Тери Гудкайнд
Законът на деветките (13)

11

Алекс остана вторачен в нея.

— Искаш да кажеш, че си извънземно. От Марс примерно или нещо такова.

Лицето й помръкна.

— Не знам точно какво е Марс, но тонът ти е красноречив. Не се шегувам. Рискувах живота си, за да дойда тук.

— Рискувала си живота си сега?

— Това не е твоя грижа.

— А кое е моя грижа?

— Че има хора от моя свят, опасни хора, които са тръгнали да те преследват по причини, които все още не можем да си изясним. Не искам да се окажеш неподготвен.

Алекс се зачуди как ли се подготвя човек за хора от други измерения или време, или зоната на здрача, или кой знае какво… не можеше да си представи какво и кой би хукнал да го преследва.

Алекс бутна с вилицата си парче пилешко, докато обмисляше думите й. Ако в погледа й би могла да се прокрадне деловитост, то в момента тя го гледаше точно така.

И все пак просто не можеше да се накара да приеме на сериозно приказките за пришълци от други светове. Глождеше го мисълта, че това, за което се бе притеснявал цял живот, бе започнало да се случва — той полудяваше също като майка си. Знаеше, че тя вярва в нереални неща.

Прогони тези мисли. Не, не е луд. Джакс си е съвсем истинска. Всъщност за него звучеше по-смислено да вярва, че тя е луда. Но въпреки абсурдната история, която му разказа, някак не му приличаше на луда.

Дори да не можеше да повярва, че жената до него е пришълец от друг свят, явно нещо се случваше, при това съвсем не безобидно. А направо дяволски сериозно, ако трябваше да й вярва.

Искаше му се да я попита как точно е пътувала от онзи, другия свят, но размисли и се върна в изходна позиция.

— Слушам те.

Тя сръбна от чая.

— Някой ровичка.

— В семейството ми ли?

— Да.

— Защо?

— Най-вероятно защото фамилията ти е Рал. Смятаме, че освен ако нямаш деца, ще си последният от рода Рал.

— Значи според теб някой се интересува от рода Рал?

— Ако мога да изразя предположение, бих казала, че е възможно да са убили баща ти, за да не допуснат да стане на двайсет и седем.

— Баща ми е загинал при катастрофа. Не става въпрос за убийство.

— Не съм убедена — повдигна вежда Джакс. — Помисли си, ако онзи ден камионът те бе блъснал, нямаше ли да прилича на катастрофа?

— Да не би да намекваш, че е било нарочно? Че онези мъже са възнамерявали да ме убият? Защо?

Тя се облегна назад и въздъхна, после махна с ръка, за да прогони предположението.

— Просто казвам, че ако се бяха опитали да те убият, можеше да прилича на пътен инцидент, не си ли съгласен?

Той бодна парченце пилешко, в главата му изплува споменът за убийствения поглед на брадатия от камиона. Джакс продължаваше да го гледа.

— Защо тези хора проявяват такъв интерес към рода Рал? — Не сме съвсем сигурни. Както ти казах, не разбираме изцяло мотивите им, нито знаем какво точно се случва.

Тя явно не беше сигурна за доста неща. Алекс не знаеше дали да й вярва, когато твърдеше, че се намира като в мрак, но реши, че след като е преценила да не му казва всичко, явно има причина да е така, затова я остави.

Джакс се намести и продължи.

— Докато бях малка, някои хора започнаха да получават сигнали, че нещо се случва, нещо нечестиво. Започнаха да разнищват различни версии, да следят хора, да ги шпионират и с течение на времето едно нещо доведе до друго. Така се установи, че майка ти е в опасност. Опитаха се да й помогнат. В крайна сметка се оказа, че няма да успеят. Не разполагаха с достатъчно информация.

— След като двайсет и седем е толкова важно заради Закона на деветките и прочие — прекъсна я Алекс, — тогава защо тези опасни хора не са направили нищо на дядо ми Бен. Той също е Рал.

Разказът й бе съшит с твърде много бели конци. Той размаха вилицата си за повече убедителност.

— Или пък, като стана дума, защо не са преследвали предишните поколения?

— Някои от приятелите ми са на мнение, че онези хора просто не са успели да се доберат до тук по-рано.

— Ти обаче си на друго мнение, така ли?

Тя кимна с неохота.

— Според мен важни елементи от пророчеството не са се били случили. Било е твърде скоро. До този момент е било грешното време и грешният Рал, за да се осъществи пророчеството.

