Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Донеси ми главата на принца (13)

Глава 7

Аззи тръгна с чувство на съжаление. Знаеше, че не бива да си позволява да се размеква заради някакво си имение, в което щеше да бъде само за кратко време и то със съвсем определена цел. И все пак… цялата тази работа в постройката и по нивите… Никога досега не беше влагал толкова много от себе си в подобна дейност, никога не беше наблюдавал как нещо се променя в съответствие с желанията му. Започваше да се чувства някак си… като у дома си.

Освен това, пътуването до Чистилището никак не беше безопасно. Винаги при преминаването от един свят в друг възникваха проблеми. Законите, които важат на дадено място, подобно на земните, не са създадени, за да бъдат напълно разбираеми. Колко по-неразбираеми, тогава, би трябвало да са законите, които управляват преминаването от един свят в друг?

За щастие този път не се случи нищо лошо. Той направи необходимата подготовка, произнесе гръцките думи и заклинанието на иврит. Проблесна огън и Аззи се озова в една дълга равнина, заобиколена от двете страни с голи черни планини. Небето беше бяло и горещо и от време на време в него се появяваха зелени вихрушки — като джинове, летящи във формация.

Да стигнеш до определено място в Чистилището е доста трудно, тъй като то е безкрайно. За щастие, някои от по-важните институции в него са разположени близо една до друга и излъчват известна притегателна сила, която насочва посетителите към тях. Освен това има специална летателна служба, използваща птерозаври, до чиито услуги прибягна и Аззи. Тези птици са изчезнали на Земята, защото след плейстоцена са имали проблеми с изхранването си, но в Чистилището са се оказали много подходящи за таксиметрови услуги.

„Снабдяване“ се помещаваше в няколко подобни на складове постройки в средата на равнината. Отделът беше пожелал да разполага с много място и тук имаше достатъчно, за да се поберат например всички гостни стаи от Земята, отделно кухните и конюшните, но на практика никой никога не се беше опитвал да запълни цялата свободна складова площ. Нещата, които можеха да се използват в непрекъснатите опити на Невидимите сили да просветят или подчинят човечеството, бяха безкрайно много и включваха всичко под всички слънца. Това, което би трябвало да имат в наличност, се определяше в зависимост от човешкото въображение, което по едно или друго време се сещаше за абсолютно всичко — в „Снабдяване“ никога не можеха да са сигурни дали на някой демон няма да му дотрябва тракийско копие от 55 година след Христа или нещо подобно. Ето защо, вместо да трупат запаси, техните специалисти изработваха имитации според конкретните нужди. Те бяха едни от най-добрите сценографи и дизайнери.

„Снабдяване“ се намираше на брега на Стикс — величествената река, която тече през Земята, през всички небеса и адове, по чиято мрачна повърхност, през вековете и световете, се плъзга древният лодкар Харон. Свръхестествените сили, на които той понякога служеше, смятаха Земята за най-интересното място на всички времена и не искаха по никой начин да са изолирани от която и да било нейна част, без значение колко далеч в миналото или бъдещето се намира тя.

Аззи слезе от птерозавъра и закрачи бързо по дългите улици между складовете, като понякога, когато ходенето му се стореше тягостно, се плъзгаше във въздуха. На всички врати имаше табелки: „ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН!“ Охраняваха ги въоръжени Салита — неутралните духове на Чистилището. Бяха въоръжени с енергийни дисипатори, които напомняха копия с мерници и спусъци. Те излъчваха нарушаващи структурите частици (някои твърдяха, че са вълни), които можеха да разрушат личностната структура и на най-великия демон (да му направят мозъка на тапиока, според популярната по онова време фраза). Аззи ги заобикаляше отдалеч. Чистилището се беше превърнало в опасно място и това повече се дължеше на охраната, отколкото на тези, за които тя беше предназначена.

Най-накрая Аззи стигна до един склад без охрана. Над вратата имаше надпис: „ТУК МОГАТ ДА СЕ ПРАВЯТ ЗАПИТВАНИЯ“. Това беше твърде определено твърдение за толкова неясно и неопределено място като Чистилището, но Аззи, без да губи време, се запъти нататък.

Вътре завари около двадесет демона от всички разновидности и рангове, които чакаха реда си, за да подадат оплаквания при един отегчен млад чиновник, също демон, с карирана шапка за голф, въпреки правилника за облеклото (демоните могат да пътуват напред и назад във времето, но нямат право да вземат със себе си сувенири).

Аззи размаха черната си кредитна карта и си проби път до началото на опашката.

