Тери Гудкайнд
Законът на деветките (17)

15

Преди Алекс да е успял да се премести дори няколко сантиметра встрани, пистолетът гръмна.

В мига, щом чу трясъка, го прониза мълния. Мигновена непоносима болка изтръгна от него писък.

Внезапно всички мускули в тялото му се сковаха. Всичко стана толкова бързо, че той изобщо не разбра какво се случва. Съзнаваше, че е улучен, но не можеше да каже къде. Парализирано от ужаса, че някаква гигантска сила го притиска, тялото не откликваше на желанията му.

Алекс се прекатури назад. Колкото и да опитваше, не можеше да повдигне дори ръката си, за да се подпре. Пък и някак нямаше значение.

Докато падаше, видя две тънки метални спирали да се разгръщат от дулото.

Разбра, че не е обикновен пистолет, а тейзър. Докато го разтърсваше нечовешка болка, имаше чувството, че е улучен е обикновен пистолет. Учуди се, че въпреки агонията, която сковаваше тялото му, мисълта му работи.

Бетани пристъпи в стаята, за да застане над него.

Алекс чуваше собствените си викове на непоносима агония, но нямаше друг избор, освен да я понесе.

Бе имал време да мръдне само няколко сантиметра, преди тя да дръпне спусъка. Една от стоманените стрели се бе забила в левия му пекторален мускул. В същото време другата, предвидена да попадне по-ниско в тялото и да изпрати електрически заряд през по-голяма мускулна маса, бе заседнала здраво долу в корема му. Изгаряща болка бе парализирала всичките му мускули. Сякаш го затискаше планина.

Обикновените електрошокови пистолети причиняваха само болка. В случая той нямаше никакъв контрол върху тялото си, което му подсказа, че не става въпрос за по-стар модел, а за новите, съоръжени с технологията „Шейпд Пулс“. Освен че причиняваха болка, те прекъсваха контрола върху мускулите, при това така, че можеха да повалят и разярен бик. Чу прещракването и пукането на електрическия заряд.

Единственото му желание в този момент бе агонията да спре.

След пет секунди вечност това най-сетне се случи.

Когато електрическият заряд най-накрая бе прекъснат, болката също изчезна. Алекс остана проснат по гръб, задъхан, опитваше се да се възстанови не само от физическото страдание, но и от внезапния шок. Само преди броени моменти той бе погълнат от безмълвната красота на планинския пейзаж, който рисуваше. Сега лежеше възнак, дезориентиран, с мъка си поемаше дъх и бе обезумял от страх.

Знаеше, че тейзърът може да нанесе безброй поражения. Размърда ръце, за да е сигурен, че ги движи, но не достатъчно, че да изглежда заплашително. Вече не бе сигурен на какво е способна Бетани. Виждаше, че пръстът й все още е на спусъка. Със забитите в тялото му стрели можеше лесно да освободи нов заряд. Докато реши какво да предприеме, Алекс си каза, че е най-добре да не прави нищо и да я остави да си помисли, че той не възнамерява да окаже съпротива.

Побеснелите светкавици осветяваха тялото й, надвиснало над него. Когато светлината се укроти и грохотът на мълнията отшумя, остана само мъждивата светлина на уличната лампа, която разкри острите черти на силуета й.

— Здрасти, Алекс — изчурулика тя с копринен глас.

Той си помисли, че тя изглежда забележително спокойна. Сякаш владееше ситуацията напълно и го съзнаваше.

— Бетани, какво си мислиш…

Двама мъжаги изскочиха от нощта и нахълтаха в дневната му. Няколко насечени ивици светкавица озариха струйки пара, като мъгла, надигнала се във влажния въздух от топлите им едри тела.

Алекс не ги разпозна, но определено приличаха на материализирал се кошмар. Забеляза, че въпреки дъжда двамата бяха съвсем сухи.

— А сега, Алекс — прекъсна го Бетани, — ако искаш да бъдеш добър към себе си, по-добре се дръж прилично и не ми създавай проблеми — вече достатъчно главоболия си имах с теб. Ако си добро момче, ще ти бъде далеч по-приятно, отколкото можеш да си представиш. — Тя го дари със самодоволна усмивка. — А, сигурна съм, си си го представял достатъчно често.

Алекс не разбираше какво има предвид тя. Дали пък тейзърът не уврежда мисълта? Едва ли. Всичко останало изглеждаше подредено и логично. Горе си беше горе, долу — долу. Позна я. Само думите й не му пасваха в контекста.

Бетани стрелна с очи другите двама мъже.

— Вкарайте го в спалнята.

Алекс не можеше да си представи какво, по дяволите, искат от него Бетани и двамата здравеняци. Но каквото и да бе, гои не се самозалъгваше, че ще е приятно. Дали пък Бетани в гнева си, че я бе отхвърлил, не е наела биячи, за да го ступат.

Възможно ли бе да не се ограничи само с побой. И да възнамерява да го убие.

Отмъщение с толкова насилие му се струваше абсурдно, но пък хората правеха абсурдни неща непрекъснато.

Бен го бе научил да вижда потенциален убиец във всеки нападател, защото ако те убият, ще е твърде късно да съжаляваш, че не си се защитил. Алекс знаеше, че ако иска да оцелее, ще му се наложи да използва главата си. Знаеше, че не може да си позволи да чака и да се надява да му се отвори пролука.

