Серия
Аззи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bring Me the Head of Prince Charming, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 73 гласа)

Глава 12

Аззи крачеше и се ядосваше на себе си, че не бе казал на Фрике къде отива. Просто излезе от къщи, без да остави никакви инструкции на слугата си. Сега, точно когато трябваше да се бърза най-много, защото времето за приключенията на Принца беше дошло и отминаваше, той бе хванат в тъмнината под Париж и бе осъден да върти някакво си колело заради някаква си шайка глупави джуджета.

— Ей, здрасти — каза един глас. — Ти демон ли си?

— Кой говори?

— Погледни долу до десния си крак и ще видиш. Аззи погледна и видя един червей, дълъг около шест сантиметра.

— Ти червей ли си?

— Да, аз съм червей. А ти демон ли си?

— Точно така. И ако можеш да ми помогнеш, аз ще ти предложа една сделка, на която не можеш да устоиш.

— Каква е тя? — попита червеят.

— Ако ми помогнеш да се измъкна оттук, ще те направя крал на червеите.

— Ако искаш да знаеш, ние червеите нямаме крал. Имаме областни лидери и висш съвет.

— Ще те направя шеф на съвета.

— Най-напред трябва да стана областен лидер. Иначе не могат да ме изберат.

— Добре де, ще те направя областен лидер. Как се казваш?

— Елтън Уормбруд. Но приятелите ме наричат Том.

— Добре, Том. Какво ще кажеш? Ще ми помогнеш ли?

— Може би. Тук беше доста тихо досега. Може би ще ти помогна, за да си възвърна спокойствието. От друга страна обаче може и да не ти помогна.

— Последно какво ще бъде?

— Не знам. Не ме карай да бързам. Ние червеите мислим малко бавно.

— Извинявай. Размисли спокойно… Размисли ли?

— Не. Дори не съм и започнал. Аззи овладя нетърпението си.

— Добре, мисли колкото си искаш. Извикай ме, когато си готов.

Червеят не отговори.

— Съгласен ли си?

— С какво да съм съгласен?

— Да ме извикаш, когато си готов.

— Не виждам нищо лошо в това — отговори червеят. — Но не се надявай прекалено.

— Не се тревожи за това. Ще почакам.

И Аззи започна да чака, без да спира да върти колелото. Чуваше как червеят се движи из помещението — ту на повърхността, ту се заравяше в пръстта и под скалите. Времето минаваше. Аззи не можеше да каже колко е изминало. Струваше му се, че е ужасно много. Най-досадното беше, че го сърбеше гръдният кош. Сърбежът е най-неприятното нещо, когато ръцете ти са завързани за колело. Аззи видя, че като се изпъне назад, би могъл да достигне гърдите си с опашка. Много внимателно, тъй като върхът й беше остър, той се почеса.

Почувства се отлично. Само че, ужасно неприятно, имаше нещо, което му попречи да се почеше наистина както трябва. Той обви предмета с края на опашката, като внимаваше да не го изпусне. Успя. Стисна го и го дръпна напред така, че да може да го вижда. Беше дълъг няколко сантиметра, направен от някакъв метал.

— Още мисля — каза червеят.

— Много добре — отвърна Аззи.

Той наведе глава и свали от врата си кордата, на която висеше предметът. След това го поднесе към ръката си и го докосна, като първо прибра ноктите си, за да го почувства по-добре. Беше ключ. Аззи си спомни. Беше задържал един резервен ключ от замъка и го беше окачил на врата си, където щеше да е на сигурно място, независимо колко пъти се преоблича. Беше обикновен и в дръжката му беше инкрустиран малък скъпоценен камък. Спомни си, че в него беше заложил малка магия. Беше забравил каква е тя.

Попита я:

— Как е името ти и какво можеш да правиш?

Едно тъничко гласче от камъчето отговори:

— Аз съм Дириган и отварям ключалки.

— Това е страхотно! Можеш ли да отключиш тези окови?

— Чакай да ги погледна.

Аззи поднесе ключа към оковите. Светлинката в скъпоценния камък пулсираше меко.

— Мисля, че мога да се справя — каза Дириган и запулсира по-силно, после угасна. Оковите се отвориха.

Аззи измъкна ръцете си.

— Сега ме изведи навън.

Червеят надигна заоблената си глава и каза:

— Още мисля.

— Не говорех на теб.

— О, много хубаво. Защото и без това нищо не ми е дошло наум.

— Какъв ум? — промърмори Аззи.

Със свободни ръце той отново се почувства силен и способен да действа. Отдалечи се от колелото. Нека сега отгоре да пада каквото си ще! Нали той не беше там!

— А сега — каза си Аззи — да намерим пътя навън. Магия, дай малко светлина.

Скъпоценният камък засвети по-ярко и по стените на пещерата заиграха сенки. Аззи направи няколко крачки и спря озадачен. Можеше да тръгне в пет различни посоки.

— Накъде да вървя? — попита той камъка.

— Откъде да знам? Аз съм дребна магия. А и вече нямам сили.

Светлината угасна.

Аззи беше чувал за тези подземни галерии на джуджетата. Бяха много опасни, защото твърде често на подовете им имаше дупки, така че минаващите да падат в тях. В повечето случаи те бяха много дълбоки, пълни с отвратителни неща и ужасен шум. Ако попаднеш в нещо такова, може и никога да не излезеш оттам, а най-лошото беше, че Аззи, както всички демони, беше безсмъртен. Можеше да остане на едно такова място с векове, може би завинаги. Нямаше да умре, но щеше да се отегчи до смърт. Говори се, че поради една или друга причина под земята има погребани демони, които още стоят там от най-ранни времена.

Той направи няколко крачки. Червеят се размърда и каза:

— Това не е пътят. Аззи се върна.

— Накъде да вървя?

— Още не съм решил дали да ти помогна, или не.

— По-добре е да решиш бързо. Предложението ми не е вечно.

— О, добре — каза Том. — Ще ти помогна. Тръгни по най-десния проход. Той е безопасен.

Аззи го послуша. Още с влизането, земята под краката му се пропука и той започна да пада. Имаше време, колкото да извика:

— Нали каза, че тук е безопасно!?

— Ха, ха, излъгах те! — извика червеят. Аззи падаше и падаше.

Но само на малка дълбочина. Може би около метър. В дясно видя метална врата, на която с фосфоресциращи букви беше написано: ИЗХОД.

Аззи изруга и излезе.