Серия
Аззи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bring Me the Head of Prince Charming, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 72 гласа)

Част шеста
Доста щастлив меч

3226-p6.gif

Глава 1

Принцът яздеше сам през гъстата зелена гора, отвъд познатите полета и хълмове, в непознатата земя, простираща се нататък. Яздеше на север и размишляваше за мечовете. Знаеше, че Доста щастливият меч не е така добър като Наистина омагьосания меч, но все пак е по-добър от обикновения. Той вдигна Доста щастливия си меч и го погледна. Беше необикновено красиво оръжие — с изящно украсена дръжка и висящи на нея пискюли. Беше един от най-хубавите мечове, които някога е виждал. Беше значително по-малък от широките оръжия на мода по онова време и беше съвсем прав, без никакви турски извивки, много благодаря! Беше двуостър, добре наточен и от двете страни и върхът му беше като игла. Само това беше достатъчно, за да го отличи от обикновените мечове, които бяха остри само от едната страна и изобщо нямаха качествен връх.

Доста щастливият меч е хубаво оръжие, но има и своите недостатъци. Той е само един от многото видове Омагьосани мечове и Аззи, който бързаше да намери оръжие за Принца, не погледна както трябва в коша, от който го извади. Може би си мислеше, че всички омагьосани мечове са еднакви. Не се досети, че „омагьосан“ е само родово понятие за мечове с един или друг тип магия.

Омагьосаните мечове се различават значително по своята ефикасност. Има (или е имало) Нечупливи мечове, и такива, които никога не се предават. Мечовете, които безпогрешно убиват опонентите си, са сравнително редки, макар че всеки оръжеен майстор се стреми да придаде на оръжията си именно това качество. Всепобеждаващите мечове се срещат от време на време, но това мощно оръжие обикновено надживява собственика си, който, след като не може да бъде победен в бой, най-често бива отровен от близък приятел, жена си или жената на близък приятел. Дори и с перфектен меч хората не напускат този свят живи.

Принцът продължаваше да язди през гъстата гора. Разбира се, тя беше омагьосана. Дърветата също бяха омагьосани — тъмни и мрачни — един зелен свят, през който прелитаха черни сенки. Беше като древните гори на Стария континент и криеше орди чудовища.

След време Принцът стигна до една полянка, заобиколена от всички страни с тъмнина и заплаха. В далечния й край той забеляза шатра, направена от зелен и оранжев плат. За едно дърво недалеч беше завързан силен черен кон. Беше висок и красив — истинско бойно животно.

Принцът се приближи до шатрата. Пред нея беше оставена тежка черна ризница, отлично направена, инкрустирана тук-там с перли. Собственикът й очевидно беше богат и силен.

Отпред, на пилона със знамето, беше окачен ловджийски рог. Принцът го взе и го наду. Преди още ехото да заглъхне, в шатрата нещо се размърда. След това се показа един мъж. Той влачеше след себе си една красива припаднала жена.

— Кой надува рога ми? — попита рицарят.

Беше облечен с ярко раирано бельо. Когато видя Принца, презрителната му гримаса стана още по-презрителна.

— Аз, господине — отвърна Принцът. — Тръгнал съм, за да спася Спящата красавица от магията.

— Ха! — каза рицарят.

— Защо казваш „Ха“? — попита Принцът.

— Защото, когато чуя за такова дребно и абсолютно незначително приключение, не мога да не издам презрителен звук.

— Значи твоето приключение е по-значително?

— Разбира се! — отвърна рицарят уверено. — Защото трябва да знаеш, млади човече, че аз съм Парсифал и търся Светия Граал.

— Светия Граал, а? — попита Принцът. — А сигурен ли си, че е по тези места?

— Разбира се. Това е омагьосана гора и в нея са всички неща. Светият Граал със сигурност е тук.

— Ами жената? — попита Принцът.

— Моля?

— Тази жена, която държиш за косата. Парсифал погледна надолу.

— О, тази ли? Тя не означава нищо.

— Но какво правиш с нея?

— Трябва ли да го кажа на глас?

— Разбира се, че не. Имам предвид…

— Знам какво имаш предвид — каза Парсифал. — Тя е тук, за да има с какво да си играя, докато се появи Граалът.

— Разбирам — каза Принцът. — Между другото, трябва ли ти този кон?

— Моят кон?

— Просто питам. Защото, ако не ти трябва, бих могъл да го използвам. Доста по-голям и по-силен е от моя.

— Това е най-чудатото нещо, което съм чувал от много време насам! — каза Парсифал. — Някакво си бебе рицар, още с жълто около устата, идва в лагера ми и ме пита дали ми трябва коня ми! Не. Разбира се, че не, млади момко! Ако ти трябва на теб, вземи го!

— Благодаря — каза Принцът и слезе от седлото. — Наистина съм ти много благодарен.

— Само че най-напред, ще трябва да се биеш с мен, за да го вземеш.

— Знаех си, че ще има някакво условие.

— Така е. Има. Виждам, че си въоръжен с Доста щастлив меч.

— Аха — каза Принцът. — Много е хубав, нали?

— Хубав е — съгласи се Парсифал. — Но, разбира се, не е Наистина омагьосан меч като моя.

Той извади меча си и го показа.

— Предполагам, че меч като моя не може да свърши много работа срещу меч като твоя — каза Принцът.

— Да, честно казано и аз мисля така. Доста щастливите мечове не са лоши, но не можеш да очакваш много от тях в схватка срещу един Наистина омагьосан меч.

— Така си е. Слушай, сигурен ли си, че трябва да се бием?