Трябваше сам да си направи пролука, преди положението да е станало съвсем трагично. Не можеше да си позволи да го завържат.

Мъжете се наведоха над него, за да го вдигнат. Алекс умишлено се отпусна като труп. Щом Бетани погледна към спалнята, той се впусна в действие.

С внезапен мощен замах обви с ръка главата на единия от нападателите и като се възползва от моментната загуба на равновесие, повали и двамата на земята. В същия миг стисна здраво в сгъвката на лакътя си шията на онзи, сграбчи китката на сгънатата си ръка със свободната, при което бицепсът му се изду и притисна каротидната артерия на здравеняка.

Но в същото време Алекс осъзна, че не разполага с достатъчно секунди, за да доведе движението си до летален завършек. Затова, докато тримата летяха към пода, Алекс се извъртя така, че да пристегне като в менгеме врата на онзи в сгъвката на коляното си. Чу се остър пукот. Мускулестото туловище рязко се отпусна върху краката на Алекс и двамата едновременно се удариха в пода. Другият нападател се завъртя и скочи на крака.

Бетани светкавично дръпна спусъка.

Алекс тутакси се вцепени, настигнат от електрическия заряд. Изкрещя под натиска на неконтролируема болка, а мускулите му затрептяха конвулсивно. Трупът на онзи притискаше краката му, но и без него Алекс не би могъл да движи крайниците си по собствена воля, не би могъл да направи каквото и да било. Въпреки неистовото усилие мускулите не го слушаха. Електричеството контролираше тялото му.

Бетани пристъпи към него. Той очакваше тя да започне да му чете конско и да се гневи. Тя обаче изглеждаше спокойна, сякаш бе свикнала да причинява агония.

Когато дозата електричество от пистолета бе изчерпана, Алекс се строполи със стон на облекчение.

Бетани направи знак на оцелелия. Той я разбра и вдигна трупа на колегата си, за да го освободи от жиците. Просто го пусна да се строполи встрани. Не беше трудно да се види, че е мъртъв. С крайчеца на окото си Алекс наблюдаваше, преценявайки разстоянието до живия нападател.

Беше се надявал стрелите да изпаднат от тялото му по време на кратката, но ожесточена схватка. Но сбърка. Бяха здраво впити в тялото му.

Когато трупът бе отнесен встрани, Бетани приклекна край Алекс. Русата й коса, озарена от светкавицата, се разсипа по раменете й.

— Ако искаш да ми създаваш главоболия, Алекс, мога да продължа да натискам спусъка цяла нощ. Това ли искаш?

Съсредоточен в това да намери частица от секундата, в която да предприеме действие, той не внимаваше в думите й. Колкото можа по-бързо, сграбчи жицата, свързваща пистолета със стрелата, забита в гърдите му, за да я изтръгне.

Не успя да изпревари Бетани, която натисна спусъка.

През тялото му премина поредният мълниеносен поток от агония. Тя забоде тейзъра в бедрото му, като добави и трета точка на контакт, за да стане електричеството, циркулиращо из тялото му, още по-силно. Колкото и да се опитваше да се освободи, да се измъкне, усилията му бяха безплодни. Той изкрещя, а по лицето му се изтърколиха сълзи. Искаше да се свие в ембрионална поза. Ръцете и краката му се движеха безпомощно, но не в отговор на съзнателна команда. В този момент Алекс си помисли, че е готов на всичко, за да я накара да спре. Когато най-сетне това се случи, крясъците му за пореден път изтляха в стон.

— Ако искаш да продължиш да се опитваш да изтръгнеш жиците, давай, но ти гарантирам, че ще натискам спусъка по-бързо и ще го правя цяла нощ. Това ли искаш? Вече те попитах веднъж, Алекс. Искаш ли да продължа да дърпам спусъка?

Алекс тутакси поклати глава. Не, определено не искаше това. Мъчението вече го бе изтощило почти до крайна степен. Мускулите го боляха от непрекъснатото напъване. Доколкото му бе известно, тейзърите бяха предназначени за използване от полицейските части за въдворяване наред при противообществени прояви.

Алекс съзнаваше, че докато вниманието й е върху него, няма да може да действа достатъчно бързо. Пръстът й на спусъка щеше да осуети всяко негово движение.

Тя се усмихна доволно и го потупа по бузата.

— Добре изглеждаш, Алекс. Точно такъв си те спомням. Не мога да спра да си мисля как само ме разпалваш.

В първия момент не му се вярваше, че тя е казала точно това, но многозначителната й усмивка бе доказателство, че е чул правилно. Алекс не можеше да си представи що за налудничави идеи й хрумват, но прецени, че ще е по-далновидно да си държи устата затворена.

— Е, Алекс, бъди добро момче. Ако си добро момче, скоро всичко ще приключи. — Тя целуна връхчето на един от пръстите си и го залепи на устните му. — Не се тревожи, ще направя така, че да ти е хубаво. Много хубаво. Ще ти хареса. Обещавам.

Алекс не се въздържа и попита:

— Какво имаш предвид?

Тя отпусна ръка на коляното си и се приближи в мрака, пронизван сегиз-тогиз от раздиращата светкавица. Тя повдигна вежда.

— Ами, подаръкът за рождения ти ден, Алекс. Не помниш ли какво ти обещах? Сладката малка Бет винаги спазва обещанията си.