Тери Гудкайнд
Законът на деветките (9)

7

Алекс остана така известно време, прегърнал майка си, опитвайки се да си представи каква ли лудост я преследва. Тя сякаш просто изведнъж изгуби представа, че той е в стаята.

Най-ужасното беше, че бе изгубил надежда. Лекарите му бяха казали, че състоянието й никога няма да се подобри, че тя никога няма да е такава, каквато е била, и че Алекс трябва да приеме тази мисъл. Имала невъзвратимо увреждане на мозъка. Макар да не бяха съвсем сигурни какво е причинило увреждането, предполагаха, че то е сред причините, поради които у нея се проявява агресия. При всички положения нямало шанс за подобрение. С други думи, майка му представляваше заплаха за себе си и за околните и нищо нямаше да се промени.

След известно време Алекс внимателно я сложи да легне. Беше вдървена като кукла — вързоп кокали и мускули, кръв и органи, често съществуващи отвъд осъзнаването, контролирани от закърнял интелект. Бухна възглавницата под главата й. Пустите й очи останаха втренчени в тавана. Доколкото можеше да прецени, тя нямаше представа къде е, нито че има някой при нея. През повечето време тя бе мъртва за света. Просто тялото й все още не бе осъзнало напълно този факт.

Той свали шала й от огледалото, сгъна го и го върна в гардероба, после се върна и седна на края на кревата.

Когато телефонът му звънна, го извади и вдигна.

— Здравей, рожденико — чу се гласът на Бетани. — Имам голяма изненада за теб.

Алекс е усилие сдържа досадата в гласа си.

— Ами, опасявам се, че…

— Пред къщата ти съм.

Той се сепна.

— Къщата ми.

Гласът й преливаше от закачливи нотки.

— Аха.

— И какво правиш там?

— Ами — пророни тя сластно, — чакам те. Искам да ти дам подаръка ти.

— Благодаря, че си се сетила, Бетани, но наистина нямам нужда от нищо, честно. Спести си парите.

— Не е свързано с пари. Просто се донеси вкъщи, рожденико, защото те чака страхотна нощ.

Сега вече Алекс наистина се вбеси. Но му се стори най-лесно да не го показва. Не искаше да се кара с жена, която почти не познава. Какъв смисъл има?

— Виж, Бетани, наистина не съм в настроение.

— Остави всичко на мен. Ще ти докарам настроението. Мисля, че трябва да ти излезе късметът на рождения ти ден, а аз съм точно момичето, което може да направи преживяването специално.

Бетани беше красива, всъщност беше почти умопомрачителна на външен вид, но колкото повече я опознаваше Алекс, толкова по-малко привлекателна му се струваше. Всичко беше само външен блясък. Той не можеше да говори с нея за нищо смислено не защото не бе достатъчно интелигентна, а защото нищо смислено не я интересуваше. В известен смисъл беше дори по-лошо. Бетани беше жив пример за преднамерено изпразнена от съдържание кукла. Като че ли нямаше други интереси освен странния си, целенасочен фокус върху него и върху това двамата да си прекарват добре — е, поне според нейните разбирания за добре прекарано време.

— Не мога в момента — отсече той, като се опитваше да не звучи гневно, макар да бе започнал да се ядосва.

Тя се изкикоти гърлено.

— О, ще се погрижа да можеш, Алекс. Не се тревожи за това. Просто си ела и остави Бет да се погрижи за всичко.

— При майка ми съм.

— Мисля, че с мен ще ти е по-забавно. Обещавам. Само се прибери и ми позволи да направя рождения ти ден незабравим.

— Майка ми е в болницата. Болна е и нещата не са добре. Ще остана тук.

Това най-сетне накара Бетани да млъкне.

— О, не знаех — рече накрая без следа от флирт в тона.

— Ще ти се обадя по-късно.

— Виж — подхвана тя с колеблив глас, но очевидно с нежелание да прекъсне разговора толкова внезапно, — сигурна съм, че майка ти ще има нужда от почивка. Така че защо не ми се обадиш, след като си тръгнеш от болницата?

