Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Law of Nines, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2011-2012 г.)

Публикация:

Тери Гудкайнд. Законът на деветките

Първо издание

Редактор: Калоян Игнатовски

Художник на корицата: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

Полиграфически комплекс ЖАНЕТ 45, Пловдив

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2010

ISBN 978–954–733–663–6

История

  1. — Добавяне

13

Съдебните лекари не успяха да определят точната причина за смъртта. Заключението им беше, че тялото е твърде тежко обгоряло, за да се прецени, но при положение че бе намерено на пода в работилницата, бе малко вероятно дядото на Алекс да се е задушил от пушека в съня си. Пожарогасителят, окачен на близката стена, бе зареден и в изправност и не бе използван.

На няколко крачки имаше авариен изход.

Предвид тези фактори и липсата на други аргументи, подкрепящи противоположна теза, съдебният лекар постанови, че Бенджамин Рал най-вероятно е загубил съзнание или е умрял от естествена смърт преди започването на пожара, а пожарът е бил в резултат на уред, останал без надзор на работния му плот, докато той е бил или в несвяст, или вече мъртъв.

Алекс пожела да кремират дядо му. Бен винаги бе казвал, че не иска трупът му да се разлага в земята, че предпочита пречистващата сила на огъня да погълне земното му тяло. Предвид случилото се, кремацията изглеждаше безжалостен акт. Все пак Алекс знаеше, че дядо му би пожелал точно това.

Важното беше, че Бен, какъвто го познаваше, вече го нямаше. Така или иначе, останките не бяха нито Бен, нито Алекс. Тези останки бяха освободени от огъня, за да се завърнат към съставките на вселената.

Къщата също я нямаше. Дори основите й се бяха сринали, а което бе останало, се крепеше на косъм и изглеждаше застрашително. След пожара полицията и застрахователите довършиха огледа и прехвърлиха собствеността на Алекс. По настояване на градската управа Алекс нае фирма, която да разчисти останките и да запълни дупката.

Оттогава всеки път, щом минеше по улицата, пътуването му беше като в сън.

Дори само да стои там и да се взира в зейналата сред къщите яма, запълнена с пръст, му се струваше невероятно. Мозъкът му запълваше празната дупка с призрачния спомен за дома. Струваше му се невъзможно всичко това да е изчезнало — и дядо му, и къщата, където Алекс бе прекарал детството си.

В последвалите седмици не беше толкова като в сън. На моменти Алекс се чудеше дали е възможно просто да си е въобразил Джакс.

В началото, задавен от мъка, изобщо не се сещаше за нея. Загуби се в ежедневните си ангажименти. Единственото, за което можеше да мисли, беше Бен. Трябваше да се справя с реални проблеми, а нямаше кой да се заеме с тях вместо него, нямаше кой да му помогне.

Но с течение на времето прилепчивите мисли за Джакс се завърнаха. При положение че майка му бе в психиатрично заведение, никак не му бе трудно да си се представи като жертва на самовнушение, на същата лудост, обзела и нея. Понякога лудостта като че дебнеше съвсем иззад ъгъла, готова да погълне и него.

Полагаше огромни усилия да не се поддава на тези страхове, да не ги подхранва в себе си, да не позволява на въображението си да се вихри. Да, майка му беше болна, но това не означаваше, че същата съдба ще сполети и него.

Майка му не бе проговорила от рождения му ден, когато му каза да се спасява и да се скрие, когато го предупреди за онзи друг вид човешки същества, които чупят вратове.

Понякога се притесняваше, че някак си бе подирил основание в думите на майка си, за да повярва на Джакс и нейната история — бе си създал собствена заблуда.

От една страна, знаеше, че не бе възможно Джакс да е плод на въображението му, от друга, често му се струваше по лесно да повярва, че я е измислил, в известен смисъл така, както виждаше в главата си пейзажите, които рисуваше. Все пак знаеше, че тези мисли до голяма степен се дължат на факта, че тя така и не се опита да се свърже пак с него. Просто се наказваше, задето я прогони, самосъжаляваше се.

В един момент намери основание за желанието му да повярва на историята на Джакс, като попадна на статия в научнопопулярно списание в супермаркета. На корицата бе изобразено звездно море, осеяно с галактики. Заглавието гласеше: „Нашата Вселена и теорията за многото светове — може би не сме сами.“

Същата нощ Алекс седеше в притихналата си къща и внимателно четеше няколкото статии, които гравитираха около вероятността за съществуването на други вселени отвъд така наречения „Светлинен хоризонт“ — термин, използван в теорията за Големия взрив, с който се описваше границата на познаваемата Вселена, най-далечната точка, която астрономите могат да видят. При положение че светлината отвъд светлинния хоризонт все още не е видяна, не е ясно какви всъщност са размерите на Вселената и какво има отвъд нея — ако изобщо има нещо.

