Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Law of Nines, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2011-2012 г.)

Публикация:

Тери Гудкайнд. Законът на деветките

Първо издание

Редактор: Калоян Игнатовски

Художник на корицата: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

Полиграфически комплекс ЖАНЕТ 45, Пловдив

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2010

ISBN 978–954–733–663–6

История

  1. — Добавяне

32

Пред тежката врата Хенри извади ключовете, окачени на карабинер за колана му, и с единия от тях отключи. Двама-трима обърнаха глави, когато Хенри въведе Алекс, но след като задоволиха любопитството си, продължиха със заниманията си.

Алекс мярна няколко жени в дъното, по пътеката между дългите редици рафтове, които или дърпаха чекмеджета от шкафовете, или ги прибираха. От другата страна на голямата витрина на стаята с лекарствата една сестра описваше наличностите.

Още няколко сестри зад рецепцията пиеха кафе и обсъждаха домашни дела, разговорът им от време на време се оживяваше от смях. Никой не хвърли на Алекс и Хенри повече от бегъл поглед.

Алекс се чувстваше като невидим.

Влачеше крака, неспособен да се движи по-бързо, като всъщност изобщо не го интересуваше дали успява или не. Щеше му се да го е грижа, дълбоко вътре в себе си ужасно много искаше да му пука, но не успяваше да изведе това усещане на повърхността. Мисълта му бе заета най-вече от простото и ясно действие да върви след Хенри.

Забеляза асансьора, спомни си, че някога го бе използвал, за да излиза от болницата. Не можеше точно да си спомни как се озова заключен тук, как се превърна в пациент със собствена стая. Не можеше да съсредоточи мисълта си достатъчно, за да свърже събитията в някаква последователност, да схване картинката. Беше объркващо да е в такава мъгла относно това какво се случва и как се е озовал там. Дори объркването обаче не можеше да провокира чувствата му.

Пред поредната заключена врата Алекс изчака да му отключат, за да влезе в женското отделение и да види майка си, да се увери, че е добре. Той последва едрия дежурен през вратата и изчака той да заключи след тях.

Видя как светлината от стаята отпред се отразява от вълничките на лъскавия сив линолеум. Затътри се по безкрайно дългия коридор. Хенри поспря, за да пъхне глава в една от вратите, покрай които минаха.

— Не е в стаята си — рече, преди да продължи към общото помещение в дъното.

Щом най-накрая влязоха в просторната светла зала, част от жените, скупчени пред телевизора, вдигнаха глава, но почти веднага се извърнаха към екрана. Имаше още няколко жени, пръснати тук-там из стаята, но Алекс не им обърна внимание, докато следваше Хенри.

— Хелън, имаш посетител — рече дежурният.

Тя седеше на пластмасов стол до една маса, ръцете й бяха събрани в скута. Гледаше право пред себе си, по нищо не личеше да е чула дежурния.

— Хелън, синът ти е дошъл да те види.

Тя го погледна, примигна бавно. Щом Хенри посочи Алекс, тя погледна. По нищо не личеше да го е разпознала. Нямаше представа кого гледа.

Алекс знаеше, че тя също е на силни лекарства за потискане на агресията. В това отношение знаеше точно как се чувства майка му. Но освен това дълбоко в себе си знаеше, че при нея не е само от лекарствата. Нещо в сърцевината на съществото й се бе пречупило.

Алекс бе искал да провери дали майка му е добре, но след като се увери, че няма външни наранявания, мисълта му потъна обратно в лишена от смисъл статичност, която служеше за умствена дейност.

Хрумна му, че може би трябва да каже нещо.

— Как си, мамо? — собствените му думи отекнаха глухо в главата му. Знаеше, че това са правилните думи, но те не носеха никакъв смисъл за него. Не предизвикваха никаква съответна емоция.

— Добре. — Гледаше в една точка.

Алекс кимна. Не знаеше какво друго да каже.

— Доволен ли си? — попита Хенри.

Алекс го погледна.

— Да. Искам да е добре.

Под белите бинтове грейна усмивка.

— Супер. Това го помниш. Спомняш си, че искаш майка ти да е добре.

Алекс знаеше, че Хенри го заплашва, но не се чувстваше емоционално обвързан със заплахата. Беше объркващо да не може да намери нито капчица гняв в себе си.

— Ами, след като вече знаем, че мама е добре — продължи Хенри, — да се връщаме в стаята ти. Скоро ще стане време за лекарството ти.

Алекс кимна.

Щом се обърна, видя някой да седи недалеч на една кушетка край стената. Носеше джинси и черна блуза, но това, което привлече вниманието на Алекс, бе дългата й руса коса.

Беше Джакс.

