Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Law of Nines, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2011-2012 г.)

Публикация:

Тери Гудкайнд. Законът на деветките

Първо издание

Редактор: Калоян Игнатовски

Художник на корицата: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

Полиграфически комплекс ЖАНЕТ 45, Пловдив

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2010

ISBN 978–954–733–663–6

История

  1. — Добавяне

54

Двамата излязоха от мотела и тръгнаха по тротоара към центъра на малкото градче Уестфилд. Джакс сложи ръка на гърба му в израз на мълчаливо състрадание. През целия път не пророниха нито дума. И двамата бяха в шок от неочаквания развой на събитията. Радел Каин беше обърнал всичко нагоре с краката. Досега Алекс не знаеше какво точно трябваше да направи, но поне задачата му изглеждаше ясна. В този момент той се почувства скован от парализиращ ужас и шок. Нещата вече не опираха просто до това да спрат Радел Каин в опитите му да се добере до портала. Предвид всичкия хаос, причинен от него, нещата бяха станали значително по-сложни.

Навъсеното небе сякаш бе в отговор на настроението им. То правеше деня притихнал и мрачен.

— Срамувам се от това, което хора от моя свят са направили тук — каза Джакс, докато минаваха покрай една пекарна.

Алекс прехвърли сака в другата си ръка, за да може да хване ръката на Джакс, докато вървяха по тротоара.

— Недей да поемаш отговорността за убийствата, само защото са извършени от хора от там, откъдето идваш. Ти дойде тук с цел да спреш тези хора. Рискуваш живота си за това. Няма причина да се срамуваш.

Тя стисна ръката му в знак на признателност. По лицето й се стичаха сълзи.

— Аз съм този, който трябваше да направи нещо — каза той в настъпилата тишина. — Още от самото начало ти ме предупреждаваше колко брутални са тези хора. Ти се опита да направиш нещо; аз не те послушах. Ако ти бях повярвал тогава, ако бях реагирал по-отрано, може би сега това нямаше да се случи.

— Ето, че сега ти се самообвиняваш, Алекс. Радел Каин е виновен за всичко.

— Но може би аз щях да…

— Не, нямаше. Не позволявай да паднеш в капана на мисленето в стил „ами ако“. Той през цялото време те е наблюдавал и е изградил ходовете си въз основа на това, как ти ще реагираш, а не кога ще го направиш. Ако бе действал по-отрано, той просто щеше да направи същото със своите ходове.

Той ни изпраща послание. Нищо не сме били в състояние да променим, за да го спрем. Ако бяхме стигнали до тук по-рано, той просто щеше да извърши нападенията по-рано.

Виждала съм го да постъпва така и преди. Това е неговият начин на мислене. Той е готов да убие толкова хора, колкото е нужно, за да постигне своето. Не ми беше хрумвало, че ще е способен да използва безскрупулните си методи и тук, в този свят. Колко глупаво от моя страна да не се сетя досега.

Алекс прекара пръсти назад през косата си.

— Въпреки това не разбирам. Каква е причината за всички тези убийства по целия свят? Той още от самото начало се опитва да се добере до нас. Оставил ми е тази бележка, следователно е знаел, че сме там. Можеше да нахлуе през нощта и да ни хване, докато спим. Защо извършва убийствата вместо това? Какво иска да постигне?

— Боя се, че той променя тактиката си. — Джакс погледна към него. — Той ти е оставил бележката, за да знаеш, че е наясно с фалшивото име, осигурено ти от обществото „Дагет“. Искал е да ти покаже, че от него няма как да се скриеш, че никъде не си в безопасност и той винаги ще може да те намери.

Посочил ти е местата на атаките, за да знаеш, че са негово дело. Искал е да ти покаже на какво е способен.

Алекс огледа трафика от туристи. Няколко боклукчийски камиона си проправяха път през задръстената, тясна улица. Искаше да се увери, че нищо не представлява непосредствена опасност.

Въздъхна тежко.

