Тери Гудкайнд
Законът на деветките (47)

45

Алекс набра номера.

— Ще го включа на високоговорител, за да чуваш и ти — каза той на Джакс.

— „Ланкастър, Бъкман и Фентън“. Фентън на телефона.

— Господин Фентън, здравейте. Александър Рал се обажда.

— Господин Рал, толкова се радвам да ви чуя. — Човекът звучеше напълно искрен. — Бях започнал да се тревожа. Всичко наред ли е? Искам да кажа, мина повече от седмица, откакто казахте, че ще се обадите. Вече започвах да се безпокоя.

Алекс нямаше представа, че е прекарал толкова дълго в „Майката на розите“.

— Извинете ме. Бях ангажиран с някои неща за известно време, но сега съм свободен.

— Радвам се да го чуя. Гледах по новините за пожара при вас, в „Майката на розите“. Знаете ли нещо по въпроса?

Алекс не беше сигурен дали трябва да говори по въпроса, затова реши да не навлиза в никакви подробности.

— Отчасти. Защо питате?

— Ами, работата е там, че моят съдружник, господин Бъкман, излезе в болнични преди време. Според лекаря му вероятно е преживял някакъв душевен срив, в резултат на което изпадна в остра психоза. Не успяха да открият причината, затова го изпратиха на лечение в „Майката на розите“. Предполагам защото специализират в тази област. Това е частна болница, в която му се осигуряват специализирана помощ и лечение.

Устата на Алекс пресъхна.

— Лечение, казвате. Знаете ли името на лекуващия лекар?

— Да, някой си доктор Хофман. Просто се чудех дали не знаете нещо повече за пожара.

Знаете колко ненадеждни могат да бъдат източниците на информация в днешно време. Досега не успях да науча никакви подробности относно състоянието на господин Бъкман. Нямам представа дали е добре. В репортажа по телевизията казаха, че голям брой пациенти загинали в пожара, предимно тези, настанени на деветия етаж. Именно там беше и господин Бъкман.

Алекс и Джакс се спогледаха.

— Ужасно съжалявам. Майка ми загина в пожара в болницата. Тя беше на деветия етаж.

— Мили боже. — Той замълча за момент. — Толкова съжалявам. Не знаех. Приемете най-искрените ми съболезнования, господин Рал.

— Благодаря.

— Спомням си много добре, че майка ви нямаше право да поеме правото на ползване над земята, защото се разболя, но нямах представа, че е била настанена в „Майката на розите“. Какво странно съвпадение, господин Бъкман да се озове в същата болница и на същия етаж.

— Наистина, какво съвпадение.

Като цяло Алекс не вярваше в съвпаденията. Умът му трескаво препускаше в опит да напасне парчетата от пъзела.

— Опитахте ли да се свържете с властите в Небраска, за да проверите дали господин Бъкман не е бил сред оцелелите от огнената стихия? Чух, че било пълен хаос, но повечето пациенти са успели да се измъкнат.

— И аз чух подобни обнадеждаващи вести. Опитах да получа повече информация, но засега цари голямо объркване. Тъй като съм адвокат, успях да се добера до държавния надзор на болницата, но никой не можа да открие дори регистъра с пациентите.

— Има ли някакви други архиви? — попита Алекс.

— Казаха ми, че целият архив изгорял в пожара. Трябвало да има копия на картоните на болните, съхранявани другаде, но имало проблем с откриването им — споменаха нещо като компютърен вирус. Никой не подозирал за проблема, докато не решили да потърсят копията, и се оказало, че са безвъзвратно изгубени. Поради това в момента властите са в пълно неведение, дори що се отнася до това колко пациенти са се лекували в болницата. Така установяването на точния брой на загиналите става още по-трудно. О, съжалявам. Чуйте ме само, говоря ви за господин Бъкман и за разни странични неща, докато вие сте загубили майка си. Вероятно сега ви предстоят хиляди неща за уреждане.

— Няма нищо. Всъщност нямам нищо за уреждане. Нямам живи роднини. Дядо ми почина наскоро. Майка ми като пациент на психиатрична болница в продължение на дълги години няма приятели, няма дори познати. В действителност нямам какво да уреждам. Просто ще трябва да изчакам за евентуално намиране на останките й — ако има такива. Пожарът беше доста силен. Засега нямам какво друго да правя.