Алекс замръзна на мястото си. Усети мощен прилив на емоция, която аха да пробие булото на осъзнаването, ала необозрима и далечна, потъна обратно в калта на небитието.

Джакс седеше сама на кушетката. Ръцете й бяха отпуснати вяло отстрани на тялото. Кафявите й очи бяха втренчени право напред. Явно не усещаше нищо около себе си. Хрумна му далечната и ненапълно осъзната мисъл, че е болезнено красива.

Хенри забеляза накъде е насочен погледът му и се ухили.

— Красавица е тя, а, Алекс?

За пръв път, откакто се помнеше, Алекс усети тъмната сянка на гнева да се размърдва някъде дълбоко в него.

— Искаш ли да й кажеш здрасти? — попита Хенри. — Върви.

Алекс се дотътри до нея и спря.

— Джакс?

Тя вдигна поглед. Примигна бавно. В дълбините на красивите й очи той съзря искрица на разпознаване. Тази искрица бе забулена под същата обезсилваща тежест на медикаментите, която той толкова добре познаваше, но все пак я мярна два пъти.

Ако Джакс го бе познала, а той беше сигурен в това, тя с нищо не го показа — държеше се не по-различно от майка му.

Алекс осъзна, че явно е нарочно. Тя не искаше да се издава, че го е познала. Докато той се тътреше към нея, тя се опитваше да го защити, като не даде да се разбере, че знае кой е.

— Хм — обади се Хенри, — май не е навита за среща с теб. — Бутна Алекс за лакътя и се наведе към ухото му. — Може пък да се навие да излезе с мен тая нощ, след като лампите изгаснат. Какво ще кажеш, Алекс? Мислиш ли, че ще й хареса?

През безчувствената мъгла Алекс усети, че Джакс е в голяма опасност. Отново усети присъствието на сянката на гнева, този път по-близо, по-осезаемо, нищо, че пак не успя да я докосне, да се свърже с нея.

Успя да го заблуди с отговор.

— Може би.

Хенри се изкикоти.

— Може би тя би искала да ни кажеш за портала. А, Алекс? Мислиш ли, че тя ще си отдъхне, ако направиш каквото искаме?

— Сигурно пророни Алекс с монотонен, отнесен глас, умишлено правейки се на замаян. Не му беше никак трудно.

Хенри го обърна и го блъсна да върви. Той затътри крака, но успя да хвърли поглед през рамо. Главата на Джакс не трепна. Ръцете й останаха отпуснати отстрани на тялото.

Но очите й го следваха.

Той знаеше в какъв невероятно самотен ад е захвърлена тя. Знаеше, защото се чувстваше по същия начин.

Ако Алекс се бе чувствал като в мъгла преди, то сега беше още по-замаян. Прекосиха деветия етаж и се насочиха към мъжкото отделение, към неговата стая. Той постепенно започна да си спомня откъслечни неща.

Разпозна, макар и далечно, че трябва да направи нещо.

Знаеше, че никой няма да се появи, за да го спаси.

Знаеше, че ще трябва да си помогне, защото в противен случай нещата само ще се влошат. Хенри му даде ясно да го разбере. Майка му ще страда, но най-ужасното бе запазено за Джакс.

Ако Алекс искаше да предотврати това, трябваше да направи нещо.

— Така — подхвана Хенри, щом най-сетне стигнаха до общото помещение в мъжкото отделение. — Седни тук и се наслаждавай на слънцето, докато разсъждаваш над въпросите.

— Да, добре — отвърна Алекс.

Дежурният го насочи към канапето край стената. Алекс седна без възражения. В другия край на помещението мъжете гледаха телевизия. Алекс заби очи в пода.

Щом чу скърцане, той погледна и видя, че източникът му са лъскави черни обувки.

— Време е за закуска, момчета — рече възпълният дежурен, докато буташе количката в стаята.

— Трябва да си изядеш сандвича, Алекс — предупреди го Хенри.

Алекс кимна едва.

— А междувременно си помисли за това-онова. Помисли си наистина сериозно върху отговорите, защото започваме да губим търпение. Разбра ли?

Алекс кимна пак, без да вдига очи.

Хенри му подаде картонена чиния със сандвич с пълнозърнест хляб и пластмасова чаша портокалов сок от количката.

— Ще говорим после.

Алекс пак кимна, без да вдига поглед.

Докато наблюдаваше как Хенри се отдалечава, отпи от портокаловия сок, като задържа хладната течност в устата си под езика, а мисълта му трескаво се опитваше да предизвика действие. Все едно се опитваше да свали труп от планина.

Хапна няколко хапки от безвкусния сандвич под звуците на отговори, давани от състезатели в телевизионна игра. Публиката в студиото по телевизията сегиз-тогиз избухваше в смях. Мъжете, които гледаха, не реагираха.

