Серия
Аззи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bring Me the Head of Prince Charming, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 72 гласа)

Глава 4

Принцът и понито тръгнаха и не спряха, докато не стигнаха до една поляна, на която бяха разпънати много шатри. Между тях се разхождаха рицари с празнични доспехи, ядяха барбекю и флиртуваха с дами с прозрачни воали, които ходеха насам-натам и разнасяха вино, медовина и други напитки. Дори имаше и малък оркестър, който свиреше игрива музика.

— Приличат на почтени хора — каза Принцът.

— Не се заблуждавай — отвърна понито.

— Защо мислиш, че се заблуждавам?

— Слушай, каквото ти казвам.

Принцът знаеше (с тази част на мозъка си, в която се съхраняваха древни мъдрости), че на малките космати понита, които тайнствено се появяват в гората, може да се вярва. От друга страна, той знаеше, че няма защо да вярва, защото, ако човек винаги слуша гласа на разума, никога няма да направи нищо интересно.

— Но аз съм гладен — каза Принцът. — А може би тези рицари знаят и пътя за замъка.

— Не казвай, че не съм те предупредил — каза понито.

Принцът го ритна в ребрата и то тръгна нататък.

— Здравейте! — извика Принцът, когато спря в средата на лагера.

— Здравей — извикаха рицарите в отговор.

Принцът се приближи още.

— Ти рицар ли си? — попита най-главният.

— Да, рицар съм — отвърна Принцът.

— Тогава къде ти е меча?

— Това е дълга история.

— Разкажи ни я!

— Срещнах меча, наречен Екскалибур — започна Принцът. — Помислих си, че е меч като меч, но едва тръгнахме и той отвори такава една уста, че няма да повярвате. И продължи да се държи все по-странно и по-странно, така че накрая трябваше да го изоставя, за да не ме убие.

— Това ли е историята? — попита един от рицарите.

— Това е, което се случи.

Рицарят махна с ръка. От една бяла шатра излязоха двама, които носеха синя сатенена възглавничка, върху която беше поставен меч. Той беше назъбен от удари, покрит с ръжда, пискюлите му бяха мръсни и проскубани, но личеше, че е Екскалибур.

— Това ли е твоят меч? — попита рицарят.

— Да. Макар че последния път, когато го видях, не изглеждаше толкова зле.

Екскалибур се обади с тънък разтреперан глас:

— Благодаря, приятели! Мисля, че мога да стоя и сам.

Той стана от възглавницата, като едва не падна, но после се закрепи на едно място. Яркият скъпоценен камък на дръжката гледаше Принца, без да трепне.

— Той е — каза Екскалибур. — Без съмнение това е този, който ме изостави на бойното поле.

Рицарите се обърнаха към Принца:

— Мечът твърди, че си го изоставил на бойното поле. Вярно ли е това?

— Не беше така — отговори Принцът. — Този меч бълнува!

Екскалибур се олюля, после пак застана стабилно.

— Приятели! — каза той. — Приличам ли ви на побъркан? Казвам ви, той ме захвърли без никаква причина и ме остави да ръждясвам в подножието на един хълм.

Принцът докосна с показалец слепоочието си, за да покаже, че този, за когото се отнася жеста, е побъркан.

Рицарите не изглеждаха много убедени. Един от тях каза на съседа си:

— Малко е особен, наистина, но не е побъркан. Друг от тях — висок мъж със сива брада, орлов поглед и тънки като на официален говорител устни, излезе напред със свитък пергамент и перодръжка.

— Име?

— Принц.

— Професия?

— Също като името.

— Настояща задача?

— Специална мисия.

— Каква мисия?

— Митична.

— Същност на мисията?

— Събуждане на Спящата красавица.

— С какви средства?

— Целувка.

След като приключиха с въпросите, рицарите се оттеглиха в едно тихо кътче, за да обсъдят какво да правят по-нататък, като оставиха Принца завързан с копринено въже под един храст.

Струваше му се, че тези не са от обикновените рицари. Задаваха неочаквани въпроси. Лицата им — кокалести, бледи, полускрити под разпадащите се от употреба шлемове — никак не предразполагаха към спокойствие. Чу ги да си говорят:

— Какво ще правим с него?

— Ще го изядем.

— Не ще и дума. Въпросът е как?

— Фрикасето е вкусно.

— Миналата седмица ядохме рицар фрикасе.

— Тогава първо да приключим с понито.

— Как.

— Да го опечем с подправки. Някой виждал ли е подправки наоколо?

Принцът веднага реши, че или истинските рицари не разговарят както той беше предполагал, или че тези не са истински, а са демони в рицарски доспехи.

След малко всички се съгласиха да бъде фрикасе, само че имаха известни проблеми докато разпалят огъня. Наскоро беше валяло и не можаха да намерят сухи дърва.

Най-накрая намериха малко саламандърче. Сложиха върху него мокрите подпалки и силно го удряха по носа, когато се мъчеше да се измъкне. Скоро подпалките се разгоряха както трябва. Двама рицари се заеха с приготвянето на соса, други двама с маринатата, а останалите започнаха да пеят.

Принцът знаеше, че е в смъртна опасност.