Някак си не му прозвуча като въпрос. Беше по-скоро команда. Не искаше да води този разговор — не и сега, не докато седи на леглото на майка си. Но Бетани не му даваше възможност за избор.

— Чуй ме, не мисля, че съм подходящият човек за теб. Ти си красива, много даже. Има толкова много мъже, които те харесват. Мисля, че ще е по-добре да излизаш с някого от тях, вместо с мен. С тях ще ти е много по-забавно, ще си намериш човек, който да споделя твоите интереси.

— Но аз те харесвам.

— Защо?

— Не знам. — Тя замлъкна за момент. — Разпалваш ме — изрече със сластния тон отпреди малко, сякаш страстта бе магия, способна да опровергае всяко възражение. Навярно работеше при повечето мъже, но той не бе повечето мъже.

— Съжалявам, Бетани. Ти си прекрасен човек, но просто не сме един за друг. Просто е.

— Ясно.

Той не каза нищо повече с надеждата, че тя ще приеме нещата и няма да прави сцени. Не че бяха заедно от дълго време. Нямаше причина да го прави на голям въпрос. Просто излизаха заедно няколко пъти. Две-три целувки. Толкова. Тя му бе показала ясно, че няма нищо против той да продължи докъдето иска, но нещо го бе възпирало. Сега се радваше, че не се бе изкушил.

— Алекс, трябва да тръгвам. Искам… искам да го обмисля.

— Разбирам. Помисли си, но според мен е най-добре всеки да си продължи по пътя.

Той чу дишането й за момент, после, без да каже и дума повече, тя затвори.

— Добре — пророни той под мустак и пъхна телефона в джоба на джинсите си.

Погледна към майка си. Тя бе вперила немигащите си очи в тавана.

Алекс взе дистанционното, където пак имаше репортаж за убитите полицаи. Мястото, където ги бяха намерили, бе на десетина мили от кръстовището, където самият той срещна полицаите Тини и Славински по-рано същия ден.

Новината за смъртта им го потресе. След като на него му подейства така, можеше само да гадае какъв ужас са изпитали близките им.

И двамата полицаи му се видяха толкова хладнокръвни, хора, които си разбират от работата. Прекара с тях едва няколко минути, но му се струваше невъзможно да повярва, че вече ги няма. Новината бе толкова изненадваща, че Алекс се почувства дълбоко разстроен и още по-потиснат.

Завиждаше на хората, които се радваха на рождените си дни.

И тогава телефонът му иззвъня. Вдигна с неохота, като си мислеше, че пак е Бетани, готова да излее връз него тирада за наранените си чувства, да се нахвърли отгоре му, но когато погледна дисплея, там пишеше: „Извън обхват“.

Алекс отвори капачето и доближи телефона до ухото си.

— Ало, Алекс е.

Странни гърлени звуци и неразчленим шепот изпукаха в слушалката. От чутото му пресъхна устата.

Алекс трескаво хлопна капачето. Остана взрян в телефона за момент, после го пъхна обратно в джоба си.

Звуците бяха толкова необичайни, потресаващи, че някъде дълбоко в себе си си спомни, че ги е чувал и преди. Същото обаждане получи и когато се канеше да напусне къщата на дядо си, точно след като научи за земята, във владение, на която встъпваше на двайсет и седмия си рожден ден.

Спомни си, че обаждането се получи веднага след като ги бе помислил, че някой го наблюдава през огледалото. И малко след като попита Бен дали и той, Алекс, ще свърши в лудницата като майка си.

Алекс хвърли поглед към лъскавото парче метал, поставено вместо огледало, преди да огледа ментовозелената стая. Дали и той щеше да свърши на някое подобно място като майка си.

Как ли щеше да разбере, че си е загубил ума. Не се чувстваше откачил.

Бе готов да се обзаложи, че и майка му не се има за луда.