— Работата ми е от първостепенна важност — каза той на чиновника — и съм упълномощен от Висшия съвет на Демоните.

— Нима? — попита чиновникът, без изобщо да се впечатли.

Аззи му показа черната кредитна карта.

— Вярно ли е това, което казва? — попита я чиновникът.

— ДОВЕРИ МУ СЕ! — замига картата в отговор.

— Добре де! И какво можем да направим за вас, господин Голяма клечка?

На Аззи не му хареса отношението на младия демон, но реши, че сега не е време да го прави на въпрос.

— Най-напред — започна той, — ми трябват два замъка. Знам, че това никак не е малко, но наистина ми трябват.

— Два замъка, а? — младият демон го изгледа неприязнено. — И предполагам, че ако не ги намериш, целият ти план ще пропадне.

— Точно така.

— Тогава ще трябва да се примириш с провала, приятелче, защото имаме само един, при това не какъвто трябва. По-скоро е силует с истинска стена и кула, но останалото е мисловна конструкция, която се държи на стара магия.

— Но това е безобразие! — каза Аззи. — Мислех, че в „Снабдяване“ има неограничено количество замъци!

— Така беше преди доста време, но нещата се промениха. Възможностите ни не са чак толкова големи в края на краищата. Това създава много проблеми на почти всички, но пък е по-интересно. Е, поне така си мисли дяволството в „Снабдяване“.

— За пръв път чувам такова нещо — каза Аззи. — Знаеш ли какво говориш?

— Ако знаех — отвърна чиновникът, — смяташ ли, че щях да стоя тук на тази неинтелектуална работа, за да обяснявам на типове като теб, че има само един замък?

— Добре. Ще взема замъка, който имате. Чиновникът надраска нещо на един пергамент.

— Ще трябва да го използваш какъвто е. Нямам време да го оправям повече.

— Какво му е?

— Казах ти за магията, на която се държи. Не е съвсем достатъчна и от време на време от него изчезват части.

— Кои части? — попита Аззи.

— Зависи от времето — отвърна чиновникът. — Тъй като магията му е за сухо време, всеки по-продължителен валеж му разгонва фамилията.

— Няма ли някаква схема, на която да е означено кога кои части изчезват?

— Разбира се, че има. Само че се нуждае от актуализация. Трябва да си луд, за да й се довериш.

— Искам го при всички случаи — каза Аззи. Той изпитваше силно уважение към писанията върху пергамент.

— Къде искаш да го доставим? — попита чиновникът.

— Чакай малко, само това няма да ми свърши работа! Наистина ми трябват два! Имам две различни същества. Едното от тях трябва да стигне от своя замък до замъка на жената, която обича или си мисли, че обича. Наистина ми трябват два.

— Какво ще кажеш за един замък и една много голяма къща?

— Не, не става. Никак не е в духа на постановката.

— Опитай да се справиш с един — предложи му чиновникът. — Можеш да го местиш, а и никак не е трудно да променяш външния му вид, особено, когато от него изчезват цели стаи.

— Предполагам, че ще трябва да постъпя така — каза Аззи. — Или бих могъл да използвам моето Шато д’Арт. Кога можете да го доставите?

— Ей! За теб ще се захвана с това веднага! — каза чиновникът демон с интонация, която накара Аззи да мисли, че няма да види замъка докато Адът не замръзне. Той реагира подобаващо, като почука с пръст по кредитната карта. Тя просветна: ПРАВИ КАКВОТО ТИ КАЗВА. БЕЗ ГЛУПОСТИ!

— Добре де — каза чиновникът, — само се шегувах. Къде искаш да доставя замъка?

— На Земята има една област, която се нарича Трансилвания. Знаеш ли я?

— Не се тревожи, ще я намеря.

— А… знаеш ли случайно къде бих могъл да намеря добра глава? Човешка. Мъжка?

Чиновникът се разсмя.

И така, когато Аззи се върна от Чистилището, на Земята беше изминала близо седмица. Отиде в Шато д’Арт и много се ядоса, когато никъде не откри Фрике. Излезе навън и се качи на коня си. Смяташе да отиде до Аугсбург и да го потърси.

Нахълта направо в кабинета на Естел Кастелбрахт и го попита дали е виждал слугата му. Нямаше нужда от голяма потайност.

— Виждах го, наистина — отговори градоначалникът. — Мина забързан по улицата и влезе в къщата на доктор Албертус, ето там. Мърмореше нещо за някаква глава…

— Благодаря — каза Аззи и му даде пари, както обичаше да прави с официалните лица, когато можеше да си го позволи.