Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Донеси ми главата на принца (26)

Глава 2

Аззи се разхождаше нервно в задния двор, когато Фрике му каза:

— Мисля, че това е тя, господарю!

Сочеше към небето на изток.

Аззи се вгледа и видя как Илит приближава с четири метли, за които бяха завързани двете тела.

— Внимавай как ги спускаш! — извика Аззи, докато тя се готвеше за приземяване.

— Не учи една вещица как да лети с метла — отговори Илит и елегантно спусна товара си пред вратата на алхимичната лаборатория.

— Най-накрая! — каза Аззи и се спусна, за да види телата. — Не се беше разбързала кой знае колко, нали?

— Много благодаря! — каза Илит. — Следващия път отиди сам да си вземеш телата! И сам си търси очи!

Аззи веднага омекна.

— Съжалявам, Илит, но наистина се налага да бързам. Иначе няма да успея да съживя тези двамата до времето на състезанието. Взех още малко божия кръв. Да оставим Принца засега, да пренесем Принцесата до замъка и да я съживим.

— Както искаш — каза Илит.

— Много добре — отбеляза Аззи, когато свършиха с Принца. — Надявам се, че в замъка всичко е готово. Ще отидем там веднага.

Така и направиха. Илит взе Принцесата, която още беше вкочанена от студ, а Аззи, използвайки значителните си летателни способности, взе Фрике и един чувал с провизии и магии, които си помисли, че могат да му потрябват.

— Запали този огън! — каза Аззи на Фрике по-късно, когато стигнаха в омагьосания замък. Бяха на горния етаж, където за Принцесата имаше подготвена стая. Най-напред, разбира се, трябваше да я съживят.

— Къде са очите? — попита Аззи.

— Ето ги — отвърна Илит. — Тези са от Ходлос, художника, който я е нарисувал като Магдалена.

— А за Принца?

— Очите на дракона Скандер.

— Много хубаво — каза Аззи. — Защо все още е толкова студено тук?

Фрике слагаше дърва на огъня в голямата камина от близо един час, но стаята още не се беше затоплила. Каменните стени изглежда поглъщаха топлината. При това положение Принцесата никога нямаше да се разтопи. През синкавия лед фигурата й изглеждаше доста деформирана. Изражението на лицето й беше спокойно. Шевовете на Фрике не биеха много на очи. Краката на танцьорка, които беше прикрепил към торса, бяха зашити в средата на бедрото, но шевът приличаше на жартиер. Фрике притежаваше някои изненадващи умения.

Но защо след толкова много време не се беше размекнала? Да не би ледът да беше омагьосан? Аззи го натисна с нокът и се увери, че едва е почнал да се топи.

Огънят още не беше затоплил помещението достатъчно. Аззи беше поръчал магии за затопляне преди доста време, но още не бяха доставени. Сега отново повтори поръчката с неограничената кредитна карта, за да си осигури незабавна доставка. След миг във въздуха нещо избухна и се появи чисто нова затопляща магия, опакована в непрозрачна яйчена черупка.

— Най-после! — каза Аззи и счупи черупката. Магията излезе с тихо свистене и стаята почти моментално се затопли с десет градуса.

— А сега процедурите за съживяване — каза Аззи след като ледът се поразтопи. — Фрике, бързо дай кръвта!

Слугата се наведе над легналата Принцеса и плисна лицето й с божия кръв.

— А сега заклинанието за съживяване — каза Аззи и го изрече.

Съставеното от различни части същество, което наричаха „Принцеса“, лежеше неподвижно като смъртта и също толкова бяло. След това бузата леко потрепна. Добре оформените устни се раздвижиха и се разделиха, а малкото езиче се показа, за да вкуси божията кръв. След това деликатните ноздри се разшириха, тялото се размърда и отново се отпусна.

— Бързо! — каза Аззи. — Сложи очите!

Те застанаха на местата си лесно. Сега беше необходимо още едно заклинание — за включване на зрението. То беше рядко срещано, но от „Снабдяване“ бяха успели да намерят. Докато Аззи го произнасяше с напевен глас, клепачите на Принцесата трепнаха, замигаха и накрая се повдигнаха. Новите й очи — сапфиреносини — погледнаха света. На лицето й се появи изражение, оживя. Огледа се наоколо и простена тихо.

— Кои сте вие? — попита тя.

Гласът й беше силен и гневен, а в добавка имаше и доза раздразнение. На Аззи не му се хареса, но за щастие не той трябваше да я обича. Това беше работа на Принца.

Принцесата — новосъздадено същество — нямаше никакви спомени. Налагаше се да й се обяснят нещата.

