Серия
Аззи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bring Me the Head of Prince Charming, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 72 гласа)

Глава 6

Беше привечер. Августовското слънце цял ден беше пекло къщата в Аугсбург. Аззи седеше на грубо скования шезлонг и четеше една от брошурките, които от време на време издаваше Министерството на адските работи. Тя съдържаше обикновените неща — умоляваха се всички да вършат Зло в името на общата кауза и имаше списък на последните събития в Ада. Имаше и календар на рождените дни на подменените бебета. Тези бебета бяха взети тайно от родителите им, за да бъдат дооформени и изпратени в Новия свят при племето на ацтеките, защото кървавите им жертвоприношения бяха заслужили всеобщо възхищение. Имаше и обяви за няколко празненства с изгаряне на къщи и за няколко разпродажби в Дупките. Обикновените неща, гарнирани тук-там с някоя новина. Аззи четеше, макар че всъщност не му беше никак интересно. Понякога в тези брошурки можеше да се намери и нещо заслужаващо внимание, но по-често нямаше нищо.

Тогава, когато клепачите му натежаха и той започна да дреме пред камината, на входната врата се почука силно. Ударите прокънтяха така, че той едва не падна от стола си. Принцът, който копираше десен за рокля от една глинена плочка върху пергамент, скочи и излезе още преди да заглъхне последният удар. Единствено старият Фрике остана невъзмутим, макар че това не беше израз на смелост от негова страна — силните удари го бяха вцепенили от страх, подобно на заек, когато над него се спуска сокол със силно пляскане на крила и разтворени нокти.

— Доста е късно за посетители — учуди се Аззи.

— Да, господарю — съгласи се Фрике, който се отпусна, колкото да може да затрепери силно. — И доста силно чука.

— Съвземи се, човече — каза му Аззи. — Сигурно е някой странник, който е загубил пътя си. Сложи на огъня вода да се топли, а аз ще видя кой е.

Аззи отиде до вратата и дръпна масивните резета от двойно закалена стомана.

На прага стоеше фигура, облечена в бяло. Имаше обикновен златен шлем с гълъбови крила, прикрепени към двете му страни. Беше със снежнобяла ризница и от раменете му се спускаше бяла мантия. Мъжът беше блудкаво красив, с добре оформено лице и големи сини очи.

— Здравейте — каза посетителят. — Надявам се да не съм сбъркал адреса. Това ли е жилището на демона Аззи Елвул?

— Дотук няма грешка — каза Аззи, — но каквото и да искате да ми продадете, няма да го купя. Нямам нужда от нищо. Как смеете да ме безпокоите, когато си почивам?

— Ужасно съжалявам за това, но ми казаха да дойда тук колкото се може по-бързо.

— Казаха ви? Кои са те?

— Управителният съвет на Силите на Светлината във връзка със състезанието на хилядолетието.

— Вие сте от Силите на Светлината?

— Да. Ето документите ми.

Той извади един свитък, завързан с алена панделка и го подаде на Аззи. Аззи го пое, развърза го и прочете написаната с тежък готически шрифт заповед да се позволи на приносителя — Бабриел, ангел от втори разред към Силите на Светлината, да ходи, където пожелае и да наблюдава всичко, което счете за необходимо, като това особено се отнася за демона Аззи Елвул, към когото понастоящем той е придаден като наблюдател.

Аззи го изгледа сърдито.

— С какво право онези те изпращат тук? Тази работа е изцяло на Силите на Мрака и вашата страна не може да се намесва!

— Трябва да ви уверя, че изобщо нямам намерение да се намесвам. Може ли да вляза и да ви обясня по-подробно?

Аззи беше толкова изумен от нахалството на това създание на Доброто, че не можа изобщо да възрази, когато високият русокос ангел влезе в къщата му и се огледа наоколо.

— Колко хубава мебелировка! Особено ми харесват символите на стената.

Той посочи дясната, западната стена, където, поставени в специални ниши, имаше няколко глави на демони, изработени от черен оникс. Те бяха разнообразни — имаше маймуна, сокол, змия и лакомец от Новия свят.

— Това не са символи, глупако! — каза Аззи. — Това са бюстове на предците ми!

— Ами този? — каза ангелът и посочи главата на лакомеца.

— Това е чичо ми Занзибар. Той емигрира в Гренландия заедно с Ерик Червения и остана там докато не започнаха да използват лика му за орнамент.

— Колко много е пътувало семейството ви! — каза ангелът с респект. — Възхищавам се на Злото заради неговата смелост и енергия. То не е хубаво, разбира се, но въпреки всичко е възхитително. Между другото, казвам се Бабриел.

Фрике попита:

— Щом си ангел, къде са ти крилата?

Бабриел разкопча ризницата си и под нея се показа чифт доста смачкани, но красиво оцветени криле.

— Какво искаш? — попита Аззи. — Имам да върша важна работа и нямам време за губене в приказки.

