Серия
Аззи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bring Me the Head of Prince Charming, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 72 гласа)

Част пета
Бабриел

3226-p5.gif

Глава 1

През следващите няколко дни Принцът продължи да напредва в изкуството на фехтовката. Но той се справяше добре само когато всичко вървеше по предварителния план. Необичайните неща го стряскаха, нарушаваха координацията му. Беше много разсеян. Всеки птичи крясък или затръшване на врата го караха да подскача и да се обръща. Неравностите по земята го препъваха. Настъпваше така, както се отстъпва. Внезапните пориви на вятъра го караха да затваря очи.

Но Аззи се тревожеше най-много заради страхливостта му, защото знаеше, че тя е главната причина за всичко останало.

Бабриел дълго време гледа, без да каже дума, макар че потреперваше при всяко неумело движение на Принца и при неговото стъписване всеки път щом Фрике вдигнеше меча си.

— Какво точно не е наред с него? — попита Бабриел най-накрая.

— Дадох му сърце на страхопъзльо. Вместо да му вдъхне здрав разум, както би трябвало да се очаква, то го изпълни изцяло със страх.

— Но щом е толкова страхлив, как ще се справи със задачата си?

— Съмнявам се, че ще успее — отвърна Аззи. — Мъча се да го подтикна, но не става. Изглежда съм победен, преди дори да съм започнал.

— О, Боже! — възкликна Бабриел.

— Да. Можеш да кажеш това. И още много други неща.

— Но състезанието… приказката, която искаш да представиш…

— Край. Свършен съм, унищожен, съсипан, connsumatus est. Както щеш го кажи.

— Това е нечестно — каза Бабриел. — Но защо се отчайваш толкова рано? Искам да кажа, мътните го взели, не може ли да се направи нещо?

— Трябва ми малко гутсия, само че хората от нашето „Снабдяване“ не могат да намерят.

— Не могат, а? Шайка мързеливци, това са те! Я да видим какво могат да направят моите хора.

Аззи се втренчи в него:

— Смяташ да ми намериш гутсия?

— Такова беше предложението ми.

— Но за теб това не е добре!

— Остави аз да се тревожа за тези неща. Ти беше толкова добър домакин! Просто трябва да ти се отблагодаря по някакъв начин. А и шоуто трябва да продължава, нали?

Бабриел се изправи и наведе глава, защото асмата, под която седяха беше ниска. Бръкна в джоба си и извади пластмасова кредитна карта. Беше почти същата като тази на Аззи, само че беше бяла, а не черна като катран. В единия й край имаше златно изображение на съзвездие, което се придвижваше към мястото, което щеше да заеме в края на хилядолетието. Бабриел се огледа, за да намери къде да я мушне, но не откри подходящо място.

— Хайде да се поразходим — каза Бабриел. — Може би ще намерим нещо подходящо… А, ето едно лаврово дръвче. Те винаги са добри.

Той намери процеп в кората и мушна картата.

— Какво трябва да стане сега? — попита Аззи.

— Ще трябва да изчакаме малко докато отговорят. Този район е малко необичаен за ангел на Светлината, разбираш, нали?

— Ами „Готическата катедрала“ как е тук?

— Стените й са много по-високи.

След миг се чу слаба експлозия, след това камбанен звън и фанфари. Снабдителната на Светлината се появи пред тях. Беше млада руса жена с обикновена бяла роба, която не попречи на Аззи да забележи, че би било истинско удоволствие да се позабавлява с нея. Той започна да си тананика античната песничка „Нощта, в която грешникът срещна ангел“ и запристъпва към служителката.

Тя го цапна с малкото тефтерче, което носеше.

— Не бъди груб — каза му тя с приятен глас, който показваше, че макар и да говори сериозно, не му се сърди. После се обърна към Бабриел:

— Как мога да ви помогна?

Аззи понечи да й каже как би могла да помогне на него, но Бабриел се намръщи и каза:

— Имам нужда, мило същество, от известно количество гутсия. Това е билка, която смъртните използват, за да придобият смелост.

— Знаех си, че е за смъртен — отвърна служителката. — От пръв поглед личи, че на вас самия не ви липсва кураж.

— Колко мило, че казвате това — отговори Бабриел. — Хвала на Бога!

— Хвала на Нея! — отвърна служителката.

— Какво?! — каза Аззи. — Винаги съм смятал, че…

— Когато говорим за Върховния принцип на Доброто, използваме ту „Той“, ту „Тя“. По равно.

— Понякога дори го наричаме „То“ — допълни служителката. — Не смятаме, че „Тя“ може да бъде! „То“, но се опитваме да не показваме предразсъдъци.

— Не можете ли да решите какво е, в края на краищата? — попита Аззи.

— Няма никакво значение — отвърна жената. — Върховният Бог е над сексуалността.

— На нас ни говорят друго — каза Аззи. — Според нашите експерти сексуалността е висш израз на Злото, особено, когато е добра. Както може да е между нас двамата, маце — завърши Аззи с хриптящ глас. От него беше започнал да излиза обезпокоителен аромат на мускус.

Служителката се намръщи, приглади косата си и се обърна към Бабриел:

— Нима не можеш да възпреш този грозен призрак на Злото, който така неприкрито се е вторачил в мен?

— О! — каза Бабриел. — Това е Аззи. Той е демон. Те се държат така по природа — непочтително и сексуално. Горкият, нищо не може да направи! Но дори и демоните имат шанс да изкупят греховете си!

— Хвала на Бога! — каза служителката.

— Да, хвала на Него! — отвърна Бабриел.

Аззи каза:

— Ей, не може ли да престанем с хвалбите и да се заемем с това, което ми е нужно? Вие двамата можете да се ухажвате друг път.

— Колко отвратителни думи! — каза служителката, изчерви се и извърна поглед. — Ще проверя за гутсия. Чакайте тук.

Тя изчезна съблазнително.

— Вашите снабдители са по-хубави от нашите — каза Аззи.

— Това е, защото според правилата на Доброто всички създания са равни — отвърна Бабриел. — Тъй като ще трябва да почакаме, може би ще е добре да ти обясня някои по-важни моменти от нашата доктрина.

— А, не си прави труда — каза Аззи. — Смятам да подремна.

— Толкова ли лесно можеш да го направиш?

— Известно е, че Злото винаги е нащрек. Освен, когато наистина му дойде до гуша.

Той затвори очи. Равномерното му дишане скоро показа, че или е заспал, или много успешно се прави на заспал.

Оставен сам със себе си, Бабриел произнесе една въздълга молитва за спасението и възвисяването на всички същества, дори и демоните. Когато свърши, служителката се беше върнала.

— Донесох екстракт от гутсия — каза тя и подаде на Бабриел малко шишенце, в което леко се поклащаха червени, виолетови, жълти и сини пластове гъста течност.

— Чудесно! — каза Бабриел. — Благодарни сме. Толкова благородно, мило, великодушно…

— Хайде да свършваме — намеси се Аззи. — Много ти благодаря, маце. Ако някога ти се доще да промениш живота си…

Служителката изчезна сред облак възмущение.

Аззи отиде в кухнята, за да каже на Фрике как да смеси екстракта от гутсия със супата на Принца. Колкото и да беше благодарен на Бабриел за билката, не можеше да не изпитва дълбоки съмнения. Защо толкова много му помогна този ангел? Чистата щедрост му се струваше недостатъчно силна причина. Ангелите способни ли бяха на двуличие? Какво ли всъщност беше намислил този Бабриел?