— Разбирам. Възнамерявате ли да дойдете насам?

На Алекс му се стори, че долови странно напрежение във въпроса.

— Да. Трябва само да проверя за полети. Ще се опитаме да хванем най-ранния полет за Бостън.

— Да хванете? Ще ви придружава ли някой?

— Годеницата ми.

Последва нова пауза.

— Това е чудесно. Поздравления.

— Благодаря. Ще се запознаете. Тя е прекрасен човек. Много ми помага да преживея загубата на майка ми. Казва се Джакс. И е тук, до мен, в момента. Пуснал съм разговора ни на високоговорител, така че можете да я поздравите.

Подканена от Алекс, Джакс се наведе към телефона.

— Здравейте, господин Фентън.

— Много ми е приятно. Съжалявам за неочаквано споходилите ви беди.

— Благодаря. Правим каквото можем.

— Чакам с нетърпение да ви видя скоро тук.

— Пристигаме колкото може по-скоро — каза Джакс.

— При първа възможност ще ви съобщя номера на полета ни — добави Алекс.

Последва дълга пауза.

— Господин Рал, бих ви препоръчал да не летите.

Алекс наостри уши.

— И защо?

Нова пауза.

— Мога ли да бъда откровен с вас?

— Бих искал.

— Боя се, че определени хора следят авиокомпаниите и полетите в опит да ви открият.

Кръвта на Алекс се смрази.

— Определени хора ли?

— Възможно е тези хора да представляват опасност за вас. Мисля, че очакват идването ви тук. Възможно е да наблюдават летищата и автогарите. Всъщност навярно и всякакъв друг възможен обществен транспорт до тук. Не бих искал да ви тревожа, господин Рал, но вярвам, че тези хора наистина са заплаха за вас.

— Мисля, че знам какво имате предвид.

Последва нова пауза, този път по-дълга, сякаш човекът преценяваше какво иска да каже или по-скоро колко иска да каже.

— Свърза ли се някой с вас… хм, бяхте ли заплашен от някого?

— Мисля, че говорим за едни и същи хора. Вече се сблъсках с тях.

— Добре ли сте? — Въпросът дойде мигновено. В гласа му се четеше истинска загриженост, дори тревога.

— Да. Сега вече мисля, че ще е най-добре да дойда незабавно при вас. Имам адреса ви…

— Не.

— Не?

— Работата е там, че… — Последва нова пауза, преди човекът да продължи: — Страхувам се, че същите тези хора следят офиса ми. Няма как да съм сигурен. Съжалявам, не искам да ви тревожа неоснователно. Може би е просто параноя от моя страна.

Алекс пое дълбоко въздух.

— Господин Фентън, това е твърде важно за нас, за да продължаваме с преструвките. Вие бяхте откровен с мен и аз ще бъда откровен с вас. Сега трябва да ме изслушате, при това много внимателно. Тези хора са убийци.

Алекс не знаеше дали човекът се готви да му се изсмее, или да му затвори телефона.

— Слушам ви, господин Рал.

Алекс възприе това, че той не се опита да омаловажи опасността, като добър знак. Всъщност човекът звучеше загрижено, дори изплашено.

— Първо, казвам се Алекс.

Той си представи усмивката на облекчение по лицето на човека от другата страна на линията.

— Аз съм Майрън, но само смейте да се обърнете към мен така. Ще ви съдя за нанесени морални щети. Всички ме наричат Майк.

Алекс се усмихна.

— И без да ме съдите, си имам достатъчно грижи. Така да бъде, Майк. Знам, че може да прозвучи доста прекалено, но ще трябва да ми се довериш напълно. Знам какво говоря. Трябва да направиш точно каквото ти казвам. Първо, изписва ли се този номер на телефона ти?

— Да, апаратът ми има такава функция…

— Не, няма.

— Но моят телефон…

— Повече не бива да използваш телефоните, с които разполагаш. Тези хора по някакъв начин ни следят чрез телефоните. Отсега нататък забрави досегашните си апарати. Това важи и за мобилния ти. Дори не го носи със себе си. Разбираш ли?

— Да.

Алекс прие като обещаващо начало факта, че господин Фентън прие спокойно тези указания и дори не предложи на Алекс да отиде на психоаналитик. Нещо повече — дори не спори по въпроса.