— Кои сте вие? — попита тя отново.

— Аз съм чичо ти Аззи, разбира се. Не ме ли помниш?

— Помня те — отвърна Принцесата, макар че, разбира се, това не беше вярно. Смъртта беше заличила спомените от главата й — както добрите, така и лошите.

— Какво става, чичо Аззи? Къде е мама?

Това беше очакван въпрос. Всички живи същества считат, че имат майка и не могат дори да допуснат, че някой би могъл да ги е съшил от съставни части.

— Мама и татко — отвърна Аззи, — тоест техни кралски височества, са омагьосани.

— Техни кралски височества ли каза?

— Да, мила моя. Ти, разбира се, си Принцеса. Искаш да ги освободиш от магията, нали?

— Какво? А, да — каза тя. — Значи съм принцеса!

— Те могат да бъдат освободени само след като самата ти се спасиш от магията си.

— Омагьосана ли съм?

— Точно така, мила моя.

— Тогава ме спаси!

— Боя се, че не мога да направя това. Не съм този, който трябва.

— О! И каква е тази магия?

— Магия за сън. Прекарваш по двадесет и повече часа на ден или в сън, или в дрямка. Хората те наричат Спящата красавица. Само един човек може да те освободи от магията. Принцът.

— Принцът? Кой Принц?

— Не си го виждала, мила моя. Той е един приятен, хубав млад човек от благородно семейство, който е чул за твоето нещастие едва напоследък. Той е на път за тук, за да те събуди с целувка и да те отведе, за да живеете в блаженство.

Принцесата се замисли.

— Добре звучи. А сигурен ли си, че не сънувам всичко това?

— Това не е сън, освен в смисъл, че е възможно всичко — спането и будуването, животът и смъртта — да е сън. Но като оставим метафизиката настрана, ситуацията е реална и ти си омагьосана да спиш. Повярвай ми, довери ми се за това. Очевидно в момента не си заспала, защото трябва да поговоря с теб и да ти дам някои съвети.

— Може би магията не действа — каза Принцесата.

— Боя се, че действа — каза Аззи и скришом извади от торбата си магията за сън, като натисна малкото копче, което я задейства.

Принцесата изпусна една прозявка.

— Прав си. Наистина ми се спи. Но още не съм вечеряла!

— Вечерята ти ще е готова, когато се събудиш — каза Аззи.

Очите на Принцесата се затвориха и скоро тя потъна в дълбок сън. Под зоркия поглед на Илит, Аззи я взе, занесе я в спалнята и я сложи в леглото.

 

 

В течение на няколко дни стана ясно, че Принцесата щеше да създава проблеми. Тя не искаше да слуша Аззи и дори Илит, със спокойния й и интелигентен подход, не можеше да достигне до момичето, макар и в ролята на негова леля. Че Принцесата е красива нямаше никакво съмнение. Не на последно място сред достойнствата й бяха дългите й крака на танцьорка, маслиненокафяви и прекрасно оформени, които носеха бялото като алабастър тяло и русата глава. Краката й създаваха впечатлението, че са обути в копринени чорапи и това ни най-малко не намаляваше красотата й.

Но тези дълги крака сами по себе си бяха проблем и сякаш имаха свой собствен живот. Принцесата беше обзета от мания да танцува. Аззи трябваше да приложи доста магии докато се справи с това.

Дори и под влиянието на магията, Принцесата ходеше на сън и дългите й крака непрекъснато я водеха долу в балната зала, където танцуваше под звуците на фламенко, чувани само от нея. Аззи трябваше да вземе под внимание и тези странствания на Принцесата.

— Илит — попита той, — ще останеш ли да се грижиш за нея? Боя се, че е малко нестабилна. Може да падне и да се нарани. Въпреки всичко у нея има дух и съм сигурен, че ще се справи с това, което й възлагаме.

— Сигурно е така — отвърна Илит. — Между другото, помолих Дядо Коледа да донесе на Бригите кукленска къщичка.

— О, благодаря ти.

— Казвам ти го, в случай, че си забравил какво си й обещал.

— Не бях забравил — каза Аззи, въпреки че беше. — Все пак, благодаря. Добре се грижиш за нея, а?

— Правя го заради теб, Аззи — каза Илит с размекнат глас.

— Наистина съм ти благодарен — отвърна той с глас, който изразяваше противоположното. — Трябва да отида и да съживя Принца. Ще се видим по-късно.

Илит поклати глава и любимият й демон изчезна в кълбо от бляскави светлини. Защо изобщо се беше влюбила в демон? И като е демон, защо точно този? Не знаеше. Пътищата на съдбата са най-малкото неразгадаеми.