— Мисля, че си права. Това е едно изпипано, кърваво представление, посветено единствено на мен. Преди, в „Майката на розите“, успяхме да му се измъкнем. Това ми е наградата, че успях да го надхитря. Той ми казва, че ако не правя както той иска, ще изтребва с хиляди.

— Боя се, че е така. Убийците му не се страхуват, че могат да бъдат заловени или наказани. Те могат да убиват невинни, беззащитни хора, докато имат преимущество, а после, като стане така, че може да бъдат заловени, могат да активират линията на живота и да изчезнат за секунда.

Алекс разтърси глава от отвращение.

— Но кое човешко същество е способно да направи такова нещо на невинни хора — на деца?

— Мозъците им са промивани с години. Те вярват на всичко, което им се казва. Те гледат на това като на нещо добро. Сигурна съм, че като се върнат, Радел Каин ще ги възнагради за смелостта и добрата работа в защита на каузата им. Те чувстват единствено гордост, не отвращение, от свършеното. Каин обича да награждава за убийствата на жени и деца, защото знае, че подобни деяния всяват неописуем ужас у враговете му.

— И е прав, точно това става — измърмори под носа си Алекс.

Налегналите ги мрачни мисли ги накараха отново да замълчат, докато продължаваха да вървят по улицата. Уестфилд беше типично малко туристическо градче в Нова Англия. Всичките му стари къщи с обшити с дървени летви стени бяха разкривени и скупчени в близост една до друга. Движението по двулентовото шосе се забавяше при преминаване през дългия три пресечки център. Множество туристи излизаха от страничните улици и търсеха място за паркиране. Някои малки сгради бяха преустроени в ресторанти, магазини за сувенири и художествени галерии. На една от витрините, покрай която минаха, имаше снимки на къщи и земя за продан.

Алекс и Джакс влязоха в магазин за туристическо оборудване, за да си набавят всичко, от което щяха да имат нужда при прехода из наследения от Алекс имот, както и за нощуване на открито.

Джакс знаеше точно какво ще им трябва. Алекс трансформира списъка й във всевъзможни вещи, достъпни в неговия свят. Когато накрая тя каза, че ще се нуждаят от завивки, той й посочи спалните чували. Избраха си компактна двуместна палатка, която с лекота се събираше привързана под туристическа раница. Джакс остана изумена от качеството и замисъла на раниците и оборудването, което свеждаше до минимум обема на нужния им багаж. През цялото време, докато избираха разнообразното оборудване, Алекс не спираше да мисли за всички онези хора, които загинаха по такъв ужасен начин тази сутрин, за травмата, понесена от оцелелите, за всички онези животи, които никога нямаше да бъдат същите. Всички в магазина говореха само за атаките. Много хора смятаха, че това е работа на ислямски фундаменталисти, а две по-възрастни жени изказаха мнение, че са дело на враждуващи наркокартели. Всички бяха ужасени от тях. Хората сякаш бяха настроени за още по-голям ужас и очакваха катаклизмите да се разгърнат още повече. Някои, изглежда, мислеха, че насилието скоро ще достигне и малките градчета като Уестфилд. Всички тръпнеха от страх за бъдещето.

Алекс знаеше, че съдбата на тези хора сега зависи от него.

След като излязоха с покупките си, спряха на едно пазарче и купиха храна, после отидоха да видят дали джипът е готов. Приемникът на сервиза каза на Алекс, че са почти готови, и им предложи да изчакат няколко минути в салона за клиенти. Там телевизорът работеше и предаваше подробности около убийствата. Алекс не искаше да гледа повече. Още повече, че мислите му препускаха прекалено бързо, за да може да седне на едно място. Имаше нужда да повърви.

Щом излязоха навън, забеляза нещо адски познато в художествената галерия от другата страна на улицата. Хвана Джакс за ръката, изчакаха два камиона, натоварени с дървени трупи, и през една пролука в трафика пресякоха тичешком.

Поставена на статив, на централно място на витрината бе изложена голяма картина, на която преобладаваха нанесени с гневен замах на четката червени ивици. Усещането, която тя оставяше у Алекс, беше на безумен, кървав, убийствен изблик на ярост.

