Серия
Аззи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bring Me the Head of Prince Charming, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 72 гласа)

Глава 8

Всеки би забелязал красотата й. Само че драконовите очи на Принца забелязаха и още нещо. Те прозряха интригата на Аззи и разбраха каква примка е изплел. Драконовите очи видяха, че той, Принцът, носи омразното лице на прелъстителя. Какво щеше да направи Принцесата, когато види това лице? Тук прозираше сянката на трагедията. Само че Принцът не обърна внимание на това предупреждение и се наведе над спящата.

Това беше моментът, към който Аззи се беше стремил още от самото начало.

Целувката! Съдбовната целувка!

Аззи вече беше поставил отровната кама върху малкото нощно шкафче близо до ръката на Принцесата. Тя щеше да я използва, когато види лицето на този, който я е целунал — омразния прелъстител.

Аззи, заел позиция зад завесата, се обърна към многобройната невидима публика, наблюдаваща развитието на драмата.

— Дами и господа, създания на Мрака и Светлината, приятели демони, съперници ангели! Сега ще ви покажа финала на най-древната и най-поучителна драма, тази на Принца и Спящата красавица. Наблюдавайте пробуждащата целувка и нейните последствия!

Още преди да утихнат тези думи, Принцът анализираше с драконовите си очи плана на Аззи и си каза следното:

„Аха! Значи аз съм едно нищо — най-обикновен сбор от съставни части. Значи моят така наречен чичо Аззи, всъщност демон, независимо от приятното си поведение, ми е дал лицето на нейния прелъстител с цел тя да ме убие, когато я събудя. Щом е така, така да бъде. Убий ме, скъпа Принцесо, ако това е желанието ти. Но знай, че макар и нищожество, сглобено от части и съживено от зъл дух, в гърдите ми бие честно сърце и само мога да кажа, че съм твой, Принцесо. Постъпи с мен както пожелаеш!“

Принцесата почувства допира на мъжките устни. Тя отвори очи, но в първия момент не видя нищо, защото той беше твърде близо. Първата й мисъл беше: „Какво блаженство е да те събудят така!“

След това тя съзря лицето. Онова лице! О, Богове! Позна го в миг. Лицето на мъжа, който я беше прелъстил и изоставил!

Очите й се разшириха. Едната, бялата ръка, затрепери пред гърдите й. Той! Това е той! Другата зашари по нощното шкафче и напипа дръжката на камата. Стисна я…

Аззи беше изчислил тази сцена прецизно. Знаеше как камата ще се окаже в ръката й, сякаш по свое собствено желание. Публиката, невидима, но присъстваща, ще се наведе напред от напрежение. Членовете на журито ще видят как камата се издига и как се забива в гърба на Принца, чак до сърцето му. Тогава, когато той издъхва на пода в спалнята, Аззи ще излезе напред. „Уви, малка Принцесо — ще каже той в дълго репетираната реч, — ти уби единственият мъж, който беше способна да обичаш, мъжът, който можеше да те спаси“. След това, краят щеше да е съвсем хубав, ако Принцесата обърне камата към себе си и по този начин си осигури вечни страдания в най-дълбоките бездни на Ада. Дори смяташе да остави Принца жив достатъчно дълго, за да може да види как умира Принцесата и да произнесе богохулства и проклятия, които да осъдят и него на мъчения. Добър финал за тези, които не обичат да остават неразплетени сюжетни нишки.

Аззи беше толкова сигурен във всичко това, че се яви пред Принцесата и й каза с тежка ирония:

— Небето винаги намира начин да убие радостта с любов; но пък и земният свят не е твой приятел, нито пък законите му важат за теб!

Дълго време след това хората спореха защо този план е бил неуспешен. Според Аззи, обикновеното желание за разплата щеше да е достатъчно, за да насочи ръката на Принцесата към камата, а камата към незащитения гръб на младия Принц. Само че животът, с неговата здравословна склонност към разнообразие не допусна това.

Аззи не беше отчел ефекта от очите на Принцесата. Макар и да нямаха способността да виждат истината като тези на Принца, все пак можеха да доловят тривиалното и изкуственото и тъкмо това видяха те в разигралата се сцена с отровната кама. Те бяха на художник и забелязаха баналността — сцената бе отвратителна за човек, който рисува самия живот. Тя не заби острието, защото се възмути чисто естетически и по-късно разумът й последва чувствата.

Тя каза:

— Какво говориш!?

— Не трябваше да го убиваш! — каза Аззи. — Ти се обрече на вечни мъчения в Ада, млада госпожице!

Принцесата избухна в смях.

— Смееш ми се? Аз ще ти покажа…

Към смеха се присъедини още едно гърло. Беше Принцът, който стоеше до нея и я държеше през кръста. Принцът жив! Камата не беше използвана по предназначението си! Аззи отстъпи объркан назад.

Тези двамата бяха живи и някак си любовта беше победила древното предопределение на проклятието на Аззи. Като видя двамата щастливи млади хора заедно, множеството от ангели и демони се развълнува — не останаха непросълзени очи.

— Но аз не исках това! — проплака Аззи. — Изобщо не исках това!

Само че точно това беше постигнал — една малка весела приказка за любовта и спасението, която завладя въображението на всички и гарантира, че през следващите хиляда години човешките съдби ще управлява Доброто, а не Злото.