Тери Гудкайнд
Законът на деветките (3)

1

Първото, което привлече вниманието му, беше пиратското знаме, развято над камиона на водопроводната фирма. Белият череп с кръстосани кости сякаш с мъка се задържаше да не бъде отвян от плющящия черен флаг, докато огромното возило, сякаш в опит да постигне свръхзвукова скорост, прелиташе през кръстовището. Камионът бе взел ъгъла напряко, килнат застрашително на една страна. Из платформата отзад с грохот като от дрънчене на кокали се търкаляше бяла пластмасова тръба. При тази скорост камионът като нищо можеше да се преобърне.

Алекс погледна към единствения човек, който чакаше на тротоара до него. Потопен във вихъра на разпокъсаните си мисли, досега не бе забелязал жената, която стоеше точно пред него, леко вдясно. Изобщо не разбра кога се е появила. Стори му се, че от раменете й в кучешкия студ се надигат струйки дим.

Тъй като не можеше да види лицето й, Алекс не успя да прецени дали тя е забелязала връхлитащия ги камион, но не му се вярваше поне да не е чула рева на безжалостно форсирания двигател.

Като видя, че камионът явно няма да успее да вземе завоя, Алекс сграбчи жената за ръката над лакътя и я дръпна след себе си.

В същия миг гигантската машина скочи на тротоара — точно на мястото, където допреди секунда стояха Алекс и непознатата. Изсвистяха гуми.

Покрай двамата прелетяха парчета кал и пръст.

Ако Алекс се бе поколебал дори миг повече, сега да са мъртви.

Върху бялата врата, точно над надписа „Водопроводни инсталации Джоли Роджър“, имаше картинка на ухилен пират с жизнерадостна черна превръзка през едното око и звездичка, нарисувана в ъгълчето на усмивката му. Докато пиратът отминаваше, Алекс му хвърли гневен поглед.

Щом вдигна глава да види що за идиот седи зад волана, го посрещна мрачният поглед на дебелака до шофьора. Къдравата му брада и черната сплъстена коса му придаваха вид на истински пират.

Очите му, които надничаха през тесни процепи над пухкавите сипаничави бузи, проблясваха с просташка, нагла ярост.

Бабанката изглеждаше извън себе си от гняв, задето Алекс и жената са се осмелили да препречат офроуд пътешествието му.

Когато вратата се отвори, нямаше съмнение в не особено миролюбивите му намерения.

Приличаше на човек, излязъл от кошмар.

Алекс усети как през тялото му преминава вълна адреналин, докато мислено си представи движенията си. Пътникът, който сякаш се канеше да скочи от летящия камион, щеше да стигне до него, преди шофьорът да се присъедини към тях, така че поне за известно време щяха да са един на един. Алекс не можеше да повярва, че това се случва наистина, но да, случваше се и той ясно съзнаваше, че ще му се наложи да се справи със ситуацията.

Докато се подготвяше да посрещне неизбежното, го обзе овладяна ярост. Всичко се забави, докато накрая всеки удар на сърцето му сякаш продължаваше цяла вечност. Видя как мускулите по ръцете на другия изпъкват, докато натиска да отвори вратата. В отговор мускулите на Алекс също се стегнаха, готови да посрещнат заплахата. В ума му настана покой.

В мига, в който огромният крак на онзи ритна вратата, блясък на светлини и рязък вой на сирени накараха здравеняка да насочи вниманието си в друга посока. В кръстовището със свистене на гуми влетя полицейска кола и по всичко личеше, че ченгетата са доста поизнервени от каскадата на камиона. Полицейската кола беше паркирана край ограда встрани от алеята, водеща към паркинга оттатък улицата. Прелитайки покрай паркинга, двамата мъже явно не бяха забелязали полицаите. Отнесен в мислите си, Алекс също не ги беше видял.

Високоговорителят изпука.

— Отбий встрани!

Светът внезапно си дойде обратно на мястото.

