Тери Гудкайнд
Законът на деветките (23)

21

— Чакай ме тук, докато се уверя, че е чисто и запаля джипа — посочи Алекс стария си червен чероки, паркиран на алеята.

Джакс погледна към тъмната къща от прага на кухнята.

— Добре, но побързай.

Очевидно се притесняваше повече от това, което би могло да ги дебне в мрака отзад. Последния път натрапниците бяха проникнали през предната врата. Дали този път тя не очакваше да се появят някъде от дъното на къщата, запита се той.

Алекс внимателно подаде глава навън, огледа се набързо и се дръпна назад. Дъждът не намаляваше. Той погледна пак, този път в другата посока. Джипът беше спрян точно пред входа на алеята, която обикаляше къщата.

— Не виждам никого — каза й той.

Тя се обърна, изоставила за момент огледа на мрака отзад.

— Това не означава много. Навън е тъмно, не се вижда добре в дъжда. Биха могли да се скрият навсякъде. Пък и това, че не ги виждаш, не означава, че не могат да изскочат отнякъде във всеки един момент.

Думите й го смутиха.

— Навсякъде ли могат да го направят?

— Теоретично да, но всъщност не съвсем. Кралица Бетани и главорезите й познаваха това място. Те умишлено дойдоха точно тук. Не е изключено обаче и други да имат същата цел.

— Имаш предвид, че за да дойдеш тук, трябва да си наясно точно къде отиваш?

— Не точно. Не толкова, че е проблем, свързан със самото пристигане тук, колкото с това да знаеш къде точно да се озовеш, когато вече си дошъл. Световете — твоят и моят — са доста големи. Представи си, ако беше дошъл в моя свят, без да знаеш нищичко за него. Как би ме намерил сред милиони хора? Да дойдеш до тук с едно, а да знаеш къде точно искаш да се озовеш, съвсем друго.

— Разбирам какво имаш предвид. Явно наистина е доста трудно.

— Когато се опитах да те намеря втория път, наблюдавах района на галерията, защото това бе място, което знаех, че посещаваш. Точно там те локализирахме за пръв път. Сега е добре да стоим далеч от всички места, където си се появявал често.

— Това усложнява нещата.

— Не съм казвала, че ще е лесно.

— Вярно, не си.

С показалеца си той небрежно освободи капачето на кобура, за да е сигурен, че има пряк достъп до оръжието си. Повдигна го лекичко и го пусна да падне свободно на мястото си.

— Най-добре да се придържаме към плана. Ти стой тук в сенките и оглеждай периметъра, докато запаля джипа. А на излизане от къщата дръпни силно вратата. Ще ми се да има къде да се върна, когато това стане възможно.

Тя му се усмихна съчувствено.

— Знам какво изпитваш.

Алекс се измъкна от вратата и излезе под дъжда. Имаше чувството, че напуска досегашния си живот и прекрачва в нов. Всичко му се струваше ново, различно, сякаш гледаше на света през нови очи.

Усещаше всяко мускулче по тялото си, докато вървеше. Помисли си, че би могъл да преброи всяка ледена капка дъжд, която се стичаше по него. Долавяше различните усещания — дъжда по лицето му, как сплъстява косата му, как мокри панталоните му, как плющи по опакото на дланите му.

Усещаше миризмата на бетона, дърветата. Усещаше дъжда — как барабани по покрива на къщата, как гъргори във водосточните тръби, как плющи в локвите, как шепти в короната на огромния клен край задния ъгъл на постройката, как ромони по металното купе на джипа. Облаци, озарени отвътре от светкавица, внезапно разкриваха зелените си недра, след което потъваха обратно в мрака. Той чуваше грохота в далечината, от който земята потреперваше. Светкавица проблесна по-наблизо на запад, освети лъщящата от водата околност, потънала в безцветен мрак.

Всичките му сетива бяха нащрек. Светът сякаш не бе само непознато, но и враждебно място.

Трескаво отключи шофьорската врете и я открехна достатъчно, че да светне плафонът. Огледа се вътре, за да е сигурен, че никой не се е притаил в купето отзад. След като се увери, че джипът е празен, скочи вътре и вдигна бутона на другата врата, за да може Джакс да влезе.

Когато превъртя ключа в стартера, се чу само прещракване. Разтуптяното му сърце сякаш пропусна удар. Опита пак — същият резултат. Стартерът отказваше да запали. От опит знаеше, че може да продължи да върти ключа цял ден и пак да не успее да постигне нищо.

Алекс беше бесен на себе си. Не можеше да повярва, че когато имаше време, не смени стартера. В залисията около смъртта на Бен така и не обърна внимание на този проблем. Нямаше смисъл да се оправдава.

Джакс притича откъм къщата и застана до вратата.

— Какво има? Винаги ли отнема толкова време?

— Не иска да запали.

— Магията е далеч по-надеждна от технологиите — заключи тя и пъхна глава на сушина.

— Сериозно? И с какво твоята магия ще ти помогне в случая?