— Не вярвам на гадания и подобни.

— Може и да си прав — сви рамене тя — и те наистина да са си внушили някаква безпочвена, налудничава идея. Едва ли ще са първите, предприели действия, подтиквани от тотална заблуда.

— Вярно е — съгласи се той, без да е очаквал подобен отговор от нейна страна.

— Каквито и да са били причините, преди известно време те намериха начин да дойдат до тук. Това са хора, които в моя свят убиват за идеите си.

Алекс пак се сети за камиона, който едва не ги уби. За двамата мъртви полицаи, намерени с пречупени вратове. Думите на майка му прозвучаха в главата му: „Те пречупват вратовете на хората.“

Не му се искаше да задава въпроса от страх да не придаде повече значимост на материя, която не заслужаваше това, но не успя да се въздържи.

— Какво казва пророчеството?

Тя огледа празното помещение, за да провери дали наблизо има някого. Двете жени вече бяха платили сметката и си бяха тръгнали. Сервитьорката беше далеч, застанала с гръб към тях, сгъваше купчина черни салфетки за вечерята.

Джакс се наведе напред и сниши глас.

— Основното в пророчеството е, че само роден в този свят има шанс да спаси нашия свят.

Той преглътна язвителната забележка и вместо това попита:

— От какво да го спаси?

— Може би от тези хора, които идват тук, за да направят всичко възможно пророчеството да не се осъществи.

— Звучи ми като куче, което си гони опашката — рече той.

Тя разпери ръце в многозначителен жест.

— Доколкото ни е известно, е твърде възможно те да не вярват, че ти си част от пророчеството. Може би искат от теб нещо друго.

— Но според теб аз съм замесен по някакъв начин.

Преди да го погледне, тя отпусна пръсти върху огряно от слънцето петънце на картината до нея.

— Ти може да живееш в този свят, да си част от него, но имаш връзки, макар и не дотам съществени, и с нашия свят. Доказа го, като нарисува това място, което аз познавам.

Или поне тя така си мислеше.

— Може би просто прилича на място, което познаваш.

Тя не каза нищо, но погледът, с който го удостои, бе повече от красноречив.

Алекс прокара пръсти през косата си.

— Твоят свят, моят свят. Джакс, надявам се разбираш, че когато направя равносметка на чутото и казаното, не мога да повярвам съвсем на това, което ми разказваш.

— Знам. Не можах да повярвам, когато за пръв път дойдох тук и видях тези огромни метални неща, дето се носят из въздуха, карети, които се движат без коне, десетки неща, които за мен са невъзможни. Не ми е лесно да побера всичко това в главата си. И на теб няма да ти е лесно, Алекс, но не знам друг начин, ако искаме да се опитаме да спасим нашия свят.

Той се почувства така, сякаш току-що зърна лъч светлина през вратата, открехната от нея. Според него това бе мисия на отчаянието. Тя искаше от него да й помогне да спаси нейния свят.

Той не бе убеден, че съзнателно му позволи да надникне в намеренията й, макар и за кратко. Вместо да се опита да полюбопитства и да се взира в процепа, с което да я провокира да затръшне вратата под носа му, той помоли за друго с надеждата да я накара да се почувства по-спокойна.

— С какво твоят свят е по-различен от моя? Там няма самолети, автомобили и технологии?

Ако не седеше до жена, на чието изражение бе изписана самата сериозност, той едва ли би задал подобен въпрос, без да избухне в смях.

— Какво прави хората там, включително и теб, различни човешки същества?

— В този свят няма магия — без следа от шега пророни тя.

— Тоест искаш да кажеш, че в твоя свят има магия? Истинска магия?

— Да.

— И си я виждала? Виждала си истинска магия?

Тя се вгледа в очите му за момент, преди на устните й да се появи едва доловима, но страховита усмивка.

— Освен другите си способности аз съм и магьосница.

— Магьосница, която не може да си направи чай.

— Магьосница, която в моя свят може да направи доста повече от чай.

— Но не и тук?

— Не — призна накрая тя, а заплашителната й усмивка изчезна. — Не и тук. Това е свят без магия. Тук аз нямам сила.

Стори му се доста удобно.

— Ами, значи, произхождаме от два коренно различни свята.

— Не чак толкова — отвърна Джакс с тон, който сякаш се опитваше да звучи успокоително.

Алекс огледа спокойното й лице.

— Тук няма магия. Ти твърдиш, че в твоя свят има. Нима е възможно двата свята да са по-различни?