Белият камион, като влачеше след себе си опашка от ръждив прахоляк, забави ход, докато вземе завоя, черно-бялата полицейска кола го следваше по петите. Щом камионът спря, двамата полицаи изхвърчаха навън и едновременно се приближиха до двете врати на гигантската машина, ръцете им тежко отпуснати върху кобурите. Изкрещяха нареждания и двамата мъже излязоха от кабината с вдигнати ръце. В същия миг полицаите вече ги бяха сграбчили и ги блъснаха към предната броня на камиона.

Алекс усети как напрежението отпуска мускулите му, а коленете му се подгъват.

Щом отвърна поглед от мъжете, които бяха подложени на обиск, погледът му попадна върху жената, която не сваляше очи от него. Очите й бяха с разточителния цвят на най-фините движения на четката му. Беше му пределно ясно, че зад тези чувствени кафяви очи тя преценява света около себе си е остър интелект.

Жената спусна преднамерено бавен поглед върху масивната му ръка, която все още я стискаше над лакътя. Алекс просто искаше да я дръпне от пътя на камиона, за да не я нарани онзи в кабината, но полицията се появи навреме.

Погледът й го намери и в него се четеше безмълвна заповед.

— Съжалявам — рече той и я пусна. — Но за малко да бъдете похитена от пирати.

Тя не отвърна.

Забележката му би трябвало да прозвучи с чувство за хумор, да освободи напрежението от ужаса, който за малко не ги връхлетя, но по спокойното й изражение той можа да прецени, че жената не се забавлява ни най-малко. Надяваше се да не й е причинил болка в ръката. Знаеше, че понякога не съзнава собствената си сила.

Като нямаше идея какво да прави с ръцете си, Алекс прокара пръсти през гъстата си коса, докато другата му ръка инстинктивно влезе в джоба.

Прокашля се и подхвана с по-делови тон:

— Простете, ако ви причиних болка, като ви стиснах, но ако не ви бях издърпал встрани, камионът щеше да ви помете.

— Това има ли значение за вас?

Гласът й бе не по-малко обаятелен от очите.

— Да — отвърна той, леко озадачен. — Не бих искал да видя някой да пострада при подобен инцидент — който и да било.

— Може би не е било случайно.

Изражението на лицето й бе непроницаемо. Той можеше само да гадае какво се крие зад думите й. Нямаше идея какво да й отговори.

В главата му, някъде дълбоко в сенките на спомените, беше жива картината как тя стои на ръба на тротоара. Макар да бе потънал в обезсърчителни мисли, не пропусна да забележи, че езикът на тялото й не бе съвсем на място. Тъй като беше художник, имаше око за композиция и обръщаше внимание на тези неща, независимо дали човекът пред него е в движение или покой. Имаше нещо неестествено в начина, по който бе застанало нейното тяло.

По отговора й Алекс не успя да прецени дали тя просто не се опитва да подходи като него — да разведри тътена на влудяващия страх от нещастието, което за малко не ги връхлетя, — или просто е решила да не обръща внимание на наглите му кавалерски напъни. Предполагаше, че на красавица като нея непрекъснато й се налага да парира разни натрапници, дето й се правят на умници, за да си уредят да излязат с нея.

Черната копринена рокля, която обвиваше силуета й, изглеждаше или твърде шик, или абсолютно не на място и ретро — той така и не можа да реши кое от двете, — същото се отнасяше и за дългото масленозелено наметало, надиплено около раменете й. Разкошната феерия на меката й, руса като лято коса също би могла да се изтълкува и в двете посоки.

Алекс си рече, че навярно е тръгнала към скъпия ювелирен магазин в лъскавия „Риджънт Сентър“ оттатък улицата. Нестандартната стъклена фасада на сградата се мержелееше зад смога и липите оттатък „Риджънт Булевард“, ширнали се разточително из площада пред луксозните магазини. Той хвърли бърз поглед на камиона, спрял на тротоара. Сигналната лампа на полицейската кола хвърляше синьо-червени отблясъци върху бялото туловище.