— Боя се, че да — отвърна Парсифал и нападна.

Принцът отскочи встрани и размаха Доста щастливия си меч. Двете оръжия се удариха едно в друго със свръхестествен звън. Последва го още по-свръхестествен звън, когато острието на Принца се счупи.

— Победих! — извика Парсифал и вдигна меча си за смъртоносния удар. — Грхрхр!

Принцът си помисли, че това е краят, така че използва последните секунди, за да прехвърли спомените си, които не бяха кой знае колко много.

Но земните му дни още не бяха свършили. Тъй като мечът му беше Доста щастлив, при това от добрите за класа си, когато се счупи, едно-единствено остро парче полетя и се заби в гърлото на Парсифал.

Това и беше причината за звука: „Грхрхр“, който Парсифал издаде, преди да се свлече на земята с трясък.

— Съжалявам, но си го търсеше — каза Принцът. Той се обърна и тръгна, като смяташе, че някой друг ще дойде, за да го погребе.

— Вземи красивия меч — препоръча му един глас.

— Кой каза това?

— Аз — обясни мечът на Парсифал. — Вземи и коня.

— Кой си ти?

— Наричат ме Екскалибур.

— Какво говорят за теб?

— Прочети руните ми.

Принцът взе оръжието и погледна блестящото му острие. По него наистина имаше гравирани руни, само че той не можеше да ги прочете. Погледна меча с респект и го попита:

— Защо ме заговори?

— Не би трябвало — съгласи се Екскалибур, — но не можех да допусна да си отидеш и да ме зарежеш тук. Ще остана без работа, а аз страшно обичам да работя. Ще видиш, че съм много полезен. Ако някой ти създава неприятности, ще трябва да си има работа с мен. Когато Принцът тръгна към коня, го спря глас:

— Чакай, господине!

Беше жената.

— Моля те за помощ в името на рицарската ти клетва! — добави тя.

Въпреки че не си спомняше да е давал каквито и да било клетви, Принцът попита:

— Каква точно помощ имаш предвид?

— Аз съм валкирия — обясни жената. — Този мъж ме победи на бойното поле, като се направи на умрял, за да ме подмами да се приближа. Сега мога да си отида вкъщи само като повикам Дъгата, а със себе си трябва да имам подходящ трофей. Ще ми помогнеш ли да намеря рога, който той ми взе?

— Това не е трудно — отвърна Принцът, — особено, ако е онзи, който надух, когато дойдох. Този на пилона до шатрата ли е?

— Наистина е той — каза жената, отиде до рога, взе го и го наду по вълшебен начин.

В същия миг от небето се спусна краят на една дъга, който без малко щеше да събори Принца.

— Благодаря, добри господине — каза жената и започна да събира бронята на Парсифал.

— Няма ли да вземеш и умрелия рицар? — попита Принцът. — Мислех, че ви трябват такива неща.

— Не ми трябва рицар, който не може да спази легендата такава, каквато е. От друга страна, хубавите брони не се срещат често.

Тя чукна гърдите на ризницата с изострения си нокът, занесе частите до дъгата, изпрати въздушна целувка, извика „Ще се видим пак“ и изчезна сред огнен блясък.

 

 

Принцът продължи да язди през гората. На гърба му беше привързан Екскалибур, а зад него вървеше старият му кон. Беше чудесно да чувства, че мечът е там. След малко чу тихо мърморене край дясното си ухо и разбра, че това е мечът.

— Какво има?

— Нищо особено. Само лека ръжда.

— Ръжда? — Принцът го извади от канията и го огледа. — Не я виждам.

— Усещам как ме хваща. Имам нужда от миропомазване.

— Нямам с какво.

— Малко обикновена или божия кръв ще свърши работа.

— Нямам.

— Тогава зарежи тази работа, момче, и ме остави да си мечтая за старите дни.

На Принца това му се видя много странно, но той не каза нищо и продължи.

Сега му се строи, че мечът е заспал, защото от него идваше равномерен хъркащ звук. Нямаше представа, че говорещите мечове могат и да хъркат. Опита се да не обръща внимание и продължи нататък, докато не стигна до един човек с монашески одежди.

Монахът го поздрави и всеки продължи по пътя си, но след малко Екскалибур се обади:

— Видя ли коварния му поглед?

— Нищо такова не видях.

— Искаше да те убие! Такова нахалство! Такава дързост! И такава злоба!

— Не видях нищо такова — каза Принцът.

— Искаш да кажеш, че съм лъжец?

— Разбира се, че не — отрече Принцът, защото е съвсем естествено да си предпазлив, когато разговаряш с говорещ меч, особено ако е с руни.

— Надявам се да срещнем този монах отново — каза Екскалибур и издрънча нагоре-надолу в канията си със зловещ смях.

По-късно през деня срещнаха група търговци. Те бяха достатъчно учтиви, но след това мечът обясни, че всъщност са били крадци, които са смятали да повалят него, Принца, и да откраднат меча му. Принцът отново не се съгласи, но Екскалибур не искаше и да чуе. Най-накрая той се измъкна от канията си и каза:

— Веднага се връщам. — След това изфуча в гората.

Върна се след около час, целият изпоцапан с кръв и олюляващ се.

После започна да ругае и да пее като пиян човек, а и да обвинява Принца, че му крои нещо лошо, например да го претопи в първата ковачница, до която стигнат. Очевидно Екскалибур имаше проблеми.

Същата вечер, когато спря за малко да си почине и мечът заспа, Принцът стана и побягна от него колкото му държат краката.