— Както казах, изпратен съм от Силите на Светлината. Висшият съвет реши, че участието ви в състезанието представлява голям интерес за нас и затова бях определен за наблюдател. Трябва да сме сигурни, че няма да играете нечестно. Разбира се, това не е обвинение. Просто решихме, че е добре да гледаме какво правите. Не искаме да ви обидим.

— Като че ли са ми малко другите проблеми — каза Аззи, — ами сега и ангел ще наднича над рамото ми.

— Искам само да гледам — каза Бабриел — Там, откъдето идвам, много се говори за Злото, но никога не съм го виждал отблизо.

— Там, откъдето идваш, трябва да е доста тъпо — отбеляза Аззи.

— Така е, разбира се. Но е Добро, така че ни харесва. А шансът да видя истински демон в действие… Е, трябва да призная, че мисълта за Злото ме вълнува.

— Харесва ти, а?

— О, не! Не бих казал това. Но наистина ми е интересно. Може би дори бих могъл да помогна с нещо.

— На мен? Шегуваш ли се?

— Знам, че изглежда странно, но Доброто в самата си същност е склонно да помага, дори и за лоша кауза. Истинското Добро няма предразсъдъци по отношение на Злото.

— Не искам да слушам нищо повече за Доброто — каза Аззи. — Надявам се, че не си от мисионерския тип и няма да се опитваш да ме агитираш да мина на другата страна. Безполезно е. Разбираш ли ме добре?

— Сигурен съм, че няма да създам никакви проблеми — каза Бабриел. — Вашите хора също се съгласиха.

— Свитъкът ти ми изглежда съвсем истински — каза Аззи. — Е, нямам нищо против. Гледай каквото си искаш. Само не се опитвай да откраднеш някоя от магиите ми.

— По-скоро бих дал да ми отрежат дясната ръка, отколкото да крада от вас! — каза Бабриел.

— Вярвам ти — каза Аззи. — Ти наистина си глупак, нали? Няма значение — добави той след това, когато видя посърналото лице на ангела — просто така си приказвам. В килера има достатъчно храна. Не, предполагам, че тя няма да ти хареса. Фрике, донеси на госта пиле от селото.

— Но аз с радост бих споделил това, с което се храните и вие — каза Бабриел.

— Не, няма да е с радост — прекъсна го Аззи. — Можеш да ми вярваш. Как я кара Доброто напоследък?

— Нашата подготовка върви добре — отвърна ангелът. — Основите са добри и всичко останало. Олтарът, мястото за хора, куполът…

— Подготовка? За какво говориш?

— За участието на Доброто в състезанието.

— Смятате да строите нещо?

— Да. Вдъхновихме един майстор строител и вдъхнахме сили на жителите на едно градче, за да вземат участие в грандиозен архитектурен проект. Той ще подтиква хората към висши неща — истината, красотата, добротата…

— Как го наричате?

— Харесва ни името „Готическа катедрала“.

— Хм. Добре, добре. И при вас ли има наблюдател?

— Да. При нас е Бестиалиал. Аззи изсумтя презрително:

— Той не е истински практик. Кабинетен тип. Все пак… когато внимава е доста разумен. И мислиш, че проектът ви е добър, а?

— О, да. Доволни сме от него — отвърна Бабриел. — Това е, което ще представим. Но предполагам, че сте чували израза: „Доброто винаги може да стане по-добро“.

— И със Злото е така — каза Аззи. — Ела в кабинета ми. Ще ти дам глътка божия кръв.

— Чувал съм за това — каза Бабриел, — но никога не съм опитвал. Опиващо ли е?

— Върши работа — отвърна Аззи. — Искам да кажа, щом животът е такъв, какъвто е…

Бабриел реши, че последните думи са доста неясни, меко казано, но пък кога Доброто е разбирало Злото? Той последва Аззи в кабинета му.

 

 

— Добре — каза Аззи. — Щом оставаш, оставаш. Предполагам, че ще искаш да живееш в къщата.

— За работата ми това ще е доста удобно — каза Бабриел. — Бих могъл да плащам наем…

— За какъв ме вземаш? — попита Аззи, макар че мисълта да получава наем беше минала през ума му. — Ти си мой гост. Там, откъдето идвам, гостът е свещен.

— И там, откъдето аз идвам, е така — каза Бабриел.

— Голяма работа! — каза Аззи презрително. — За създание на Светлината да смята госта си за свещен не е кой знае какво, но за създание на Мрака, това е нещо наистина забележително.

— Точно това щях да кажа — отвърна Бабриел.

— Не се опитвай да ми се подмазваш — каза Аззи. — Знам номерата ти и презирам всичко, свързано с теб!

— Така и трябва да бъде — отвърна Бабриел с усмивка.

— Значи и ти ме презираш, така ли?

— Ни най-малко! Исках да кажа, че така трябва да бъде с вас. Вие сте естествени, както казват нашите архангели. Да видя как действате, за мен е привилегия.

— Ласкателствата няма да те доведат доникъде — каза Аззи и с раздразнение разбра, че Бабриел доста му се нрави. Трябваше да направи нещо!

