Тери Гудкайнд
Законът на деветките (30)

28

С привидно небрежен, но зорък поглед Джакс огледа целия район, преди да отвори вратата си. Видя я да оглежда критично същата възрастна двойка, която приближаваше зад тях и която той самият забеляза в огледалото за обратно виждане. Джакс се усмихна, щом двамата ги подминаха. Алекс забеляза, че тя няма вяра никому, дори и на двойка старци, които едва се тътрузят по тротоара.

Как изобщо можеше да се усмихва? Той не можеше.

Алекс метна якето си на задната седалка и заключи черокито. Провери и задната врата, за да е сигурен, че всичко е добре заключено. Не му беше приятно да оставя пистолет в колата си, че да го намери някой крадец, но нямаше избор. Дори да имаше разрешително за оръжието си, в психиатрично заведение беше абсурд да го пуснат с него.

Запита се какво ли ще правят, ако се наложи да напуснат щата. Разрешителното му важеше за Небраска, но на други места едва ли, особено пък в Бостън, където законът гледаше по различен начин на хора, решили да защитават собствената си неприкосновеност.

Алекс имаше много ясни представи за фундаменталните права в личния си живот. Не можеше да се примири с мисълта, че трябва да умре само защото някакъв криминален тип иска да му отнеме живота. Животът му беше само един и той беше на мнение, че трябва да си го пази — толкова. Бен го беше научил как.

Предвид хората, пред които трябваше да се изправят, тези животни, за които Джакс току-що му разказа, той знаеше, че по-скоро би рискувал да го обвинят за притежание на оръжие, отколкото да остане без средство за самозащита и най-вече без средство да защити Джакс. Нямаше намерение да се разделя с живота заради догматичните принципи на арогантни управници. Животът му си беше негов, не техен.

От откъслечната информация, която събра от Джакс, можеше да съди, че Каин не би се зарадвал на нищо повече от това да я пипне в ръчичките си. Алекс знаеше, че докопат ли я, ще направят с нея всичките онези неща, за които тя му спомена, че няма да може да роди въображението му. Каквото и да бе имала предвид, не искаше да разбира подробности. Вече и бездруго бе достатъчно ядосан.

Клоните на кленовете и дъбовете по тротоара покрай жилищните сгради се поклащаха на талази от вятъра и изпълваха ведрия ден с шумолене. Наложи се Джакс да придържа косата си с една ръка, за да не закрива лицето й, докато бързаха по тротоара. Използваше другата, за да се държи за Алекс, влязла в ролята си на негова годеница.

След бурята по земята имаше разхвърляни листа, все едно навън беше есен, само дето листата бяха зелени, а не в ярки цветове. Тук-там имаше отчупени клони, полегнали върху моравите или отстрани на улицата. Във въздуха се усещаше нещо странно, сухо, все едно предстоеше смяна на сезона.

Джакс безмълвно огледа внушителната фасада на „Майката на розите“, докато вървяха по Тринайсета улица. Много от хората, които изкачваха широкото стълбище, за да посетят свои близки, носеха цветя или малки кутийки, увити в ярка хартия и украсени с панделки.

Щом двамата подминаха централния вход, без да завият към стъпалата, Джакс го изгледа въпросително.

— Членовете на семействата, които са за деветия етаж, могат да минават през задния вход — обясни той. — По-лесно е.

— Деветият етаж — повтори тя монотонно.

Той знаеше какво си мисли.

— Боя се, че да.

На малкия паркинг зад ъгъла, на практика просто асфалтирано разширение на алеята, бяха струпани обичайните обслужващи бусове. Задната част на сградата изглеждаше като изоставена в сравнение с трескавата активност отпред. Това винаги бе засилвало чувството на отчужденост у Алекс. Той не отиваше при нормален пациент, който се очакваше да се подобри и да се прибере у дома. Отиваше при човек, който е задържан като заплаха за обществото и няма да бъде освободен никога.

Подозираше, че дълбоко в себе си винаги бе изпитвал срам по този повод, а също и притеснение, че може да свърши като майка си. Сега само го беше яд, защото му се струваше все по-вероятно състоянието й да е причинено от пришълци, намесили се в живота им; чужденци, които искат нещо и не ги е еня кого ще наранят, за да го получат.