— Сега запомни номера, от който се обаждам. Не го казвай на глас. Не го записвай никъде. Запомни го.

— Готово.

— Хубаво. Тъй като от него ти се обаждам на редовния номер, е възможно той вече да е разкрит. След като приключим този разговор, аз ще го изхвърля. Имам друг телефон. Номера му ще получиш, като към този прибавиш сто четирийсет и три. След като си тръгнеш от офиса, купи един телефон за еднократна употреба и ми се обади от него на новия номер.

— Добре.

— Женен ли си? Имаш ли семейство?

— Не. Имам предвид, нямам близки роднини. Но имам… добри приятели, на които бих искал да се обадя.

— Чудесно, но не взимай никой от телефоните, които си ползвал досега. Най-добре си купи няколко нови. Използвай един да се обадиш на приятелите си. Измисли някакво извинение — кажи им, че заминаваш извън града по работа или нещо такова. После изхвърли телефона; може да бъде разкрит, когато им се обадиш, и после хората, които те притесняват, може да те проследят по него.

— Разбрано. Какво друго?

— Ще трябва да уговорим място за среща. Не го казвай сега. Изчакай, докато ми се обадиш от новия телефон. Знам, че тези хора могат да проследяват чрез телефоните, но не знам могат ли да подслушват разговори. Не искам да научавам отговора по трудния начин. По-добре сега да съм по-предпазлив, вместо след това да прекарам цялата вечност в гроба си в самообвинения, че не съм бил по-внимателен.

— Разбирам. Ще си набавя няколко нови телефона и пак ще се чуем.

— Когато излезеш от офиса, иди направо у дома и си приготви багажа. Трябва да стоиш настрана от всяко място, с което си свързан. Не отивай у приятел. Не оставай да преспиш в офиса или в клуб, в който членуваш. Трябва да отидеш някъде, където не ходиш често, някъде, където никога не си бил досега. Увери се, че не те следят. Стигнеш ли там, не се връщай на познато място, тези хора може да действат на мига и да те приберат на място.

— Разбирам. — Човекът замълча за момент. — Алекс, сигурен ли си, че тези крайни мерки са необходими? Искам да кажа, да не стъпвам на място, където съм бил преди?

— Пожарът в „Майката на розите“ беше умишлен. Те убиха майка ми и сега мога да се обзаложа, че са убили и господин Бъкман. Изтребиха цял куп невинни хора само за да унищожат следите от това, с което са се занимавали там.

— Мили боже. Мислиш ли?

— Не мисля, знам го със сигурност. Бях там. Видях с очите си как доктор Хофман подпали пожара, за да прикрие следите им.

Алекс замълча, докато чакаше отговор.

— Да ти призная, Алекс, току-що ти потвърди най-лошите ми страхове. Ние отдавна се опитваме да определим доколко реална е опасността. Ти отговори на всичките ни въпроси.

— Кои сте тези „вие“? За какво говориш?

— Мисля, че си прав — каза Майк. — Ще е най-добре да говорим за това по-късно.

— Съгласен съм. Има логика.

— Махам се незабавно от офиса. Ще взема със себе си всички документи за собствеността над земята. Ще нося всичко необходимо за прехвърлянето й на твое име. Осъзнавам, че насред всичко това прехвърлянето на собствеността изглежда като глупава формалност, но те уверявам, че е от изключителна важност то да се извърши.

— И аз искам да се погрижа за това. Искам тази земя да е на мое име.

— Чудесно. Радвам се. Сега започвам да си мисля, че ще е по-добре да не се връщам у дома. Сега рискът е прекалено голям. Ще си купя всичко, от което имам нужда. Ще си набавя и телефони, както ми каза, и ще ти се обадя.

— Добре. Моля те, бъди внимателен.

— Ще внимавам. Алекс, благодаря за откровеността.

— Джакс винаги казва, че е по-добре да се казва истината.

Той се засмя.

— Ще ти звънна по-късно. Ще организирам и място за среща, където да приключим с всичко.

— Огледалата — подсети го Джакс.

— О, да. Знам, че ще ти прозвучи налудничаво, но стой настрана от огледала. Ако си някъде, където има огледало, веднага го покрий с нещо.

— От години нямам огледала нито в офиса си, нито у дома.

Алекс и Джакс отново се спогледаха.