Бавно се приближи до витрината, като гледаше изложената картина така, сякаш беше нещо опасно и смъртоносно. Замръзна, като не откъсваше поглед от нея. Разпозна стила.

Прецизно изписаният подпис гласеше: Р. К. Дилиън.

— Какво има? — попита го Джакс, смръщила вежди.

Той не успя да отговори. Изведнъж всичко си дойде на място.

— Алекс… — Джакс извика след него, като бързаше да го догони, докато той влиташе в галерията. — Какво става?

Алекс застана пред картината. От хаотичните червени ивици по платното се бяха стекли червени струйки боя.

— Какво? — каза Джакс.

Алекс измъкна от джоба си парчето хартия и й го подаде.

— Погледни почерка. Не чети написаното, просто виж почерка.

Тя за момент се вгледа в списъка с градове, после го погледна.

— И какво за него?

— Сега виж подписа на картината.

Джакс присви очи, четейки старателно изписаното с мътнобяло „Р. К. Дилиън“.

— Добри духове — промълви тя. — От една и съща ръка са.

— Р. К. Дилиън — каза Алекс най-накрая и отново я погледна. — Р. К. — Радел Каин. През цялото време е бил точно под носа ми. Наблюдавал ме е. Играл си е с мен.

— Великолепно произведение, нали? — Една жена в стегнато закопчан тъмносив костюм се приближи към тях. Усмихна се със събрани пред себе си длани и кръстосани пръсти.

— Не можете да си представите колко — каза Алекс.

— Това е един многообещаващ художник от Средния запад, който се превръща във фигура от национален мащаб в авангарда на новата художествена реалност.

Думите й много напомниха на Алекс на онова, което господин Мартин, собственикът на галерията в Орден, казваше за Р. К. Дилиън. Замисли се дали самият Р. К. не бе измислил това описание за себе си.

— Новата реалност — повтори Алекс с равномерен тон. — Да, така чувам и аз. Колко?

Тя остана леко стъписана от бързия въпрос за цената. Жената се заигра с яката на бялата си риза, прегъната над сакото й, докато през това време с другата си ръка прекара пръсти през косата си.

— Скъпичка е…

— За колко сте склонна да я продадете? В брой. Веднага.

Жената се усмихна.

— Наскоро Р. К. Дилиън пристигна в града ни за малко почивка и усамотение. Остави картината си буквално преди дни. Поласкани сме, че ни удостои с честта да предлагаме негово произведение. Цената й е дванайсет хиляди долара.

Като едва сдържаше гнева си, Алекс измъкна от джоба си един от дебелите пликове, натъпкани с банкноти. Той се зае да брои стодоларови банкноти, докато жената стоеше и наблюдаваше с тих шок, как той плаща в брой на мига.

Това бяха парите от обезщетението за пожара в дома на дядо му. Алекс реши, че Бен би одобрил това, което смяташе да направи.

Алекс подаде на жената цялата сума от дванайсет хиляди долара.

— Имате ли черен маркер? — попита я той. — От онези с дебелия писец?

Леко смутена, тя се извърна наполовина и посочи към едно старо дъбово бюро в дъното на помещението, поставено зад решетката на камината до бялата, гипсова стена.

— Ъ, да, мисля, че имам точно такъв. От този тип, дето се използват за писане по стъкло. За такъв ли говорите?

— Да. Бихте ли ми го заели за секунда, моля?

Жената отиде до бюрото и затършува из няколко чекмеджета, докато открие маркера. Тя се върна обратно с отекващи из галерията удари на токчетата си по изкривеното дървено дюшеме и му го подаде.

Алекс взе картината, която сега му принадлежеше, и с едри букви в средата на платното написа: „Р. К. Ще те чакам при портала. Ела и ме хвани.“ После се подписа отдолу с „Господаря Рал“.

Алекс подаде картината на стъписаната жена.

— Когато добрият стар Р. К. се върне, бихте ли му предали това, моля? Аз черпя.

Жената остана, изгубила дар слово, с увиснала челюст, докато Алекс и Джакс напуснаха галерията.