Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Донеси ми главата на принца (3)

Глава 3

И така Томас Писаря бе върнат у дома. За щастие медицинският демон успя да го транспортира, преди тялото му да е получило непоправими повреди. Лекарят, който го бе купил, тъкмо се канеше да направи разрез на врата, за да покаже на студентите си артериалната система. Преди да започне, Писаря отвори очи.

— Добро утро, доктор Моро — каза той и припадна.

Доктор Моро го обяви за жив и поиска от вдовицата да му възстанови платената за тялото сума. Тя върна парите неохотно. Бракът й с Писаря не бе кой знае колко успешен.

Аззи измина пътя до Земята със собствени средства, защото не искаше да пътува с Писаря в Транспорта на немъртвите, чиято ужасна воня бе изпитание дори за свръхестествените създания. Пристигна непосредствено след съживяването на Писаря. Никой не можеше да го забележи, защото носеше със себе си Амулета на невидимостта.

Невидим освен за тези с шесто чувство, Аззи последва процесията, която пренесе Писаря до дома му. Добрите хора от селото обявиха събитието за чудо, но жената на възкръсналия, Милорд, не спря да повтаря:

— Знаех си, че се преструва, непрокопсаникът!

Прикрит от невидимостта си, Аззи се понесе около къщата на Писаря, която щеше да обитава докато изтече периодът на рекламациите. Може би щеше да продължи няколко дни. Къщата беше доста голяма. На всеки етаж имаше по няколко стаи, а долу се намираше хубава влажна изба.

Аззи се настани там. Тя беше точно това, от което се нуждае един демон. Беше си донесъл няколко стари ръкописа за четене и малко гнили котешки глави за закуска. Очакваше да прекара известно време при пълно спокойствие, но едва се бе настанил и започнаха да му пречат.

Най-напред в избата слезе за продукти жената на Писаря — висока червендалеста лелка с груба кестенява коса, широки рамене и голям задник. После дойде най-големият син, Ханс — длъгнест нехранимайко, същия като баща си — за да потърси гърнето с меда. След това — Лоте, слугинята, която искаше да вземе малко картофи от миналогодишната реколта.

Така или иначе, Аззи не можа да си почине кой знае колко. На сутринта отиде да погледне Писаря. Съживеният изглежда се оправяше. Той седеше в леглото, пиеше билков чай с жена си и хокаше децата си. „Още един ден — реши Аззи — и той ще е съвсем добре, а аз ще мога да се занимавам с по-интересни неща.“

Двете кучета на семейството знаеха, че той е там и се измитаха колчем се приближеше до тях. Това трябваше да се очаква. Но следващото събитие никак не влизаше в плановете му.

Тази нощ той легна да поспи в мухлясалата част на избата. Там, където имаше някакви изгнили репи, сред които си беше направил малко зловонно леговище. Но изведнъж усети наличието на светлина и рязко се събуди. Беше пламък на свещ. Някой стоеше пред него и го гледаше. Дете. Колко непоносимо! Аззи се опита да скочи на крака, но падна назад. Някой бе завързал около глезена му канап!

Самата мисъл го накара да подскочи — дете. Малко момиченце с дебели бузи и сламеноруса коса, на около седем годинки. Някак си то бе успяло да го види… всъщност, беше го заловило.

Аззи бавно се изправи на крака, като реши, че е по-добре да впечатли детето от самото начало. Опита се да се извиси заплашително над него, но канапът, който светеше със странен блясък, го дръпна и той падна отново. Момиченцето го бе завързало за една греда. Детето се разсмя и Аззи потрепери — нищо не може да ужаси един демон повече от невинен детски смях.

— Здрасти, момиченце — поздрави той. — Виждаш ли ме?

— Виждам те — отвърна детето. — Приличаш на противна стара лисица.

Аззи погледна малкия циферблат върху Амулета на невидимостта. Както и предполагаше, захранването му беше паднало почти до нулата. Проклетите глупаци в „Снабдяване“! Но, разбира се, той трябваше да провери сам!

Изглежда бе изпаднал в неприятна ситуация. Но все пак нямаше нещо, от което да не може да се измъкне с приказки.