— На практика от толкова отдавна не съм бил в близост до огледало, че дори вече не помня как изглеждам.

— В колата ти има ли огледало за обратно виждане?

— Да, естествено.

— Това също е огледало. Трябва да го откъртиш от предното стъкло, а също да счупиш или да махнеш страничните огледала. Ако ще ги чупиш, гледай и парченце от тях да не остане.

— Наложително ли е?

— Аз научих по трудния начин, че е абсолютно наложително. Ти може и да не извадиш нашия късмет. Махни огледалата от колата си.

— Винаги съм бил толкова внимателен с огледалата, а през цялото време съм забравял за огледалото за обратно виждане. Това обяснява някои неща. Радвам се, че си толкова последователен. Ще махна огледалата, преди да запаля двигателя.

— Мисля, че имаме много неща да си говорим, когато се видим.

— Повече, отколкото можеш да си представиш, господин Рал.

— Алекс.

— Разбира се. Ще се чуем по-късно, Алекс. И, Джакс, чакам с огромно нетърпение да се запознаем.

— Пази се — каза Джакс. — И бъди нащрек.

— Разбрано. Довиждане.

— Довиждане — в един глас казаха Алекс и Джакс.

Той хлопна капачето на телефона и го пусна в пластмасова чаша с вода.

— Е, какво мислиш? — попита, докато пъхаше в джоба на джинсите си втория, още неизползван телефон.

— Очевидно знае нещо.

— Чудя се откъде — каза Алекс. — Мисля, че колкото по-бързо се видим, толкова по-скоро ще разберем. Време е да вървим.

— Как ще стигнем до там?

— Май нямаме голям избор. С кола. Ако вземем самолет, ще стигнем в Бостън за ден. Но докато успеем да си резервираме полет, може да минат и два дни, а и по-дълго, при толкова кратки срокове. С кола ще ни отнеме почти три дни, но така хората на Каин няма да знаят къде сме, нито кога ще пристигнем. Искам да ги държа в неведение колкото може по-дълго.

— Аз също.

— Не на последно място — каза Алекс, докато си обличаше якето, за да скрие пистолета под него, — не ми допада идеята да се разделяме с оръжията си по време на полета. На летищата има детектори за метал точно като в „Майката на розите“. Не можеш да качиш в самолета никакво оръжие, дори малко джобно ножче.

Щеше да се наложи да си опаковаме оръжията в багажа. При евентуален проблем биха били напълно безполезни в багажното отделение на самолета, точно както бяха и докато ги оставихме заключени в джипа. Освен това нерядко се случва багаж да бъде изгубен или откраднат, особено при положение, че хората на Каин следят летищата в опит да ни хванат, ако решим да летим. Те най-вероятно щяха да ни задигнат багажа, за да са сигурни, че ще бъдем невъоръжени.

Джакс извади откъм гърба си ножа със сребърната дръжка. Превъртя го между пръстите си и го хвана за върха на острието. Изпъна напред ръката си с ножа в нея. Точно тогава Алекс забеляза, че орнаменталната резба образува буквата „Р“.

— Няма никакъв шанс да се разделя с този нож, просто за да ме пуснат да летя във въздуха.

Погледът на Алекс се премести от ножа върху очите й.

— Защо на дръжката има буквата „Р“?

— Тя означава династията Рал. Това е древно оръжие, изключително рядко, малцина притежават такова днес.

— Защо е у теб?

— По същата причина, поради която изявих желание да дойда в този свят. Защото аз вярвам, че ти си този, който ще спре цялата тази лудост. Защото аз вярвам в теб, Александър Рал.

Това е същият този нож, който наточих и с който направих онези резки по кората на дървото от твоята картина. Ти ги нарисува в картината си, тези резки, направени с този нож, който аз точех, подготвяйки се за идването си тук. Ти си свързан с това острие поради много причини, точно както си свързан и с всичко останало.

— Напълно ли си убедена, Джакс?

Тя се усмихна.

— Абсолютно. Точно както и ти си убеден.

— Страх ме е, като си помисля колко добре ме познаваш. — Алекс отвърна на усмивката й.

Извади телефона от чашата с вода, отвори капачето и го счупи. После подаде на Джакс двете парчета.

— Вземи. В другия край на паркинга има контейнер за боклук. Аз ще прибера нещата ни в джипа, а ти изхвърли това.

— С удоволствие.