Тери Гудкайнд
Законът на деветките (57)

55

Алекс заключи портата и тръгна към джипа. След всички заплашителни табели от другата страна на внушителната ограда, които предупреждаваха хората да не влизат в имота, имаше чувството, че се намира в преддверието на огромна катедрала. В неестествената тишина огледа мрачните сенки наоколо в търсене на очи, които да срещнат погледа му.

Магистралата беше прекалено далеч, за да чуват минаващите коли, ако изобщо имаше такива. На идване от Уестфилд планинският път беше почти напълно пуст. След като отминаха няколко къмпинга и черни коларски пътища, се бяха разминали само с един-два джипа.

Застанал насред притихналата вековна гора, Алекс имаше чувството, че се намира в друг свят. Виждаше, че напред пътят към имота далеч не отговаря на онова, което той бе свикнал да нарича път. Приличаше по-скоро на просека в праисторическа гора. На места дърветата сякаш се надпреварваха да достигнат до самия край на пътя. Точно отпред имаше нещо като поляна, оформена под короните на огромните ели. Дебелата сянка и мъглата допълнително засилваха предчувствието за нещо лошо.

Огромните стволове на дърветата тръгваха долу от ниското, където проникваше съвсем приглушена светлина. Сякаш имаше два свята: гъстата, тучна растителност в близост до земята и светът на извисяващите се отгоре върхари на ели. Тук-там по ниските етажи се гушеха купчинки дребни, високи до кръста смърчове. Снопове папрати свеждаха листа под падащите капчици вода, обрани от мъглата от боровите иглички над тях. Пухкавият им килим се разстилаше по горския под в притихналата катедрала, която излъчваше екзотичен, богат аромат на билки.

Алекс се качи обратно в джипа и затвори вратата. Джакс се взираше внимателно през страничните прозорци, за да долови и най-беглия знак за нещо подозрително.

— Може ли да те попитам нещо, Алекс?

Той завъртя контактния ключ и джипът запали — този път без да му се налага да затаява дъх.

— Разбира се.

— Когато надписа онази картина, защо избра да се подпишеш като „Господаря Рал“?

— Не знам — сви рамене Алекс и насочи колата навътре в гората. — Реших, че може да разтревожи Каин, дори да го разсее и да отпрати мислите му в друга посока. Просто ми се стори, че трябва да го направя. Защо?

— Ами така, чудех се.

— Да не би това да те тревожи заради значението му в миналото?

— Не. Не ме интересува чак толкова какво се е случило в миналото. По-важно е какво се случва сега и какво предстои.

— Знам — отвърна Алекс и се замисли за всички безпомощни, невинни жертви, които бяха загубили живота си в онзи ден заради Радел Каин и хората му.

Продължиха бавно да навлизат все по-дълбоко в сумрачната гора. Алекс се зачуди за какво ли си мисли Джакс. Понеже тя, изглежда, нямаше намерение да каже, накрая се наложи да попита.

— Какво ти се върти в главата, ако може да попитам?

Тя се загледа през страничното стъкло. Накрая отговори, без да го поглежда.

— Просто претеглях тежестта на думите.

— Какво искаш да кажеш? — погледна я Алекс.

— Дойдох тук с мисия. Дойдох, за да изпълня едно пророчество, да спася невинните хора от моя свят от надвисналата заплаха.

— Аха? — сви рамене Алекс.

— Вече не знам дали ще успея.

— За какво говориш?

— Днес загинаха много хора, Алекс. За какво говоря според теб?

— Искаш да кажеш, че възнамеряваш да се откажеш.

— Знам каква ще е следващата стъпка на Радел Каин. И преди съм го виждала. Ще те заплаши със смъртта на невинни хора, ако откажеш да му помогнеш. Ще те насили да избираш.

Алекс се загледа напред, докато се клатушкаха бавно през каменистите коловози. Подсъзнателно той също бе обмислял този въпрос. Не му се щеше да си го признава, да се замисля сериозно, да си представя какво би направил, ако е поставен пред такъв избор.