Алекс имаше нужда от отговори.

Не беше никак гладен. Остави чинията със сандвича. Остана така известно време, загледан в нищото, съзнанието му безнадеждно пусто, обзето от чувство на объркване, задето е неспособен да мисли.

Единственото, което явно успяваше да задържи във фокус, бе образът на Джакс. Чувствата, свързани с този образ, бяха заровени някъде дълбоко в него.

Накрая той стана и започна да се придвижва към стаята си, като през цялото време трескаво се опитваше да намери причина да го прави. Но под сгъстяващата се мъгла на торазина мислите му нямаше да изкристализират. Докато се тътреше по коридора, си даде сметка, че медикаментите му пречат да измисли как да се върне обратно.

Появило се неясно откъде, осъзнаването изведнъж сякаш бе там. Способността за мислене не бе просто непосредствено решение, а проблем. Съсредоточаваше се върху проблема, не върху решението. Истинското решение беше да премахне това, което му пречи да мисли ясно — медикаментите.

Вече в стаята си, седна на един стол. Светлината, нахлуваща през матирания прозорец, постепенно избледняваше до черно.

След известно време подуши храна и чу как в общото помещение идва количката с вечерята. Една от жените от кафенето пъхна глава във вратата, за да му напомни, че е време за вечеря. Алекс само кимна. Не беше гладен.

Докато седеше, заслушан в жуженето на лампите над главата си, стискаше здраво истинското решение — трябва да се освободи от медикаментите, за да мисли трезво: захвана се за тази идея като за мисловна сламка. Осъзна, че ако иска да проумее нещо, първо трябва да намери начин да не взема лекарствата, които му дават. След това мисълта му щеше да работи. Не знаеше дали ще успее да го направи. Принуждаваха го да си пие лекарствата. Чакаха и се уверяваха, че ги е изпил. Ако не беше, щяха да прибегнат до сила. И той щеше да се опълчи.

В един момент отговорът просто се появи.

Трябваше някак да ги накара да повярват, че си е взел лекарствата. Да ги измами. Но как?

Седя с часове с напредването на вечерта, докато си блъскаше главата да измисли начин да се справи. Ако не успееше, Джакс щеше да страда.

Не знаеше как му хрумна идеята, но знаеше, че е тук. Някаква част от него, някакво вътрешно упорство се бе вкопчило в решението на живот и смърт, за да не допусне да му се изплъзне.

Знаеше, че ако успее да го приложи, без лекарствата мисълта му ще работи и тогава може би ще успее да се спаси.

Той стана и включи нощната лампа, после загаси централното осветление. Малката лампа осветяваше приглушено пространството над леглото му, но се виждаше достатъчно добре, в стаята стана по-тъмно, отколкото в коридора. Това щеше да му помогне да осъществи плана си.

Изтощен от усилието да крои планове за действие и да наглася осветлението, той се пльосна обратно на стола си, за да чака сестрата да се върне с вечерните му лекарства.

Докато тя се появи, той на два пъти се унася в дрямка.

Стресна се и се събуди, щом тя почука и обяви „Време е за лекарствата“ с мелодичния си глас. Беше от по-приятните сестри, жена с тежък бюст и поне десетина бенки по лицето и още толкова по месестите ръце.

Винаги бе готова да се усмихне.

— Нося ти лекарствата, Алекс.

Той кимна и посегна към чашката с торазин на подноса, преди тя да се запита дали да му помогне.

Килна главата си назад и изля сиропа в устата си, после върна главата си напред, направи физиономия и преглътна. Смачка картонената чашка и я хвърли в кофата за боклук до стола.

Но на практика не глътна лекарството. Задържа торазина във вдлъбнатината под езика си.

Тя му подаде подноса. Той изсипа и чашката с хапчетата в устата си и в същия миг ги улови под езика, докато хвърляше смачканата чашка в кошчето.

Сестрата се прозя, докато го изчака да преглътне хапчетата с вода. Алекс с мъка потисна порива да се прозине и побърза да вземе третата чаша — тази с водата. Изпи я, като отметна глава назад, правейки се, че преглъща хапчетата с водата, после, докато отпускаше глава, с помощта на езика си изтласка сиропа и хапчетата в чашата. Незабавно я смачка заедно с торазина и хапчетата вътре, както бе направил и с другите две чаши, после я хвърли в кошчето.

— Лека нощ, Алекс — рече сестрата и излезе с бърза крачка.

Алекс остана да седи в сумрака на стаята, неспособен да изпита радост, въодушевление, триумф.

Но знаеше, че когато лекарствата в организма му се изчистят, ще може да изпита всяко едно от тези великолепни чувства, че и много повече.