Астрофизиците предполагаха, че Вселената, направена от пространство, време и материя, може би е способна да се вгъва навътре към себе си през дупки, така че и най-отдалечените части от нея да са на една ръка разстояние. Стигаха и по-навътре, като обясняваха, че самата Вселена може би не е сама, че може би там някъде отвъд съществуват и други вселени.

Благодарение на теории, обясняващи черни дупки, бели дупки, черна материя, черна енергия, нелинейни изкривявания на пространствено-времевия континуум, струнна теория и суперструнна теория, които предполагат десет измерения, се изразяваше надежда, че с течение на времето физиците ще могат да разберат дали и как съществуват вселени отвъд нашата.

Някои астрофизици описваха Вселената като мехур. Събитията, които създавали този мехур, на свой ред раждали други събития, огромна маса от събития, всеки мехур бил отделна вселена, родена на живот, разрастваща се, развиваща се във все по-голяма маса от вселени мехури. Други учени вярваха, че Вселената е пласт от време, пространство и материя — четири измерения, — носещи се в по-големия вакуум на петото измерение заедно е другите вселени, други четириизмерни пластове време, пространство и материя.

Тези физици твърдяха, че съществуват измерения отвъд познатите ни четири и че тези допълнителни измерения са мембрани, които, след като бъдат докоснати, захвърлят материята в познатите ни измерения.

С други думи, създават вселени, които се носят в това пето измерение.

Те дори стигат до там да твърдят, че тези други измерения може би са врати между вселените.

Алекс не можеше да престане да се пита дали Джакс не е дошла от някое такова място. Може би не е точно от друг свят, а просто е преминала през вратата на друго измерение. Макар да го побиваха тръпки, като се замисляше за тези вероятности, в сърцето си чувстваше, че просто мечтае, че си намира за какво да се хване, за да убеди сам себе си, че тя е истинска, че нещата, които му разказа, са истина.

Той искаше тя да му казва истината, иначе цялото му впечатление за нея, всичко, което си мислеше — за нейната интелигентност, нейната страст към живота, нейното присъствие, — би се сринало. Той не искаше да повярва, че тя е от друг свят. Как да повярва на тази история?

Но ако тя го лъжеше, щеше да е още по-зле.

Алекс се чувстваше в капан, не искаше да повярва на историята й, но в същото време не искаше да се окаже, че тя е просто фокусник, лъжец.

Но Джакс я нямаше. Той нямаше никакво основание да се надява, че тя някога ще се върне. Алекс съзнаваше, че е пропуснал шанса си да научи повече, да разбули загадката.

Докато приключи с четенето, вече бе мръкнало и къщата извън лампата над стола му бе тъмна. Той се чувстваше не просто сам, а самотен в сгъстяващия се мрак. Информацията в статиите не го убеди в нищо — въпреки надеждите му. Всъщност по някакъв странен начин само го накара да се чувства още по-категоричен в мнението си, че това е невъзможно. Струваше му се, че физиците се изкушават да повярват в още по-гигантски фантастични теории. Науката, ако наистина ставаше въпрос за наука, а не за проекция на желания, бе отвъд него. Докато ритъмът на живота продължаваше да настоява за неговото внимание, той постепенно изгуби всякакъв интерес към статиите в списанията. Имаше по-реални проблеми, за които да мисли.

Седмица след като най-сетне кремира дядо си, Алекс се върна към рисуването. В началото сякаш го правеше просто колкото да запълни празнотата. Светът изглеждаше тъй тих, тъй мъртъв, тъй тъжен. Никога преди не го бе виждал такъв. Разговаряше с Бен почти всеки ден. В много отношения именно Бен съумяваше да направи света по-жизнен.

С течение на времето Алекс установи, че рисуването поне отнася мисълта му към други места и му помага да забрави мъката си. Той беше сам през по-голямата част от времето, изгубен в тези светове, които оживяваха на платното и го приласкаваха.

Предполагаше, че може поне да намери известна утеха във факта, че Бен бе водил пълноценен живот. Бе се наслаждавал на всеки свой ден. Повечето хора не можеха да се похвалят с това. Мнозина просто брояха дните до почивката си, до поредното пътуване, до пенсия — сякаш в непрекъснато очакване животът им да започне. Бен никога не чакаше. Той живееше всеки ден.

Няколко седмици по-късно, след като Алекс прецени, че е минало достатъчно време, се обади на господин Мартин, за да провери дали не е размислил и не иска да вземе някои от картините му. Господин Мартин се извини, но обясни, че не би искал. Беше категоричен. Алекс прецени, че няма смисъл да настоява. Това е положението и толкова.

Вместо да се съсредоточава върху проблема, Алекс реши, че трябва да намери решение, затова обиколи галериите, където прецени, че би се чувствал уютно да излага творбите си. Най-накрая откри една в района на стария пазар, където се съгласиха да вземат няколко от по-малките му картини. Там магазините не бяха толкова скъпи, но привличаха разнообразна клиентела и седмица по-късно едно от платната бе продадено за деветстотин долара. Собственикът остана доволен и помоли Алекс за още няколко картини, една-две по-големи, за да се опитат да продадат и по-скъпи неща.