Тя въздъхна, осъзнала, че няма какво да отвърне. — Трябва да бутна надолу по алеята, за да запали.

Винаги паркираше джипа с муцуната надолу, в случай че му се наложи да бута.

— Не ми е за пръв път. Всичко ще е наред. Заобиколи и влез от…

Алекс вдигна глава в мига, в който към Джакс се спусна черна фигура. Въздухът излезе от дробовете й със свистене. От силния удар тя полетя към Алекс и той се озова с лице върху контролното табло. Страничната облегалка между двете седалки се вряза болезнено в бъбреците му, раменете му потънаха към дясната седалка, вратът му се изви под невъзможен ъгъл. В тази позиция цялата тежест на Джакс и едрия нападател беше върху него и той не можеше да си поеме дъх.

Времето сякаш застина.

Онзи с грухтене обви ръка около врата на Джакс. В тъмните му очи блестеше смъртоносна ярост. Още секунда и щеше да прекърши шията й като вейка.

Алекс задържа дъх и се напрегна неистово.

Пистолетът му вече бе изскочил от кобура.

Замахна с ръка покрай главата на Джакс и забоде дулото в лявото око на онзи.

Без да се поколебае дори за миг, преди онзи да успее да реагира, преди да успее да й счупи врата, Алекс дръпна спусъка.

Горещата вълна на изстрела освети вътрешността на джипа. Трясъкът бе оглушителен.

В тъмнината Алекс видя как куршумът излиза през тила на нападателя и изсвистява навън сред облак кръв, кокал и мозък. Откатът запрати ръката на Алекс обратно.

Повечето отломки изхвърчаха през вратата, но част се разплискаха от вътрешната страна на предното стъкло и по задната седалка. Празният куршум рикошира и отскочи от страничното стъкло.

В мига, щом куршумът прониза мозъка на онзи, той се стовари като чувал с картофи. Не отскочи назад като по филмите. Просто остана на място. Човекът, който само секунда по-рано бе въплъщение на жестокостта, внезапно се превърна в притихнала статуя.

Джакс се хвана за долната част на кормилото за опора и като изпъшка, се надигна. Алекс й помогна да се изправи. Мъртвото тяло на онзи се плъзна на купчина на алеята. Едната му ръка покриваше главата, сякаш се опитваше да прикрие дупката от куршума.

Алекс най-сетне успя да си поеме тъй необходимия му дъх. Ушите му кънтяха от силния изстрел. Пистолетът бе току до главата на Джакс. Надяваше се да не е оглушала.

Надяваше се и изстрелът да не е събудил цялата махала. В обичайната тиха нощ той със сигурност би отекнал на много пресечки разстояние, но на фона на гръмотевичния тътен, който разтърсваше земята, единичният изстрел просто потъна във вакханалията на природата.

Всичко свърши за секунди. Нощта изведнъж си стана каквато беше. Дъждът се укроти. Внезапно всичко приключи, на един човешки живот бе сложен край.

Джакс разтърка тила си с две ръце и завъртя глава, за да провери дали всичко е наред. От подгизналите кичури на русата й коса капеше кръв.

— Добре ли си? — попита той, докато оглеждаше мрака. — Уплаших се да не ти прекърши врата.

— За малко — отвърна тя, като все още се мъчеше да си поеме дъх. — Предполагам току-що получих отговор на въпроса дали бих могла да ти имам доверие. Този твой глок се справи прекрасно. Дърпаш спусъка и, бам! Благодаря ти, Александър.

— Просто ти върнах услугата.

Той прибра пистолета, докато Джакс се приведе над мъжа и започна да изрязва символите, които Алекс вече я бе видял да чертае с ножа си по лицето на Бетани. В друг случай от последиците на такава престрелка вероятно би му прилошало, но сега не изпитваше друго, освен гняв.

Джакс се изправи в мига, в който приключи. Този път се справи по-бързо. Буквално за секунди. Алекс си каза, че навярно тази магия, благодарение на която можеше да се пътува между световете, е като всичко друго нещо, което изисква практика — като стрелба с пистолет например.

Някъде между спорадичните проблясъци на светкавицата трупът бе изчезнал. Продължаваше да му се струва невъзможно, но беше факт. Алекс погледна джипа. Кръвта, която допреди секунди беше навсякъде, капеше от таблото, също бе изчезнала. Сякаш никога не беше се намирала там, сякаш нищо не се бе случило.

— Трябва да тръгваме, Алекс. Тези обикновено пътуват по двойки. Вторият сигурно…

Чу се как нещо изтуптя и Алекс усети тътена с цялото си същество. За миг му се стори сякаш тъмна вихрушка се завъртя точно до Джакс. Още щом го видя, смътното черно петно в нощта се трансформира в пара сред влажния въздух.

Още миг и се кондензира във фигура.

Алекс вече бе посегнал да извади пистолета си, още докато тътенът в гърдите му отшумяваше. Фигурата се материализира, преди оръжието му да е напуснало кобура. Джакс вече се бе обърнала към заплахата.