Продължиха навътре в гората и накрая подминаха две отклонения от централния път, които Хал Халверсън беше отбелязал на импровизираната карта. На практика те обикаляха целия имот. Онзи, по който се движеха в момента, бе единственият път, който водеше навътре към перлата в короната на имота — мястото, което хората от обществото „Дагет“ наричаха Крепост.

Вече отдавна бяха излезли от границите на външния пояс — имотът, контролиран чрез тръста „Дагет“, и вече се намираха на земята, която беше наследил Алекс. Мисълта, че всъщност е собственик на всичко това, му се струваше нереална.

След още един час бавно придвижване се озоваха на кръгло пространство, разчистено, за да могат колите да обръщат. От лявата страна минаваше поточе, което извираше нейде по-навътре в имота. Покрай него Алекс видя началото на пътека. Направи кръг с джипа и паркира.

Излезе и затвори вратата, направи му впечатление, че планинските бързеи сред скалите вдигат много шум, който някой можеше да използва, за да се прикрие. Първо огледа гората наоколо, после вдигна задния капак, за да извадят багажа си. Тъмната дървена кутия с ножа също беше там и сякаш го чакаше.

Под кадифената основа намери инкрустирана със сребро черна кожена кания — досущ като онази на Джакс. Сложи я на колана си и я намести зад калъфа с двата резервни пълнителя за пистолета. Останалите четири държеше на лесно място в един от страничните джобове на раницата си. В нея беше сложил и няколко кутии патрони. Мунициите тежаха, но той нямаше намерение да ги оставя в колата.

Бен винаги го учеше, че оръжията и мунициите никога не са излишни. Прииска му се да беше намерил време да се снабди с още един пистолет. Все пак беше благодарен, че има и този, при това безотказно надежден.

Джакс извади ножа с посребрената дръжка от кутията. Извади своя и ги доближи един до друг. На онзи от кутията все още имаше следи от кръвта й.

Алекс посочи оръжията в ръцете й.

— Малко е страшничко, като си помислиш, че тези два ножа не са били заедно от хиляда години, че и повече.

— Да, точно това си мислех.

Подаде му ножа и той понечи да избърше кръвта, но тя го спря.

— Не, остави я.

— Защо? — намръщи се той.

— Тези остриета са създадени, за да пускат кръв. Нека си припомни вкуса й, за да се събуди от дълбокия си сън и изпълни предназначението си.

Алекс задържа за миг поглед върху решителните й очи, после пъхна все така окървавения нож в ножницата на колана си.

Двамата с Джакс се заеха безшумно да приготвят екипировката си. Вече беше късен следобед. Поправката на джипа и пътят насам бяха отнели цяла сутрин. Знаеше, че няма начин да стигнат чак до Крепост същия ден. Щеше да се наложи да направят бивак, а на другия ден да продължат до целта си. Предполагаше, че Радел Каин, Седрик Вендис и Юри Пирата можеха просто да изникнат на мястото, без да им се налага да се мъчат с дългото катерене. Нито за миг не се съмняваше, че ще се появят.

Алекс нямаше търпение най-сетне да се срещне с онзи просветлен художник, който създаваше нова реалност. Кръвта му кипеше от ярост в очакване на срещата.

Изглежда Джакс имаше опит с походна екипировка. Събра раницата си бързо и без излишни движения, после я вдигна на гръб и закопча колана. Алекс последва примера й. Към раниците им имаше контейнерчета за вода, а на допълнителни халки имаха закачени и бутилки.

Отдалечиха се от джипа и тръгнаха през гората, където песента на птиците отекваше между дърветата. Докато вървяха един до друг в по-откритите пространства, си поделиха няколко пакета шунка и сирене. Бяха подготвили суха храна, но месото нямаше да издържи дълго, затова се постараха да го изядат, докато навлизаха по-дълбоко в сумрака.

По-нататък пътеката не беше така ясно очертана, но не беше трудно да я следват. Вероятно охранителите я бяха използвали да стигат до вътрешността на имота и за времето, през което земята е била пазена от тръста „Дагет“, се беше превърнала в сравнително ясно очертан път. Освен автомобилните пътища Хал беше отбелязал на картата и тези пътеки. Не бяха кой знае колко, но осигуряваха достъп до почти всяка точка на парцела. Докато вървяха, Алекс забеляза и следи от еленски копита, които при нужда можеха да бъдат проследени.

