Серия
Аззи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bring Me the Head of Prince Charming, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 72 гласа)

Глава 5

Аззи благодари на Хермес и се сбогува. Той се отправи през полето към гората, край града. Намери рядкото цветенце, което беше малко и не биеше на очи. Аззи го помириса (ароматът на Спекулума е великолепен) и опря ухо до земята. Неговият свръхестествено остър слух долови присъствието на нещо под повърхността — нещо, което се движеше и тупкаше, движеше и тупкаше. Естествено, това беше характерният звук, който издават джуджетата, когато прекопават тунел с кирките и лопатите си. Те знаеха, че шумът, който вдигат, ги издава, но какво можеха да направят? Джуджетата трябва да копаят, за да чувстват че живеят.

Аззи тропна с крак и потъна в земята. Тази дарба притежават повечето европейски и арабски демони. За тях да живеят под земята е също толкова естествено, колкото е естествено за хората да живеят на нея. За демоните земята до голяма степен напомня водата, в която могат да плуват, само че те предпочитат да ходят в тунели.

Долу беше хладно. Липсата на осветление ни най-малко не пречеше на Аззи да вижда около себе си с нещо като мъждукащо инфрачервено зрение. А под земята е много приятно. Близо до повърхността има къртици и полски мишки, а пък между земните пластове се плъзгат разни други създания.

Най-накрая Аззи се озова в голяма подземна кухина. Фосфоресциращи скали изпускаха слаба светлина и той видя в дъното едно самотно джудже от северноевропейската разновидност, облечено в добре направен от къртича кожа костюм в червено и зелено, с малки ботушки от гущерова кожа и малка шапчица от миша кожа на главата.

— Здрасти, джудже — каза Аззи, като се проточи нагоре доколкото позволяваше скалистият таван, за да се надвеси колкото се може по-внушително над джуджето.

— Поздрави, демон — отвърна джуджето, но явно срещата не му беше много приятна. — На разходка, а?

— Нещо такова — каза Аззи. — А ти?

— Само минавам. Тръгнал съм при моите хора в Антиб.

— Това вярно ли е?

— Да, вярно е.

— Тогава защо стоиш тук и копаеш?

— Аз? Да копая? Глупости!

— А какво правиш с този търнокоп в ръце? Джуджето погледна надолу и сякаш се изненада, че търнокопът е там.

— Само подравнявах.

То се опита да събере с търнокопа няколко камъка на куп, но, разбира се, търнокопът не е предназначен за това и не успя.

— Подравняваш земята? — каза Аззи. — За какво ме вземаш? За малоумен? И кой си ти в края на краищата?

— Аз съм Ронир, член на джуджерията Ролфинг от Упсала. Да се подравнява земята може да ти се вижда абсурдно, но за джуджетата това е напълно естествено, защото те искат всичко да бъде както трябва.

— Честно казано, приказките ти ми се струват безсмислени.

— Това е защото съм неспокоен. По принцип говоря доста разумно.

— Тогава направи го и сега. Успокой се, няма да ти направя нищо лошо.

Джуджето кимна, но нямаше вид на много убедено. Не се доверяваше на демони и не бихме могли да го упрекнем за това. В царството на духовете има много неизвестни за човека междуособици, защото никога при подобни събития не е присъствал някой Омир или Вергилий. Поради териториални спорове отношенията между джуджетата и демоните напоследък бяха доста обтегнати. Демоните винаги са имали претенции към подземния свят, въпреки че по произход са паднали творения на Светлината. Те обичат подземните пътища на Планетата с дълбоките й пещери, блата, дупки, кухини и проходи, които за техните поетични, макар и мрачни въображения, представляват красиви и непознати простори. Джуджетата също имат претенции към земните недра — считат се техни деца, родени спонтанно от хаотичните огнени гърчове в сърцето на първичния пламък. Разбира се, това си е чиста романтика — истинският произход на джуджетата е интересен, но сега нямаме време да се спираме на него. Тук е важна силата на въображението им — да се хванат за някаква идея и упорито да не я изоставят. Ето затова настояват да се скитат из подземните пътища както им харесва, без никакви ограничения. Само че това никак не допада на демоните. Те предпочитат целите територии. Обичат да се разхождат сами и другите създания общо взето ги отбягват. Не и джуджетата, които маршируват на цели банди с развени бели бради, с винаги готови търнокопи и лопати, маршируват и пеят (те са големи певци), като често минават направо през някое демонско сборище — защото демоните винаги се събират, за да обсъждат важните проблеми на доктрината, въпреки че тези, в чиито ръце всъщност е властта, рядко обръщат внимание на дискусиите им. Но и така да е, те никак не обичат да ги безпокоят, а пък джуджетата имат невероятната способност да избират най-неподходящото за копаене място и да безпокоят демоните, седнали на някоя базалтова плоча и потънали в мисли с ръце на ушите, като тези изображения на членове от тяхното семейство, които сега могат да се видят на кулите на Нотр Дам в Париж. Демоните чувстват, че джуджетата ги притесняват. И за по-дребни неща са започвали войни.

