Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Донеси ми главата на принца (49)

Глава 5

Аззи отново тръгна, като изостави ботушите Седем левги в полза на собствената си способност да лети. След известно време в далечината забеляза огън. Приближи се до него, направи един кръг, фокусира погледа си и видя Принца, завързан като чувал, в очакване да го сготвят фрикасе, докато понито вече се печеше и пищеше.

— Не можете да направите това! — викаше то. — Още не съм го инструктирал както трябва!

Рицарите демони продължаваха да пеят.

Аззи бързо се спусна в храстите недалеч. Тъкмо мислеше какво да направи, за да обърка рицарите, когато изведнъж до него се появи Бабриел с великолепна бяла ризница и с трептящи ослепителни бели крила.

— Дошъл си да се похвалиш с катедралата ли? — попита го Аззи.

Бабриел го изгледа строго.

— Надявам се не смяташ сам да отидеш там, старче?

— Разбира се, че смятам — отвърна Аззи. — Мислиш, че ще оставя героя си да бъде изяден от демони ренегати?

— Не исках да се намесвам — каза Бабриел, — но съм длъжен да те държа под око. Виждам, че Принцът е в опасност, само че ти знаеш правилата така добре, както и аз. Не трябва да му помагаш. Поне не пряко. Не бива с действията си да влияеш на събитията.

— Само съм приготвил някои неща за него — отговори Аззи. — Кама, невидимо наметало.

— Дай да ги видя. Хм… Камата ми се вижда нормална, но наметалото… не мога да кажа.

— Защото е невидимо. Можеш да го пипнеш, нали?

Бабриел го опипа.

— Мисля, че всичко е наред — призна той накрая.

— Дори и да не беше — каза Аззи, — кой щеше да разбере разликата?

— Аз — каза Бабриел. — И щях да кажа.

Принцът лежеше завързан и се чувстваше като глупак. Защо не послуша косматото пони? Сега не можеше да чуе цялата лекция за мисията си. Защо не му повярва? Наистина, хубав аромат се носеше, но…

След това чу шум. Сякаш някой му каза със силен шепот:

— Ей, ти там!

— Кой е? — попита Принцът.

— Чичо ти Аззи.

— Радвам се, че дойде, чичо! Можеш ли да ме измъкнеш от тази каша?

— Не лично. Не. Но ти нося две неща.

— Какви?

— Първото е вълшебна кама. Тя ще пререже въжето, с което си завързан.

— А второто?

— Невидимо наметало. С него ще се измъкнеш незабелязано.

— Благодаря ти, чичо! Ще ти се отблагодаря със същото!

— Съмнявам се — каза Аззи и като се прицели внимателно, пусна камата. Тя се заби в пъна, на който се беше облегнал Принцът.

— Готово!

— Добро момче! Дръж сега наметалото! Прочети внимателно упътването и най-важното, не го късай в никой случай, под заплаха от наказание! Желая ти щастие! Ще се видим после.

Принцът чу как нещо меко просвистява във въздуха и пада до него. Беше наметалото. След като разряза въжето с вълшебната кама, той го потърси, но не успя да го намери. Това беше много тревожно. Никак не беше лесно да намериш невидимо наметало в тъмна нощ.