Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Донеси ми главата на принца (50)

Глава 6

Рицарите демони се връщаха. Те пееха:

Хляба е труп и вкусното смърди

сложете в главата му сърми

и натъпчете го с ориз

докато заприлича на пиниз.

Никой не беше успял да обясни значението на тази песен. Тя беше много стара, от времето, когато човекът е смятал, че неяснотата е удобен начин да се живее.

След това рицарите демони се пръснаха из лагера като грухтяха, сумтяха, протягаха се и се прозяваха. Тук-там с оригвания и значително почесване, те бързо се успокоиха.

Принцът отново потърси наметалото. Пак не го намери. След това забеляза етикетчето — малко, квадратно парче плат, със светещ надпис. Той гласеше: МОЛЯ НЕ МАХАЙТЕ ТОЗИ ЕТИКЕТ ПОД СТРАХ ОТ НЕБЕСНО НАКАЗАНИЕ. МОЛЯ ПРОЧЕТЕТЕ УПЪТВАНЕТО ОТ ДРУГАТА СТРАНА. Принцът се опита да го прочете, но то не беше осветено.

Той се уви в наметалото колкото се може по-добре и тръгна да се разхожда тихо сред налягалите войни.

Една лека неравност на земята го препъна й той се докосна до един от тях.

— Ей, ти! — Някаква ръка се протегна в тъмното и го хвана. — Момчета! Знаете ли какво намерих?

— Защо държиш юмрука си така свит, Ангус? — попитаха го другите.

— Защото, приятели, с него съм хванал невидим шпионин!

— Не съм шпионин! — извика Принцът.

— Ти си невидим, ще отречеш ли това?

Принцът се отскубна и хукна да бяга. Рицарите се спуснаха след него, събуждайки останалите с виковете си. Отговориха им други викове, идващи отпред. Отначало Принцът си помисли, че това е ехото на тези отзад, но след малко осъзна истинското положение. Пред него също имаше рицари демони. Вероятно бяха изтичали бързо, за да му препречат пътя за бягство. Той разбра, че ще трябва да се промъкне през редиците им.

Спря, за да оправи наметалото и остана изумен като видя как ръката му изчезва, когато я покрие с него. Виждаше през наметалото и през ръката под него.

Разбира се, непокритата част от ръката му си оставаше видима както обикновено. Дори още по-видима, защото завършваше като отрязана, висеше във въздуха, а нямаше никаква кръв.

Той се уви колкото се може по-добре и отново побягна. Попадна на една широка поляна, обрасла с трева. В края й се появиха конници, осветени от луната. Един от тях посочи с ръка и се провикна:

— Ето там е смачкана тревата! Там трябва да е! Конниците веднага препуснаха.

Принцът отново се шмугна в гората и там намери една малка пещера, в която успя да се скрие, колкото да откъсне подплатата на наметалото. Както се беше надявал, тя имаше същите свойства както и самото наметало и с нея си направи маска, която скри главата му.

Обаче не можеше да направи нищо, за да прикрие движенията си. Всяка негова стъпка се отбелязваше — пукаха клонки, тревата се мачкаше, шумоляха листата. Все пак това, че скри главата си, щеше доста да затрудни преследвачите.

Той забърза, макар и да знаеше, че оставя забележими следи. Хрумна му, че може би ще е по-добре, ако ходи бавно и внимателно и че така би могъл да заблуди преследвачите си дори и ако е сред тях. „Точно така би действал един Принц от приказките“ — каза си той, само че изобщо не му се искаше да го направи. Тичаше с всички сили и дългите му крака сякаш ликуваха. Само че рицарите демони с конете си бяха по-бързи. Те приближаваха от всички страни и единствено необходимостта да се оглеждат за следите му ги забавяше незначително.

Те се приближиха съвсем и сякаш стоманените върхове на копията им му се усмихваха. Пред себе си видя някаква пролука в дърветата, но се съмняваше, че ще успее да стигне до нея. Тя беше особено примамлива, защото през нея се виждаха скали, по които нямаше да оставя никакви следи. Нямаше да е лесно да се измъкне дотам.

Един от рицарите се прицели с копието си и се втурна напред.

Именно в този напрегнат момент дойде спасението му. Принцът не знаеше дали по естествени причини, или защото се беше намесил чичо му Аззи, но изведнъж се изви вятър. Не просто вятър, а истинска буря с капки ледена вода и градушка.

Дърветата и храстите се огънаха в безпорядък и движенията му вече не можеха да се проследят.

Копието на рицаря падна на два метра от него. Второто се заби още по-далеч. Конниците се пръснаха и се опитаха да го обкръжат, но Принцът се промуши между тях и забърза към скалите. По тях премина, без да остави никаква следа. Когато стигна оттатък, вятърът беше утихнал и не се чуваха никакви конници. Разбра, че се е измъкнал.