— Доколкото знам — каза Аззи, — понастоящем нашите племена са в мир. Във всеки случай, дошъл съм само заради нещо, което не те интересува, защото дори не е скъпоценен камък.

— Какво точно търсиш? — попита Ронир.

— Феликсит — отвърна Аззи.

В онези дни талисманите и амулетите имаха все още голяма стойност, а и беше пълно с тях, въпреки че джуджетата ги криеха на тайни места, за да ги опазят от драконите, разбира се без особен успех, защото драконите бяха съвсем наясно, че там, където има джуджета, има и злато. Драконите и джуджетата се спогаждаха колкото риба и тиган, сладко и кисело, радост и тъга, добро и лошо. Джуджетата работеха много усилено, за да се сдобият с феликсит от земните недра, а той се срещаше много рядко и в малки количества в гнезда от нептунов базалт — най-старият и най-твърдият базалт.

Този носещ щастие камък се е използвал доста повече в миналото, когато всичко е било по-добро, по-истинско и по-приятно — през Златната ера, която е свършила точно когато на сцената са се появили истинските човешки същества. Някои казват, че залежите от феликсит са били създадени от древните богове, които управлявали Земята в далечното минало, когато нещата още нямали имена. Дори и тогава това бил най-редкият минерал на света. И най-малкото количество от него предавало жизнерадостната си карма на своя собственик, като по този начин създавало предпоставки за благоприятен изход на всяко негово начинание. Ето защо хората убивали заради феликсита.

Едно нещо е сигурно — ако искаш талисман, който да ти носи щастие или трябва да си откраднеш такъв (което е трудно, защото истински щастливият талисман сам се пази за собственика си и е неподатлив за кражби), или трябва да намериш парче феликсит в земните недра и сам да си направиш талисмана. Може да си помислите, че всички естествени залежи от феликсит досега би трябвало да са изчерпани, защото джуджетата ги търсят (покрай другите неща) откакто съществува човечеството, но ще сгрешите. Феликситът носи такова щастие, че, дори Земята се чувства благословена с него и като че ли произвежда все нови и нови количества, сякаш изпаднала в екстаз, но винаги по малко.

— Феликсит! — Ронир се засмя неубедително. — Защо мислиш, че наоколо има феликсит?

— Една малка мишка ми каза — Аззи остроумно намекна за предишното битие на Хермес като бог мишка, преди да бъде премахнат и трансформиран наред с другите от Олимп. Ронир изобщо не схвана за какво става дума.

— Тук наоколо въобще няма феликсит — каза той.

— Това място е било претърсено отдавна.

— Това не обяснява какво правиш тук.

— Аз ли? Просто минавах напряко — отвърна Ронир. — Оттук е големият подземен път от Багдад за Лондон.

— Щом е така — каза Аззи, — няма да имаш нищо против да поогледам, нали?

— Че защо да имам? Калта е на всички.

— Добре казано — съгласи се Аззи и започна да се озърта. Острият му лисичи нос скоро долови някаква съвсем слаба миризма, която би могла да се асоциира с нещо, което някога, не много отдавна и може би само за малко, е било свързано с феликсит. (Демоните имат много остро обоняние, за да може службата им в Ямите да е още по-мъчителна.)

Душейки като лисица, Аззи последва тази слаба миризма из пещерата и стигна до торбата от лемурена кожа, подпряна на крака на Ронир.

— Нямаш нищо против да погледна вътре, нали? — попита Аззи.

