той загуби състезанието между Доброто и Злото, което се провежда в навечерието на всяко ново хилядолетие. Реши, че ти си коварен и че на теб не може да се разчита. Затова иска главата ти.

— Но не аз бях виновен, Фрике! А и да бях, защо Аззи ще ми се сърди само заради желанието да запазя живота си?

— Логично е, съгласен съм — каза Фрике, — но какво можеш да направиш? Той е демон и е лош, много лош. Иска главата ти и аз съм дошъл, за да я взема. Не ми е приятно да ти го кажа, защото днес е годежът ти, но не аз определям кога да стане. Сбогувай се с Принцесата. Надявам се, че си се насладил на прелестите й досега, защото няма да има време след това, когато взема главата ти.

— Значи наистина говориш сериозно? — каза Принцът.

— Повярвай, ми, момче. Съжалявам, но в света на приказките нещата стоят така. Готов ли си?

— Чакай!

— Не, не чакам нищо.

— Но аз нямам меч?

— Нямаш меч? — каза Фрике и свали своя. — Но ти трябва да имаш меч! Къде ти е?

— Ще отида да си го взема.

— Но ти трябва да имаш меч по всяко време!

— Оставете ме малко намира! Днес е годежът ми!

— Добре, иди да си вземеш меча, но не се бави!

— Фрике, ти ми беше като баща! Как можеш да правиш това?

— Е, ролята ми е съвсем традиционна — отговори Фрике. — Сакатият слуга, който изпитва леко съчувствие, но все пак притежава силна склонност към злото. Не е на персонална основа. Трябва да решим въпроса с мечове.

— Добре, дявол да го вземе! Чакай тук. Ще се върна с меча си.

— Ще чакам — каза Фрике и отиде да дегустира лакомствата на бюфета.

След като Принцът не се появи някъде към половин час, Принцесата тръгна да го търси. Откри го в това, което беше останало от конюшните. Тъкмо беше оседлал най-бързата коза.

— Какво смяташ, че правиш? — попита го тя.

— Не знам как да ти го кажа… но смятам, че трябва да се махна оттук.

— Страхливец! — каза Принцесата.

— Кучка! — отвърна Принцът.

— Новият ни живот заедно едва е започнал!

— Какво значение има един нов живот, ако съм умрял и не мога да му се насладя?

— Би могъл да го победиш!

— Не мисля така. Но честна дума, никак не ми е приятно да си тръгвам по този начин. Трябва ми съвета на някой мъдър дух.

Изведнъж избухна ярка светлина.

— Мислех си, че никога няма да се сетиш. Беше Хермес Тризмегистус.