По навик, докато свърнаха напряко през тревата и оголените участъци под сянката на огромните дъбове, Алекс погледна към прозорците на деветия етаж. Не видя нищо друго, освен сенки през затъмнените стъкла.

— Всички ли прозорци са покрити с метални решетки? — попита Джакс, забелязала погледа му.

— На мястото, където отиваме — да.

Щом той отвори металната врата на задния вход, Джакс се спря и сбърчи нос пред непознатата болнична миризма. Хвърли бърз поглед наляво и надясно, преди да прекрачи прага.

Вътре миризмата на храна се смесваше по отблъскващ начин с болничните аромати. Кухните бяха в дъното, оттатък входа. Често се случваше по-малки доставки да бъдат пренасяни там направо през този вход.

Както при всяко посещение, Алекс хвърли ключовете, монетите и ножчето си в синята пластмасова купичка на масата встрани от детектора за метал. Телефонът му си вземаше вана в мола. Спазвайки инструкциите му, Алекс мина бавно през детектора. Закачила палци на задните си джобове, тя изглеждаше напълно естествено, сякаш правеше това всеки ден. А с джинсите и черната блузка му пасваше идеално. Само дето Алекс никога не бе излизал с убийствена красавица като нея.

По-възрастният от охраната, Дуейн, който никога не се усмихваше на Алекс, й се усмихна. Тя му се усмихна в отговор. Колкото повече я опознаваше обаче, Алекс все по-добре разбираше, че тази усмивка не е искрена.

След като Алекс мина през детектора, Дуейн посегна към купичката, за да му подаде телефона.

— Телефонът ти не е тук — вдигна глава той.

Алекс щракна с пръсти.

— Сигурно съм го забравил в джипа.

След като нямаше нищо за подаване, човекът просто върна купичката на масата до стената, която използваше за плот. Щеше да му върне ключовете, монетите и джобното ножче на излизане. В момента там нямаше други сини купички. Празните бяха прибрани една в друга край детектора.

Както често се случваше денем, Алекс бе единственият посетител за деветия стаж.

На металната маса зад детектора той взе папката за регистрация и синята пластмасова химикалка, привързана към папката с мръсна връзка. Написа си името, поспря за миг и добави в колоната за гости: „Джакс, годеница“.

Дорийн, която не изпускаше Джакс от погледа си, взе папката я обърна към себе си, за да види дали е попълнил колоната за гости. Алекс никога досега не бе водил при майка си друг човек.

Дорийн вдигна глава и се усмихна.

— Годеница! Алекс, нямах представа. Толкова се радвам!

Алекс й върна усмивката и представи Джакс. Двете се здрависаха. Дорийн не можеше да свали поглед от омагьосващия поглед на Джакс. Това усещане бе познато на Алекс.

— Откога сте заедно? — попита сияещата Дорийн.

— Нещата се случиха доста бързо — заобяснява Алекс. — Тя се появи изневиделица в живота ми. Честно да ти кажа, направо ми изкара акъла от изненада.

— О, Алекс, това е толкова вълнуващо. Кога е голямата дата? — попита тя Джакс.

— Веднага щом уредим подробностите — отвърна Джакс.

Алекс си отдъхна, че Джакс се справи с въпроса с такава лекота.

На път за асансьора той се наведе към нея.

— Това е казването на истината върши страхотна работа.

Тя се усмихна на тайната им шега. Алекс забеляза, че усмивките, предназначени за него, са по-различни от тези, с които даряваше всички останали. В неговите имаше нещо специално, нещо, което страхотно му харесваше.

Щом зелената метална врата на асансьора се отвори, Алекс направи крачка напред и влезе. Джакс се дръпна, ръката й върху неговата се опита да го спре.

— Какво е това? — попита тя.

Преди някой да е забелязал, че спират, той я прегърна през кръста и я вкара вътре.

— Казва се асансьор. Ще ни качи на деветия етаж, където държат майка ми.

Тя се огледа и проследи с поглед как вратата на асансьора се плъзна и се затвори.

— Не ми харесва да съм затворена в метална кутия.