За Алекс вече бе вън от всяко съмнение — току-що с очите си видя как човек прекрачва от друг свят и се спуска подире им. Парата, която се надигаше от мощните му плещи, се смеси с дъжда, докато той летеше към тях.

Преди Алекс да успее да се прицели и да стреля, Джакс се завъртя и разпори корема на нападателя.

Онзи се закова на място и с ужас проследи как вътрешностите бълват от гигантския прорез в мига, в който той прекрачи в новия свят. Джакс замахна още веднъж и заби острието в окото му. Ножът потъна до дръжката. Онзи се строполи на земята още преди да е осъзнал какво го е сполетяло.

Сред тихия шепот на дъжда Джакс вдигна поглед към Алекс.

— Та както казвах, обикновено пътуват по двойки.

Бен обичаше да казва, че в ръкопашни схватки ножът е по-ефикасен от пистолета. Алекс му вярваше.

Докато Джакс трескаво приклекна, за да извърши ритуала със символите, активиращи линията на живота на онзи, Алекс прибра своя глок.

— Да се измитаме оттук, преди да се е оказало, че пътуват по четворки.

Джакс го изгледа особено. После махна с ръка.

— Спомена, че трябва да буташ джи… джи… как му каза на това?

— Джипа. Трябва да го бутна надолу по алеята, за да запали — рече той, докато се пресегна да освободи ръчната. Напъна с рамо, за да даде начален тласък на черокито.

— Ти побързай с него, докато аз запаля. После скачай вътре.

Джипът се изтърколи по алеята, засилвайки се. Алекс затича покрай него, като буташе, после, когато колата набра нужната скорост, той скочи вътре и включи на втора. Като насочи волана надясно надолу по баира, освободи съединителя. Двигателят захапа. Напомпа газта няколко пъти, за да е сигурен, че няма да изгасне, после превключи на задна и се върна по алеята към дома си. Джакс вече тичаше след него. От втория мъж нямаше и следа.

Алекс й помаха през прозореца да побърза.

Тя притисна длани о вратата. Плъзна ги нагоре по прозореца на дясната врата, докато джипът забави ход.

— Алекс, чакай, как да вляза?

Вместо да й обяснява, че има дръжка и как да я дръпне, той се пресегна и отвори. Тази жена бе намерила пролука между измерения, светове или каквото там беше, а не можеше да отвори вратата на най-обикновен джип.

Джакс скочи вътре.

— Някой ден ще трябва да ме научиш как да го правя сама.

Той превключи на втора и докато ускоряваше по улицата, забеляза, че тя се е вкопчила с всички сили в страничната дръжка.

— Нужно ли е да се движим толкова бързо? — попита го, останала без дъх.

Алекс погледна скоростомера.

— Караме с под петдесет.

— Би ли намалил, ако обичаш?

За човек, изкормил три пъти по-едър от себе си мъж и направил му лоботомия с голи ръце, тя изведнъж изглеждаше доста притеснена. Всъщност самият Алекс се чувстваше по подобен начин. Намали, за да й даде възможност да привикне със скоростта.

Косата й бе сплъстена от дъжда и прилепнала плътно о главата. Той не пропусна да забележи, че по нея нямаше и капка кръв. Подгизналата й рокля бе станала на парцали от кратката схватка. Но самият факт, че я вижда жива, я правеше да изглежда по-прекрасна от всякога. Постепенно тя като че се поуспокои, макар и не съвсем.

— Съжалявам, Алекс.

— За какво?

Тя изчака погледът му да срещне нейния.

— Че се наложи да го убиеш.

— Благодарен съм, че не те нарани.

Докато караха бавно по улицата, той забеляза, че ръцете й са свити в юмруци в скута й. Все едно бе готова да се боксира.

— Какво има?

Тя заби поглед през страничното стъкло.

— Трябваше да внимавам повече. Заради мен за малко не загинахме и двамата.

Алекс също изпитваше гняв, но поради друга причина. Яростта му бе насочена към мъжа, който се опита да я нарани и за малко не успя.

— Не бъди толкова строга със себе си. И двамата сме живи, а онези двамата са мъртви. Това е единственото, което има значение.

— Не и за мен — пророни тя като че на себе си, без да го поглежда. — Не съм дошла тук, за да се държа като глупачка. — В гласа й той долови раздразнение. — Толкова хора зависят от мен.

— Погледни ме, Джакс. — Тя го послуша, макар и с неохота. — Оцеляхме. Не ми се вярва хората, които зависят от теб, да ти дават точки за стил на изпълнение. Единственото, което е важно за тях, е, че намерихме начин да сложим край на това.

Тя най-после се усмихна.

— Прав си. Оцеляхме. Би трябвало да те смъмря, задето си толкова бавен, Александър Рал, но самата аз не бях по-експедитивна. Да се надяваме, че и двамата ще бъдем по-внимателни занапред, така че другия път да се отървем по-леко.

Той й се усмихна в отговор.

— Дадено.