— Наистина не са. Да, при нас има магия, но в известен смисъл това се отнася и за вас. Просто се проявява по различен начин. Вие правите същото, което и ние, просто по различен начин.

— Например?

— Ами това нещо в джоба ти.

— Телефонът?

Тя кимна, приведе се напред и извади нещо от джоба до кръста си. Извади черна книжка.

— Това е дневник на пътуването. Действа почти като телефона, на който получаваш съобщения. Използваме го, за да получаваме съобщения от хора и да ги предаваме на други. Пиша в дневника и посредством магия думите се появяват в същия момент в другата книжка от двойката. Ти изговаряш думи в своя телефон, а те се чуват някъде другаде. Аз съм свикнала да пиша съобщения, не да ги изговарям. Но ти също можеш да използваш телефона си като дневник на пътуването, да направиш така, че думите да се изписват, нали?

В главата му изникнаха съобщенията на Бетани.

— Да, но всичко това го върши технологията.

— Ние правим същото, каквото и вие — сви рамене тя. — Вие си служите с технологии, ние — с магия. Думите може да са различни, но, общо взето, правят едно и също. Изразяват намерение, а това е единственото, което има значение. Попита се една и съща цел.

— Технологията няма нищо общо с магията — настоя Алекс.

— Технологията сама по себе си не е важна, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Наистина ли знаеш по-добре от мен как работи телефонът? Можеш ли да ми обясниш как съобщението стига от един човек до друг? — Тя описа кръг с пръстите си. — Как думите минават невидимо през въздуха и се озовават тук, в устройството в джоба ти, така че можеш да ги разбереш? Наистина ли знаеш какво прави така, че технологиите да работят? Можеш ли да обясниш всички невидими неща, които се случват, нещата, които приемаш за даденост?

— Не, сигурно не бих могъл — призна той.

— Нито пък аз мога да ти обясня как действа дневникът на пътуването. Важното тук е, че хората тук са използвали мозъка си, за да разработят технологиите, които да им служат, докато хората от моя свят измислят начини да създават неща посредством магия, благодарение на която постигат това, което им е нужно. Това е — просто и ясно. Това е втора природа за всеки от нас. И ти, и аз използваме неща, които вече са били измислени преди нас. Телефонът ти може и да работи посредством магия, а ти изобщо да не разбираш разликата.

— Но тук има хора, които разбират точно как работи технологията и могат да ти опишат точно какво прави всяка една част, как работи телефонът, как се появяват думите.

— Познавам хора, които могат да ти опишат точно как работи дневникът на пътуването. Дори съм присъствала на дълги лекции по въпроса, но макар да схващам най-общо за какво става въпрос, не мога да ти кажа точно как да свържеш фибрите вътре в хартията с адитивни и субстрактивни елементи, за да ги вкараш в синхрона, нужен, за да се появят думите.

Просто не съм специалистка. За мен е важно, че някой някак си е създал съответния предмет и аз мога да го използвам, за да си свърша работата. Знам, че работи с магия и толкова. Как точно — не ме интересува. Важното е, че действа.

Ако предпочиташ да наричаш това, което правим в нашия свят, някакъв вид технология вместо думата магия, която използваме ние, добре — след като ти е по-лесно да приемеш нещата по този начин, наричай я така. Името няма значение.

Магията и технологията са просто инструменти на човечеството. Ако наречеш този телефон магическа говореща кутия, нима би я използвал по различен начин?

— Съгласявам се, добре. — Алекс вдигна ръка. — Е, направи нещо. Покажи ми.

Тя се надвеси напред и пъхна черната книжка на мястото й при колана си.

— Вече ти казах, в този свят няма магия. Тук не мога да използвам магия. Магията просто не работи. Повярвай ми, много ми се иска да не беше така, защото задачата ми би била далеч по-лесна.

— Нали разбираш колко удобно звучи това обяснение.

Тя пак се наведе напред, на лицето й бе изписано същото сериозно изражение.

— Не съм тук, за да ти доказвам каквото и да било, Алекс. Тук съм, за да се опитам да разбера какво става и да се опитам да го прекратя. Ти просто се озова в центъра на нещата и не искам да пострадаш.

Това му напомни за думите, които самият той й каза, когато я издърпа от пътя на камиона — че не иска някой да я нарани.