— Но добра лисица, все пак, а дебелано? — Аззи употреби често използваното от родителите демони гальовно обръщение. — Колко се радвам, че те виждам! Моля ти се, махни този канап и ще ти дам цяла чанта сладки!

— Не те харесвам — отвърна момиченцето. — Ти си лош. Ще стоиш завързан, а пък аз ще повикам свещеника.

Детето го гледаше укоризнено. Аззи разбра, че за да се измъкне от положението, ще трябва да употреби някоя хитрост.

— Кажи ми, малко момиченце — каза той, — откъде взе този канап?

— Намерих го в едно от хранилищата на църквата — отговори детето. — Беше на масата заедно с някакви парченца от кости.

Мощи на светци! Значи канапът беше ловец на духове!

Те се ловят най-лесно с въженцето, което пристяга в кръста одеждите на светците!

Наистина щеше да е трудно да се измъкне от това премеждие.

— Малко момиченце, дошъл съм тук само, за да се грижа за баща ти. Той не беше добре, знаеш, умря, после се съживи и всичко останало. Бъди добро дете и развържи това канапче, виж колко ти се моля!

— Не — отговори малкото момиченце с тази непреклонност, която притежават малките деца, а доста често и някои големи.

— Гръм и мълния! — каза Аззи. Той се напрегна, но не можа да измъкне крака си от ловеца на духове, който имаше неприятното качество да се стяга още повече всеки път, когато се опиташе да го разхлаби. — Хайде, малко момиченце, майтапът си е майтап, но сега е време да ме пуснеш да си вървя.

— Не ме наричай „малко момиченце“ — отвърна малкото момиченце. Името ми е Бригите и знам всичко за теб и за тия като теб. Свещеникът ни каза. Ти си зъл дух, нали?

— Нищо подобно! — възрази Аззи. — Всъщност аз съм добър дух! Или поне неутрален! Изпратиха ме тук, за да се уверя, че баща ти се поправя. Сега трябва да се грижа за него, а след това ще отида да се грижа за други!

— Аха — каза Бригите и се замисли за малко. — Ужасно ми приличаш на демон.

— Външният вид нерядко заблуждава — отвърна Аззи. — Пусни ме! Трябва да видя баща ти!

— Какво ще ми дадеш?

— Играчки! Повече, отколкото изобщо си виждала!

— Добре — съгласи се малкото момиченце. — Трябват ми и нови дрехи.

— Ще ти дам цял гардероб. А сега ме пусни!

Бригите се приближи и улови края на канапа с изцапаните си пръсти. После спря.

— Ако те пусна, ще идваш ли тук да си играеш с мен, когато те повикам?

— Не, това вече е прекалено! Имам да правя други неща. Не мога да се оставя на хрумванията и прищевките на едно малко селско момиченце с мърляво лице.

— Добре, тогава обещай да изпълниш три мои желания, когато те помоля.

Аззи се поколеба. Изпълнението на желания можеше да му навлече неприятности. Не само, че демоните бяха длъжни да спазват подобни ангажименти, но и човешките желания можеха да бъдат истински проблем. Хората са толкова екстравагантни!

— Ще ти изпълня едно желание — каза Аззи. — Стига да е разумно.

— Добре, от мен да мине — съгласи се Бригите. — Но не много разумно, става ли?

— Става. Развържи ме!

Бригите го развърза. Аззи разтърка глезена си, след това бръкна в торбата си и намери резервно захранване за Амулета на невидимостта. Включи го и изчезна.

— Не забравяй какво ми обеща! — извика момиченцето.

Аззи знаеше, че не би могъл да забрави, дори и да искаше. Обещанията, дадени от свръхестествените създания на хората, се регистрираха в Канцеларията на Еквилибриума, която функционираше по правилата на Ананке. Ако някой демон се опиташе да забрави обещанието си, силите на Необходимостта бързо и мъчително му го припомняха.

Писаря се чувстваше отлично. Той похапваше овесена каша от една паничка и даваше нареждания на жена си и слугите. Аззи напусна. Беше време да се захване със собствения си живот.