След като постави белезници на пътника, полицаят посочи тротоара и каза на онзи да седне до шофьора. Мъжът седна с кръстосани крака. И двамата бяха облечени в мръсни работни гащеризони. Макар да изпълняваха дадените им заповеди мълчаливо, не изглеждаха ни най-малко стреснати.

Един от полицаите се насочи към Алекс, докато колегата му говореше по радиостанцията, закопчана на рамото му.

— Вие двамата добре ли сте? — попита човекът с глас, в който адреналиновият прилив продължаваше да трепти. — Не ви нараниха, нали?

И двете ченгета бяха млади и с телосложение на състезатели по вдигане на тежести. И двамата имаха масивни вратове. Черните им ризи с къси ръкави само допълнително очертаваха релефните им мускули.

— Не — отвърна Алекс. — Добре сме.

— Това е чудесно. Бърза реакция. За секунда си помислих, че ще ви отнесе.

Алекс махна към мъжете с белезниците.

— Ще ги арестувате ли?

Полицаят стрелна с поглед жената, после поклати глава.

— Не, освен ако не им бъде повдигнато обвинение. При тези типове никога не е ясно кой какъв е, така че ги закопчаваме заради личната си безопасност, докато бъдат проверени. Щом колегата приключи с писането на глобата обаче, не мисля, че ще са в настроение да правят нови опити за подобни каскади… поне известно време.

Това, че бабаити като двамата полицаи се притесняваха от типовете в камиона дотам, че да им щракнат белезници, помогна на Алекс да не се чувства чак толкова зле, задето се бе стреснал от гробовния поглед на пътника.

Погледна значката на човека и подаде ръка.

— Благодаря ви, че се появихте, полицай Славински.

— Няма проблем — здрависа се с Алекс мъжът. По силата, с която стисна ръката му, Алекс прецени, че напрежението явно още го държи. Полицай Славински се обърна, нетърпелив да се върне при пиратите.

Шофьорът, който продължаваше да седи на тротоара, беше по-слаб, но с не по-малко зловещ вид от едрия пътник. Седеше с каменно лице и отговаряше едносрично, докато полицаят, надвесен над него, задаваше въпроси и попълваше документи.

Двамата полицаи си размениха по няколко думи, явно относно резултатите от проверката, тъй като полицай Славински кимна, свали белезниците на пътника и му каза да се връща в кабината. След като се качи на мястото си, онзи отпусна космата ръка през прозореца, а другият полицай се зае да откопчава шофьора.

В огромното странично огледало на камиона Алекс забеляза впитите в него гневни очи на мъжа. Това бяха очи, които нямат място в цивилизования свят. Алекс си каза, че вероятно е поради факта, че в тази нова и лъскава част на града очуканите от бачкане превозни средства, макар и да са доста, не изглеждат съвсем на място. Всъщност той беше почти сигурен, че и друг път е виждал камиона с пиратското знаме.

Малката къща на Алекс, която се намираше недалеч, някога бе в покрайнините на града, сгушена в други къщички сред залесени възвишения и царевични ниви. Но непрекъснато разрастващият се мегаполис отдавна ги погълна. Днес той живееше в апетитен район, макар и не точно на най-престижната улица или в най-прекрасната къща.

Застина на мястото си за миг, загледан в мърлявото, брадясало лице, което го следеше в огледалото за обратно виждане.

Онзи се ухили насреща му.

Алекс никога не бе виждал по-зловеща усмивка.

Черният флаг на покрива на камиона се раздвижи и черепът също го дари с мрачна усмивка.

И тогава Алекс забеляза, че жената, забравила всичко друго, го наблюдава. Светофарът светна зелено и Алекс махна с ръка.

— Ще ми позволите ли да ви придружа до другия тротоар? — пресилено галантно попита той.

Тя се усмихна за пръв път. Не широко, нито пък е усмивка, която предполага, че може да се излее в смях, а по-скоро естествено, просто загъване на крайчетата на устните, един вид да му покаже, че този път е разбрала намека за хумор в думите му.

При всички положения светът внезапно му се стори прекрасен в иначе доста потискащия за него ден.