С напредването на следобеда теренът започна да се изкачва. Отначало бяха само леки възвишения, но скоро стана скалист и по-труден за катерене. И двамата дишаха учестено, изкачваха поредица хребети, като първо се налагаше да слизат от всеки един, преди да се захванат със следващия.

След хребетите пътеката започна да криволичи сред стръмен участък с поредица остри скали. Поотделно скалните блокове не бяха толкова високи, но катеренето по тях беше трудно, особено с всичката екипировка на гърба. На места краката на Джакс се оказваха недостатъчно дълги и се налагаше Алекс да ляга отгоре, за да я издърпа, така че тя да не губи време да заобикаля. С изключение на тези моменти, той едва смогваше на темпото й.

Колкото повече се изкачваха, толкова повече се сгъстяваше мъглата. Алекс усещаше хладния й дъх по лицето си. Най-накрая теренът започна леко да се изравнява. Пътеката се виеше нагоре сред дървета с дебели възлести корени, вкопчени в тънките пластове в местата с голи гранитни плочи. Подминаха плочите и отново се гмурнаха в гъста дъбрава. Мъхът по земята заглушаваше стъпките им.

— Скоро ще се стъмни — каза Джакс през рамо. — Като гледам облаците, няма да има нито луна, нито звезди. Нощта ще е напълно непрогледна. При такъв терен катеренето в тъмно е опасно. Може да паднеш в пропаст или да си счупиш крака в някоя дупка. След малко трябва да помислим къде да си направим бивак.

Алекс въздъхна. Беше изтощен от бързия ход, но въпреки това не искаше да спират. Очакваше да са напреднали повече, но знаеше, че тя е много по-опитна с тези неща, така че прие съвета й напълно сериозно.

— Хайде да повървим още малко. Бивака можем да разпънем и на фенери.

Тя се съгласи, но го предупреди, че съвсем скоро ще е прекалено тъмно, за да се върви. Не след дълго цветовете вече не се различаваха, дърветата изглеждаха сиви. Тъмнината падаше изненадващо бързо.

В този момент излязоха от пътеката сред дърветата на малка поляна насред гората, от която за пръв път се разкри гледка далеч напред. Спряха едновременно, изненадани от неочаквания простор.

Само силует на фона на избледняващото сиво небе и същевременно съвсем леко осветен от залязващото зад облаците от лявата му страна слънце, връх Крепост се издигаше насред хълмистия, непрекъснат пейзаж.

Алекс реши, че не му прилича особено на крепост. Беше по-скоро плато, побито насред околната гора. Върхът му обаче не беше равен, а изглеждаше някак назъбен от тук-там оголени скали, които се издигаха и спускаха по повърхността му.

— Добри духове! — прошепна Джакс.

— Какво? Какво има?

— Не мога да повярвам.

— Какво не вярваш?

— Много прилича на едно място в моя свят, наречено Народния дворец. — Поклати глава, сякаш си говореше мислено. — Почти не вярвам на очите си, но като се замисля, вероятно през цялото време съм очаквала да го видя.

— На мен не ми прилича много на крепост. Какво толкова има в този Народен дворец?

— Това е мястото, където световете ни бяха разделени. Там горе, или поне в моя свят се пада горе, се намира едно място, наречено Градината на живота. Оттам в края на една дълга война много хора са били заточени от моя свят в твоя. Логично е точно то да е свързващото звено, мястото, където би трябвало да е порталът.

Самата мисъл за това сепна Алекс.

— Виждаш ли диагоналната линия, която се издига от ляво на дясно?

Алекс присви очи и се вгледа в сгъстяващия се мрак.

— Да, виждам я, да.

— Прилича на тясна ъгловата скала. В моя свят това е път, който води към двореца на върха. — Въздъхна. — Оттук сигурно ще ни отнеме поне четири часа да се изкачим горе. Най-добре да намерим място за лагеруване и да поспим малко.