— Заведи го в малката стаичка на тавана — каза той на Фрике.

Фрике взе една газена лампа и присвит почти на две, с бастун, потропващ отпред, се заизкачва по стълбите, следван от Бабриел.

Стълбите се виеха нагоре покрай лъскавите коридори и хубавите стаи на долните етажи. Колкото повече се изкачваха, толкова повече стълбата ставаше по-тясна и по-стръмна и тук-там липсваха цели стъпала. Фрике потропваше непоколебимо напред, а Бабриел, висок и строен, го следваше наведен, за да избегне ниските греди на тавана, а наметалото му светеше леко на пламъка на лампата.

Най-накрая стигнаха до площадката почти до върха на високата старинна сграда.

В дъното на късото тъмно коридорче имаше врата. Фрике я отвори и влезе с лампата. На трептящата жълта светлина Бабриел видя малка стаичка с толкова нисък и наклонен таван, че сам той не би могъл да стои изправен в нея. Горе имаше малка капандура. Обзавеждането се състоеше от желязна пружина и ниско нощно шкафче. Стаичката беше съвсем малко по-дълга от пружината. На пода имаше дебел слой прах и въздухът миришеше на разгонени котки и стари паяжини.

— Много е хубава — каза Бабриел.

— Малко е мъничка май — отговори Фрике. — Може би, ако помолите господаря, ще ви даде един от апартаментите на третия етаж…

— Няма нужда — отвърна Бабриел. — Тази стая ще свърши чудесна работа.

В този момент на вратата се почука.

— Кой там? — попита Фрике.

— Небесна транспортна служба. Багажът на ангел Бабриел.

— А, да. Благодаря — каза Бабриел и отвори вратата. На прага стоеше средна на ръст фигура с униформа и фуражка. Тя подаде на Бабриел лист хартия и писалка. Ангелът се подписа на обратната страна. Служителят дръпна къдрицата на челото си и изчезна.

— Багажът ми пристигна — каза Бабриел. — Къде да го сложа?

Фрике се огледа изпълнен със съмнение.

— Може би на леглото — каза той. — Но пък няма да остане място за спане…

— Ще се намести — каза Бабриел и дръпна куфара си в стаята. Той беше много голям и единственото място, където можеше да се побере, наистина бе леглото, защото двамата бяха заели почти цялото свободно пространство.

Бабриел се огледа и попита:

— Мислиш ли, че ще може да влезе там?

Фрике погледна острия ъгъл, в който се срещаха стените.

— Там не може да се побере и миши труп, камо ли такъв голям куфар.

— Нека опитаме все пак — каза Бабриел.

Той свали куфара от леглото и го бутна. Между леглото и стената имаше само няколко сантиметра, но куфарът продължаваше да се движи. Вместо да го спре, стената се изду навън, за да се отвори място, а останалите стени се раздалечиха, за да се запазят пропорциите на стаята. Таванът също се издигна и Фрике изумен видя, че стаята е станала доста по-голяма от тази, в която влязоха.

— Как го направи? — попита той.

— Това е една от дреболиите, които научаваш, когато пътуваш много — отвърна Бабриел скромно.

Освен, че се беше разширила, стаята също така беше станала и по-светла, но на пръв поглед не беше съвсем ясно как точно се е получило това. Очите на Фрике се разшириха, после се разшириха още повече, защото в краката си чу странни звуци. Погледна надолу и видя нещо малко, горе-долу колкото плъх, да изчезва от полезрението му. Фрике примигна и когато зрението му се изчисти, забеляза, че подът — досега осеян с котешки мръсотии и покрит с прах — е почистен и излъскан. Обзе го страх.

— Ще кажа на господаря, че сте се настанили чудесно — каза той и бързо излезе.

 

 

След пет минути в стаята на Бабриел влезе Аззи. Той я огледа — два пъти по-голяма, отколкото я помнеше, ярко осветена, приятно мебелирана, чиста, ухаеща на тамян и смирна, а на едната стена имаше малка врата, която водеше към хубава баня с фаянсови плочки, която, Аззи помнеше дяволски добре, по-рано не беше там.

Беше се появил гардероб, който сега беше отворен и в него се виждаха множеството униформи на Бабриел — всякакви модели и кройки, някои с медали, други с дантелени яки и огромни маншети. Бабриел беше облякъл една от тях. Беше сребристобяла, с островърха шапка. Аззи си помисли, че изглежда нелепо, чак зловещо.

— Радвам се да видя, че се чувстваш като у дома си — каза Аззи.

— Позволих си да направя някои подобрения — отвърна Бабриел. — Преди да си тръгна с радост ще възстановя всичко както си беше.

— Не се притеснявай за това. Ако знаех, че искаш нещо по-така, щеше да го получиш. Какво е това?

Аззи посочи една топка от седеф и бронз, която висеше на кръста на Бабриел.

— О, това е моят телефон. С него се свързвам с Главната квартира.

Аззи изгледа устройството гневно:

— А на нас още не са ни дали!

— Когато го получите, много ще ви хареса — каза Бабриел.