— Трудничко е, нали… след като не можеш да използваш магическите си способности, при положение че нямаш представа как функционира този свят. Така де, без да искам да те обидя, но след като не можеш един чай да си направиш…

— Не съм дошла тук с идеята, че ще е лесно. Отчаянието ме доведе. В нашия свят имаме една поговорка, че понякога и отчаяния акт се крие магия. Определено бяхме отчаяни.

Алекс се почеса по слепоочието, неспособен да сдържи сарказма си.

— Не ми казвай, че хората, които са те изпратили тук, са магьосници. Цяло сборище.

Тя го изгледа продължително. Очите й се наляха със сълзи.

— Не съм рискувала да прекарам цяла вечност в черните недра на подземния свят, за да дойда тук за това.

Тя остави салфетката, взе си картината и се изправи.

— Благодаря ти за красивата картина. Надявам се да се вслушаш в предупреждението ми, Алекс. След като явно нямаш нужда от помощта ми, ще съсредоточа усилията си другаде.

Тя замълча и се обърна.

— Между другото, сборищата са за вещиците, за тринайсетте вещици, не за магьосниците. Изобщо не ми се мисли какво биха правили тринайсет вещици, събрани на едно място. Те са известни с доста чепатите си характери. Радвай се, че не могат да стигнат до тук. Просто щяха да те изкормят и да приключат с въпроса.

И се отдалечи, без да каже нито дума повече.

Алекс разбра, че се е издънил. Бе прекрачил чертата, която не подозираше, че е там. Тя го бе помолила да я изслуша, да се опита да разбере, да й се довери. Но как изобщо можеше да очаква от него да повярва на подобна нелепа история?

Сервитьорката видя Джакс да си тръгва и се насочи към масата. Алекс извади стодоларова банкнота — единствените пари в брой, с които разполагаше, и каза на момичето да задържи рестото. Никога в живота си не бе оставял такъв бакшиш. Втурна се през празния ресторант, като криволичеше между масите.

— Джакс, почакай, моля те.

Без да забави крачка, тя се плъзна през вратата и излезе в коридора, черната й рокля се вееше зад нея като черен огън.

— Съжалявам, Джакс. Виж, не знам нищо за тези неща. Признавам. Извинявай. Не биваше да се паля толкова, това ми е в характера. Но ти какво би направила, ако бяхме в обратната ситуация, ако бях дошъл в твоя свят и бях започнал да ти обяснявам как се прави чай.

Тя не обърна внимание на думите му.

— Джакс, моля те, не си тръгвай.

Затича се, опитвайки се да я настигне. Без да се обърне, тя свърна по едно разклонение близо до страничния изход. Дълги масури руса коса се разпиляха зад нея като разгневени знамена.

Табелата за изход изпълваше коридора с притулена, извънземна светлина. Джакс посегна към вратата, преди да я настигне. Тя се закова на място и се обърна към него, като го погледна така, че той остана без дъх. Ако протегнеше ръка, можеше да я докосне. Нещо го предупреди да стои и да не мърда.

— Знаеш ли какво означава името Александър?

Алекс искаше да й каже нещо, да се извини, да я убеди да остане, но знаеше без никакво съмнение, че по-добре да й отговори на въпроса и толкова, защото иначе можеше да прекрачи чертата… завинаги.

— Означава „закрилник на човека, воин“.

Тя се усмихна на себе си.

— Точно така. А цениш ли името си, значението му?

— Защо според теб подписвам картините си, моята страст, с „Александър“?

Тя го изгледа продължително, чертите й като че поомекнаха.

— Може би все пак за теб има надежда. Може би има надежда за всички ни.

Тя се обърна рязко и отвори вратата. Без да поглежда назад, тя подвикна през рамо:

— Запомни думите ми, Александър, закрилнико на човека: „Неприятностите ще те намерят.“

В коридора нахлу остра дневна светлина, която превърна силуета й в тъмна ивица на фона на танцуващите снопове светлина.

Алекс стигна до вратата в мига, в който тя се затвори с трясък. Отвори я и изтича на празния страничен паркинг. Недалеч от сградата имаше няколко дървета, образували зелен пояс. Отвъд тревистите хълмчета бяха спрели коли, които в скучната сивкава светлина на мрачния следобед не изглеждаха никак лъскави.

Джакс не се виждаше никъде.

Алекс стоеше безмълвен сред притихналия, празен паркинг.

Тя изчезна за броени секунди. Беше на не повече от пет-шест крачки от него. Звучеше налудничаво, но наистина я нямаше. Просто изчезна яко дим.

Точно както бе изчезнала и първия път.

Той се запита дали и с майка му се случваше същото.