Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Донеси ми главата на принца (11)

Глава 5

Този следобед Аззи отиде до близкото село Аугсбург и до края на деня разглежда старите му църкви. Демоните много се интересуват от църквите, защото въпреки че в тях живеят силите на Доброто, много често те могат да се използват за нуждите на Злото. В ранната вечер той се завърна в „Странноприемницата на обесения“ в Хагенбек, но там съдържателят му каза, че не са се явявали други кандидати за предлаганата служба.

Аззи извади черната кредитна карта и я разгледа внимателно. Беше красива и му се прииска с нейна помощ да повика нещо, което да го позабавлява, например танцуващи момичета, но реши да не го прави. Всяко нещо по реда си. Трябваше му добър прислужник, човек. След това можеше да започне да работи и да се забавлява.

Реши да вечеря долу със занаятчиите и търговците. За него имаше специална маса, оградена от останалите със завеси. Той обаче остави едно ъгълче, за да може да наблюдава.

Посетителите ядяха, пиеха и си приказваха, а Аззи се чудеше как е възможно да са толкова свободни и безгрижни. Нима не знаеха, че наближава новото хилядолетие? По другите места в Европа хората бяха наясно с това и вземаха всички предпазни мерки, които можеха. По брулени от вятъра полета се танцуваха танци на мъртвите и какво ли още не. Много бяха сигурни, че идва краят на света. Някои се отдаваха на молитви. Други, убедени, че са обречени, прекарваха времето си в ядене и сексуални занимания. Ангелът на смъртта беше забелязан на няколко места в Европа да оглежда земите и да провежда предварително преброяване на тези, които ще трябва да прибере. По църкви и катедрали се напяваха проклятия срещу промискуитета и слободията. Но ползата от всичко това беше малка и дори никаква. Духовете на хората бяха възбудени и уплашени от приближаването на мрачната година, за която се говореше, че мъртвите ще станат и ще тръгнат по улиците, че Антихристът ще се появи на Земята, че всички ще се съберат за Страшния съд — последната голяма битка между Доброто и Злото.

Самият Аззи нямаше нужда от тези вулгарни суеверия. Той знаеше, че песента на човечеството далеч не е изпята. Още много хилядолетия напред щяха да се провеждат състезания като сегашното, както се бяха провеждали вече от толкова много време, макар че в паметта на човечеството не е останало почти нищо от тях.

Най-накрая Аззи се умори и се качи в спалнята си. До полунощ все още оставаше половин час или нещо такова. Не му се вярваше, че Хай или Агата ще се върнат. Изглежда не бяха омесени от подходящо тесто. Но реши да демонстрира учтивост и да ги изчака и без друго.

Минутите течаха и селцето се смълча. Аззи обичаше най-много това време — минутите непосредствено след полунощ, когато светът се променя, когато здрачът на вечерта е отдавна забравен, а спасителната зора е още много далеч. Именно в тези часове — между полунощ и зазоряване — Злото се чувства най-добре и в мир със себе си, изпитва най-голямо желание да експериментира, нуждае се от нови неща и грехове, копнее да създава всеобхватните извратености, които вечно се нуждаят от обновление и които изпълват злата душа с радост, колчем им се отдаде.

Полунощ дойде и отмина, но никой не почука на вратата му. Аззи се отегчаваше, а голямото легло с балдахин и пухени завивки изглеждаше безкрайно удобно. Това беше изкушение и тъй като демоните не са създадени, за да устояват на изкушения, Аззи му се поддаде и затвори очи. Той заспа дълбоко и му се присъни сън. В него три момичета, облечени в бяло и със свещени предмети в ръце, се приближаваха, кимаха му и му казваха:

— Хайде, Аззи, ела да се повеселиш с нас.

Аззи ги гледаше, изпълнен с желание да тръгне с тях, защото те му се усмихваха и намигаха най-примамливо. Но нещо у тях не му се харесваше. Нещо, което подсказваше на набитото му око, че не ги е грижа за Злото, че всъщност само се преструват, за да го подмамят в острите си нокти. Въпреки това той почувства, че го притеглят към себе си, против волята му, независимо, че си повтаряше наум редове от Кредото на Злото — тези, които предупреждаваха, че Доброто е в състояние да приеме приятна форма и че един демон трябва да внимава да не бъде прелъстен от това, което само на външен вид е зло. Кредото не му помогна. Те протегнаха ръце към него…

Така и не научи какво щеше да стане после, защото на вратата се почука и той се събуди. Стана и се отърси от дрямката. Колко нелепо бе да се страхува, че Доброто може да го тормози! Това беше един от постоянните страхове на демоните и сега го беше споходил в съня му.