Преди края на месеца Алекс се свърза с „Ланкастър, Бъкман, Фентън“ в Бостън, за да провери дали биха се заели с прехвърлянето на земята на негово име. От там го увериха, че могат да се заемат и че всъщност според завещанието те са единствената кантора, която има законово право да го направи.

Освен това се оказа, че има доста солени такси, ако иска да прехвърли земята на свое име, но предвид парите, които спечели от шестте картини, обезобразени в галерията на господин Мартин, и сумата, която щеше да му изплати застрахователят за пожара в къщата на дядо му, Алекс нямаше проблем да ги покрие. Земята щеше да стане негова и той възнамеряваше да уреди въпроса.

Все още не бе решил дали иска да продава, но разполагаше с цял живот да мисли по този въпрос.

Господин Фентън от кантората увери Алекс, че може да продаде земята на „Дагет Тръст“ винаги, когато реши. Алекс попита господин Фентън дали според него те биха могли да платят прилична пазарна цена за толкова много земя.

Човекът увери Алекс, че „Дагет Тръст“ е солидно финансово обезпечен и подобна покупка не би ги затруднила.

Ако Алекс умреше, без да е решил да продаде имота си, и в случай че нямаше наследник, земята щеше да се върне във владение на консервационния фонд, без те да трябва да платят и пени, така че в известен смисъл бе по-добре да я продаде, защото в такъв случай парите щяха да са негови, каквото и да стане. Но пък ако умре, няма как да харчи парите си от гроба.

Господин Фентън му каза, че от „Дагет Тръст“ са направили запитвания с надеждата Алекс все пак да се реши да продаде земята в недалечно бъдеще. Нещо в това изказване подразни Алекс и го провокира да вземе решението. Той помоли господин Фентън да предаде на представителите на фонда, че възнамерява да запази земята за себе си. Тогава юристът се зае да му обяснява с подробности ограниченията на сделката и че нарушаването им би довело до това той да изгуби земята, дори тя да е прехвърлена на негово име. Алекс го увери, че разбира.

Нямаше търпение прехвърлянето да се осъществи. Искаше да прекара известно време сам със себе си сред гората и да рисува. Беше му приятно да си мисли, че притежава толкова много земя, че разполага със свят, който може да изучава и да нарече свой.

Докато седеше в ателието си, заслушан в дъжда, който трополеше в прозореца, той осъзна, че близо месец след случилото се вече започва да се възстановява, да преодолява мъката и отново да намира удовлетворение в работата си и поне известно удоволствие от живота. Бе намерил нова галерия, където картините му се търсеха, а започна да му минава и мисълта да попътува до Мейн, за да обиколи пустошта и да изпълни главата си с впечатления, които да нарисува.

Сякаш нещата започваха да се нормализират. Животът продължаваше. В известен смисъл беше като ново начало, като че животът му най-сетне започваше.

Освен това Джакс се превръщаше в спомен — все още ярък, но все по-отдалечаващ се. Каквато и да бе истината зад нейната история, тя така и не направи опит да се свърже с него. Колкото повече време минаваше, толкова повече намаляваха надеждите му. Ако тя бе истинска, ако историята й бе истинска, вече да бе сторила нещо. Да се бе свързала с него, да бе изпратила нещо… каквото и да е.

Нямаше как да е сигурен, че тя не е вътре в някаква схема от хора, които се опитват да го измамят. Не му се вярваше, но все пак такава вероятност съществуваше и това го притесняваше.

Нямаше и следа от присъствие на извънземни. Всъщност той предпочиташе да не си припомня думите й, тъй като с всеки изминал ден тази идея му се струваше все по-абсурдна, а не му се щеше да гледа Джакс в толкова негативна светлина.

Не искаше да си я представя като част от коварна игра, но в същото време не му бе приятно и да мисли, че е откачалка, която твърди, че е дошла от друга планета. Психически болната му майка бе повече от достатъчно количество лудост.

В края на краищата той наистина не знаеше какво да мисли, така че се опита да измести на заден план мислите за Джакс и да се отдаде на рисуването.

В мрака отвън мълния подгони насечен танц от отблясъци, които потопиха лъскавите от дъжда дървета в призрачна светлина. Щом вятърът духна и мълнията претича зигзагообразно по небето, клоните сякаш също започнаха да се движат на пресекулки, едва ли не сякаш дърветата крачеха тежко в мастиленочерната нощ. Сегиз-тогиз дъждът заливаше стъклата с тежки водни завеси, които плющяха така, все едно се опитваха да отмият къщата.

Бурята пасваше на настроението на Алекс, който рисуваше планини с облаци, прокраднали се между високи върхове. Гръмотевиците доближаваха природата до него и отекнаха дълбоко в цялото му същество, докато работеше върху мрака в гората под надвисналите облаци.

Към полунощ на вратата се позвъни.