Роджър Зелазни, Робърт Шекли
Донеси ми главата на принца (63)

Глава 4

Точно тогава на вратата се почука. Беше пощальонът. Той донесе голям чувал от конска кожа, висок около метър. Чувалът се гърчеше и от него излизаха жални стонове.

— Кой е това?

— Аз съм, господарю — отговори приглушеният глас на Фрике отвътре. — Господарю, наистина ще съм ви благодарен, ако отново ме сглобите.

— Ще го направя — каза Аззи, — но първо трябва да свърша малко работа. Виждал ли си Илит?

— Оттук не мога да видя нищо, господарю. Ще ме възстановите ли?

От горните етажи се чу пеене.

— Когато му дойде времето — отговори Аззи. — Струва ми се, че я чух.

Той изтича нагоре по стълбите. Илит пееше стара вещерска песничка от времето, когато пирамидите са били построени само до основи.

— Илит! Тук ли си? — извика Аззи.

— Тук съм!

Той изтича до спалнята за гости, откъдето долиташе гласът й. Илит събираше багажа си в малък куфар и сияеше. Нещо у нея се беше променило. Дали не беше цветът на лицето й? Да, то наистина беше станало по-бяло. И очите й — черни като нощта и сладостно зловещи, сякаш бяха станали сини като полска метличина.

— Илит! Какво е станало с теб!? — извика Аззи. — Да не би да те е обзело нещо добро? Знам няколко магии и заклинания, които могат да те излекуват…

— Нищо ми няма, Аззи — отвърна тя. — Това, което те впечатлява, е само видимият резултат от щастието.

— Но за какво можеш да бъдеш щастлива?

— Драги мой, не знам как да ти го кажа…

— Ами тогава недей. Когато някой започва така, това означава лоши новини. Досегашните лоши новини са ми достатъчни.

— Какви са тези неща в ръцете ти? — попита Илит.

— А, някакви награди. Едната е от Силите на Мрака, а другата — от Силите на Светлината. И двата лагера са решили, че трябва да ме възнаградят.

— Аззи! Но това е чудесно!

— Да, хубаво е. Само че, слушай, Илит, аз размислих. Не се отнасях с теб много добре, но ти знаеш как е, когато се заемеш сериозно да служиш на Злото. Винаги имаш нещо да правиш. Наистина не ти обръщах внимание прекалено дълго. Искам да дойдеш с мен в един много хубав малък хотел в Индия. Там е чудесно по това време на годината. Ще спортуваме, ще се забавляваме, ще си прекараме чудесно. Какво ще кажеш?

— Ох, Аззи — отвърна тя, — само ако знаеше от колко време копнях да чуя тези думи!

— Е, сега ги чу. Тъкмо събираш и багажа си. Можем да тръгнем веднага.

— Скъпи, ужасно е, да ти го кажа, но обичам друг.

— Ох! — каза Аззи, седна и после отново стана. — Е, предполагам, че който и да е той, ще може да дойде с нас. Да делиш любимия си, когато не искаш, е в природата на Злото, нали?

— Боя се, че не може да стане, Аззи. Бабриел никога не би търпял нещо такова.

— Бабриел!

— Да, той е моят любим. Той ме покани в една красива малка къщичка, където има зелени пасбища, подскачащи агънца и навсякъде през пролетта има цветя.

— Да ти се доповръща! — каза Аззи. — Какво говориш, Илит? Не е в природата на Злото да ти харесват агънца, освен нарязани и сготвени с розмарин и ментово желе.

— Същият стар Аззи — каза тя и се усмихна. — Ти нищо не разбираш. Аз се промених. Реших да бъда добра.

— Не! Всеки друг, но не ти, Илит! Трябва веднага да се пречистиш!

— Не, нещата не стоят така — отговори тя. — Аз обичам Бабриел и ще отида с него. Ще бъда достойна за неговата обич и уважение.

Аззи събра сили, за да се овладее.

— Сигурна ли си, че искаш това? — попита той.

— Напълно. Гледай!

Тя се обърна. Аззи видя зачатъците на крила, по-никнали на гърба й. Бяха по-бели от гълъби, по-бели от пяната на безбрежните морета. Бяха още малки, но щяха да пораснат. Тя беше станала същество на Светлината.

— Това е отвратително — каза Аззи. — Ще съжаляваш, казвам ти.

Той излезе и остави вратата отворена.