Отново се почука.

Аззи провери външния си вид в напуканото огледало. Приглади веждите си, вчеса назад рижата си коса и погледна зловещо с експериментална цел. Да, тази вечер определено беше страхотен, готов за всеки кандидат, който мине през вратата.

— Влез! — каза той.

Когато вратата се отвори и Аззи видя посетителя си, изненадата му не беше никак малка.

Това бе непознат човек — много дребен, с голяма гърбица отзад. Беше увит с широка черна пелерина, чиято качулка бе вдигната над главата му. Дългото му кокалесто лице беше мъртвешки бяло, гробовно. Когато пристъпи напред, Аззи забеляза, че ходи с помощта на бастун.

— И кой си ти — попита Аззи, — че си позволяваш да идваш и да ме безпокоиш по това време на нощта?

— Аз съм Фрике — отговори куцият гърбушко. — Дойдох заради обявата ви. Както разбрах, търсите слуга, който да е готов на всичко. Аз съм точно такъв човек.

— Както виждам, не се страхуваш да препоръчаш сам себе си — отговори Аззи, — но преди теб има двама други кандидати. Поставих им проста задача и сега очаквам да се завърнат.

— А, да — каза Фрике. — Аз ги срещнах, поета и дамата. Стояха пред портала на гробището и събираха кураж, за да изпълнят това, което се иска от тях.

— Не трябваше да се бавят толкова дълго. Уреченото време за завръщането им отдавна изтече.

— О, господарю — каза Фрике. — За жалост ги сполетяха някои нещастия, така че на тяхно място дойдох аз.

— Какви нещастия? — попита Аззи.

— Господарю — отвърна Фрике, — аз донесох това, което искахте от тях.

Фрике бръкна под пелерината си и извади торба от щавена кравешка кожа, а от нея два пакета увити в зебло. В единия имаше осем пръста и един палец, гладко отрязани, може би с бръснач.

— Вижте — каза Фрике, — това са дамските пръсти.

— Тези са малко дебелички — отбеляза Аззи, след като ги разгледа и гризна малко от единия.

— За толкова кратко време не можах да намеря други, о, господарю.

— И защо не са пълен комплект? Липсва един палец!

— Ваше превъзходителство, може и да не сте забелязали, тъй като такова нещо би било под достойнството ви, но трябва да ви кажа, че Агата, която имаше амбиции да стане ваша слугиня, беше само с един палец. Не зная как е загубила другия и се боя, че вече е късно да науча.

— Това не е толкова съществено — каза Аззи. — Но аз исках и глава.

— А, да — отвърна Фрике. — Това, което трябваше да намери поетът. Човек може да си помисли, господарю, че тази задача е прекалено лесна, тъй като нашето местно гробище е пълно с подобни неща и няма да сгреши. Само че поетът обикаля около гробището прекалено дълго. Когато най-накрая се реши да влезе, той заби лопатата си на едно място, после промени решението си и започна да копае другаде, докато, в края на краищата, на мен ми омръзна да го чакам да изпълни задачата си. Така че, господарю, аз си позволих да я изпълня вместо него и едновременно да ликвидирам съперника си. Две неща с един удар.

Казвайки това, Фрике отвори чантата си и извади оттам главата на поета Хай.

— Не е отрязана гладко, както виждам — измърмори Аззи, но само колкото да каже нещо, защото беше много доволен от работата на този кандидат за негов помощник.

— Съжалявам, че нямах време да изчакам възможност за по-добър удар — каза Фрике, — но тъй като в околността този човек беше известен като лош поет, струва ми се, че това не е първият сполучлив удар, който му се е разминал.

— Фрике, ти си се справил отлично. Ще започнеш работа още в този момент. Според мен ти си връх сред смъртните. И тъй като си се справил толкова добре с тази първа задача, не се съмнявам, че ще ми донесеш и другите неща, които са ми нужни, след като ти обясня за како става дума.

— Надявам се да ви служа добре, господарю!

Аззи отиде до сандъчето си и от една малка торбичка от еленова кожа извади четири златни талера. Подаде ги на Фрике, а той се поклони до земята от благодарност.

— А сега — каза Аззи — трябва да се захващаме за работа. Полунощ току-що отмина, сега е времето на Злото. Готов ли си на всичко, Фрике?

— Готов съм, господарю.

— И какво очакваш да получиш за награда?

— Само да продължа да ви служа, господарю — отвърна Фрике, — и след смъртта, както и преди това.

Така Аззи разбра, че Фрике знае кой, или по-скоро какво, е той. Беше много доволен, че успя да намери толкова интелигентен слуга. Накара го да опакова багажа. Трябваше да се заловят за работа веднага.