— Не мога да те виня, но, повярвай ми, няма страшно. Това е просто устройство, което се движи нагоре-надолу.

— Няма ли стълби?

— Отвън има авариен изход, но той не се използва, освен в спешни случаи. Нормалното стълбище се заключва, за да се контролира достъпът до деветия етаж.

Джакс се стягаше при всяко прещракване и друсване на асансьора, който се изкачваше в сградата. Поотпусна се едва когато спря и вратите се отвориха.

Щом пристъпи навън и очите й попаднаха върху стаята на сестрите, тя регистрира разположението на всеки, който се намираше зад плота. Сестрите бяха четири — три жени и един мъж, плюс още една жена на компютъра. В дъното на коридора Джакс забеляза и един дежурен, който вадеше от някакъв килер кофа и парцал. Алекс бе сигурен, че оглежда всички, за да провери дали няма да види позната физиономия. Застанал пред високия плот, Алекс си написа името и часа. Не бяха много хората, които посещаваха деветия етаж. Той мярна подписа си от предишни посещения на няколко места по-нагоре на същия лист. Плъзна тетрадката към Джакс и й направи знак да се приближи към плота.

— Трябва да си напишеш името и часа прошепна й той. — Напиши го под моето и препиши същия час.

Алекс проследи с поглед как тя си пише името. Досега не бе чувал фамилията й. Тя приключи и той плъзна тетрадката към една от дежурните сестри. Едрият приведен дежурен ги мярна през огромния прозорец и излезе да ги посрещне.

— Алекс, я да видим кого си ни довел? — Хенри цъфна в нетипична усмивка и се облещи срещу Джакс.

— Хенри, това е годеницата ми Джакс. Джакс — Хенри.

Тя не трепна пред внушителната фигура на Хенри, който бе свикнал хората да се стряскат от вида му.

— Приятно ми е да се запознаем, Хенри.

Той се усмихна при звука на името си, излязло от нейните устни.

— Бях започнал да се тревожа за Алекс, но сега виждам, че просто е чакал да се появи правилната жена.

— Имаш право — рече Алекс, като се опитваше да предотврати разговора от типа „как се запознахте“. Затова побърза да смени темата. — Как е майка ми днес?

Хенри сви рамене.

— Все същото. Знаеш как е. Поне напоследък не прави циркове.

— Това е добре — рече Алекс и последва Хенри по масивното дъбово дюшеме към женското крило.

Докато оглеждаше периметъра, Джакс забеляза един мъж, пациент, който ги наблюдаваше през прозорчето на вратата към мъжкото крило. Тя се обърна и проследи как дежурният вади връзката е ключове, окачена на карабинер на колана му, и отключва вратата. Той се приведе и хвърли един поглед през прозорчето, преди да натисне тежката врата.

— При последната ми обиколка майка ти беше в общото помещение. Желая ви приятна визита. — Хенри подаде на Алекс пластмасовия ключ за звънеца.

— Звънни, като приключите, Алекс.

Алекс бе чувал репликата „Звънни, като приключиш“ стотици пъти. Сякаш целта й беше дежурният да се увери, че Алекс знае процедурата.

Джакс огледа лакираните дъбови врати, докато вървяха по дългия коридор към дневната. Алекс знаеше, че тя преценява всяка опасност, че търси потенциални заплахи. От всички места, които го притесняваха, Алекс оставяше това на последно място. Но поведението на Джакс го държеше нащрек.

— Тук сме заключени, така ли? — попита тя. — И ако се наложи, няма как да излезем сами от тук?

— Точно така. Ако ние бихме могли да излезем, то значи и пациентите биха могли, но не ги пускат. Ще излезем така, както влязохме. Има пожарен изход, който се спуска надолу покрай стената на сградата — продължи той, като го посочи неясно с глава. — Но вратата е затворена. Може да го отключи само сестра или дежурен. Има още една стълба зад сестринската стая. Нея я държат заключена заедно с асансьора.

Щом влязоха в дневната, Алекс забеляза майка си да седи сама на една кушетка край отсрещната стена.

Тя също го видя. По погледа в очите й той разбра, че го е познала.