Ронир беше изцяло против, но тъй като джуджетата не могат да бъдат никакви съперници на демоните в открит конфликт, реши да се държи дискретно и, по дяволите, мъжеството.

— Гледай колкото си искаш.

Аззи изсипа торбата. Той пренебрегна рубините, събрани в Бурма, ритна настрана колумбийските смарагди, разчисти диамантите от Южна Африка с цялото им зловещо бъдеще и взе малко розово камъче с форма на цилиндър.

— Прилича ми на феликсит — каза Аззи. — Имаш ли нещо против да ми го дадеш назаем за известно време?

Ронир сви рамене защото нямаше какво друго да направи.

— Само гледай да ми го върнеш.

— Не се безпокой — каза му Аззи и се обърна, за да си върви, но се спря и каза:

— Слушай, Ронир, ти си добро джудже. Какво ще кажеш ако двамата сключим една сделка?

— Какво имаш предвид?

— Захванал съм се с една работа. Сега не мога да ти кажа много за нея, но е свързана с наближаващите чествания на хилядолетието. Трябват ми феликситът и скъпоценните ти камъни, защото без пари един демон не може да направи нищо. Ако получа подкрепата, която очаквам от Висшите сили на Злото, ще мога да ти се отблагодаря десетократно.

— Но аз смятах да се прибера вкъщи и да добавя тези камъни към моята купчина — отвърна Ронир, като се наведе и започна да събира скъпоценностите си.

— Купчината ти вече сигурно е доста голяма и без тези, а?

— О, не мога да се срамувам от нея — каза Ронир със задоволството на джудже, чието съкровище може да се сравнява с най-добрите.

— Тогава защо не ми оставиш тези камъни? Вече и без тях у дома имаш много.

— Това не пречи да искам да имам още.

— Разбира се, че не пречи. Но ако ги скриеш у вас, парите ти няма да работят за теб, а ако ми ги дадеш да ги инвестирам, ще работят.

— Парите да работят за мен? Любопитна идея. Досега не съм чувал пари да работят.

— Това е идея на бъдещето и е доста смислена. Защо да не работят и парите? Как всичко останало трябва да работи?

— Това добре — каза Ронир, — но каква гаранция имам, че ще спазиш обещанието си? Ако приема предложението ти, ще имам само уверенията ти, че ще удържиш на думата си, а ако не го приема, ще имам всичките си скъпоценни камъни.

— Ще ти направя едно предложение, на което няма да можеш да устоиш — каза Аззи. — Вместо да следвам нормалната банкова процедура, ще ти платя печалбата авансово.

— Печалбата ми? Но аз още не съм вложил скъпоценностите си!

— Знам това. Ето защо, за да съм по-убедителен, съм готов да ти дам печалбата, която ще получиш след година, ако ми се довериш.

— И какво трябва да направя?

— Само отвори шепата си.

— Добре, добре — каза Ронир, който подобно на повечето джуджета не можеше да устои на мисълта за печалба.

— Ето ти! — каза Аззи и пусна в ръката му два от малките диаманти, един рубин с лек дефект и три чудесни смарагда.

Ронир ги прие и ги погледна озадачено.

— Но тези не са ли мои?

— Разбира се, че са твои! Те са твоята печалба!

— Но те бяха мои от самото начало!

— Да, така беше, но ти ми ги даде назаем.

— Така ли? Не помня такова нещо.

— Но помниш, че прие печалбата, нали?

— Разбира се, кой се отказва от печалба?

— И постъпи съвсем правилно. Само че печалбата ти зависи от това, дали ми даваш камъните или не. Иначе как ще я изработя? Сега ти върнах няколко от тях, но все още ти дължа тези, които вече ти дадох, заедно с всички останали. Те са главницата. След година ще си ги получиш до един. А вече си взел печалбата.

— Не съм много сигурен — промърмори Ронир.

— Довери ми се — каза Аззи. — Ти направи умно капиталовложение. За мен беше удоволствие да въртя бизнес с теб.

— Ей, чакай малко!

Аззи чевръсто събра скъпоценните камъни и без да забравя парчето феликсит, бързо се изкачи на горния свят. Демоните, разбира се, могат да изчезват и това им дава чувство за театралност.