Тери Гудкайнд
Законът на деветките (31)

29

— Здрасти, мамо — поздрави я ведро Алекс, щом спряха пред нея.

Тя беше облечена в светлосиньо долнище на пижама и болничен халат на цветя, със завързан на гърба колан. Той от време на време й купуваше по някоя приятна дрешка, но тя рядко ги обличаше. Рядко бе достатъчно свързана с действителността, че да забележи какви дрехи е облякла или изобщо да я интересува. В случаите, когато й правеше впечатление, му бе казвала, че пази хубавите дрехи за времето, когато я изпишат.

Липсата й на заинтересованост как се облича донякъде се дължеше, Алекс го знаеше, на умственото й състояние, но до голяма степен бе резултат на лекарствата. Сиропът „Торазин“, който й даваха, я замайваше до такава степен, че тя бе почти напълно безразлична към случващото се около нея, а когато вървеше, си влачеше краката. Главата й натежаваше и тя изглеждаше двойно по-стара.

За късмет бяха дошли малко преди полагащата й се следваща доза лекарство. С годините Алекс бе научил, че вероятността да я види малко по-осъзната с най-голяма, когато ефектът от лекарствата е позатихнал, тоест преди времето за следващата доза. Често се бе питал колко ли по-добре щеше да е тя, колко ли по-ползотворно щеше да комуникира, ако не беше на толкова силни лекарства. Беше крайно разстройващо да не може да проведе един нормален разговор с нея.

Алекс неведнъж бе питал лекарите дали е възможно да й спрат торазина или поне да й дават нещо не чак толкова силно. Доктор Хофман, главният лекар на клиниката „Майката на розите“, настояваше, че в нейния случай не съществува друго антипсихотично лекарство, което да действа ефективно. Той твърдеше, че торазинът е единственото средство тя да запази човешкото у себе си, да не се превърне в агресивен лунатик.

Доктор Хофман бе подчертал, че е сигурен, че Алекс не би искал това да се случи с майка му, нито пък би искал да я гледа в усмирителна риза денонощно. Беше го уверил, че със сигурност би искал да запази достойнството на майка му, доколкото е възможно. Лекарствата правели това възможно.

Алекс никога не бе успявал да намери доводи срещу това.

Майка му се надигна от захабената кафява кожена кушетка. Не се усмихваше. Тя почти никога не се усмихваше.

Хвърли бърз поглед на Джакс, после се намръщи към него.

— Какво правиш тук, Алекс?

Той беше благодарен, че тя не само помнеше името му, но и го използваше. Това не се беше случвало почти никога. Дали пък Джакс не оказваше положително влияние? Надяваше се.

— Дойдох ти на свиждане. Исках да се запознаеш…

— Нали ти казах да тичаш и да се криеш. Защо си тук? Трябва да се криеш.

— Знам, мамо. Права си. Но първо трябваше да дойда тук.

— Трябва да се криеш от тях.

Алекс внимателно подхвана Джакс за лакътя. Осъзна, че вътре в сърцето му пърхат пеперуди. Толкова му се искаше майка му да хареса Джакс.

— Чуй ме, мамо. Искам да се запознаеш с моята приятелка. Да ти представя Джакс. Джакс, това е Хелън Рал.

Джакс протегна ръка.

— Толкова се радвам да се запознаем, госпожо Рал — каза тя с топла усмивка. — Сега вече знам откъде е взел Алекс тези пронизителни сиви очи.

Майка му погледна ръката й за момент, после я пое. Покри я с другата си ръка, което придаде повече непосредственост на жеста.

— Ти си приятелка на Алекс? — каза тя, без да пуска ръката на Джакс.

— Да. Ние сме добри приятели.

— Колко добри?

Джакс се усмихна. Усмивката й бе широка, искрена.

— Алекс е много близо до сърцето ми, госпожо Рал. Това е истината.

— Джакс е приятел, какъвто всеки би искал да има — намеси се Алекс.

Майка му го изгледа за момент.

— Ти трябва да се криеш. — Тя придърпа Джакс към себе си. — Ти също.

— Доста добър съвет — кимна Джакс. — Веднага щом приключим гостуването си при вас, ще помогна на Алекс да се скрие.

Майка му кимна.

— Добре. И двамата трябва да се скриете.

Алекс огледа останалите жени в помещението. Повечето гледаха посетителите вместо телевизора.

— Мамо — каза Алекс, като я хвана за ръката. — Наистина трябва да поговорим. Искаш ли да отидем в стаята ти?

Без да възрази, тя се остави Алекс и Джакс да я хванат за ръцете и да я отведат от светлата дневна в по-мрачния коридор. Повечето жени ги изпратиха с поглед. Няколко бяха увлечени в разговори просто така, не конкретно е някого. Една от жените ръкомахаше яростно на невидим опонент.

Алекс е облекчение забеляза, че възрастната жена, с която майка му делеше стаята, Агнес, гледа сериал по телевизията и не тръгна след тях. Макар тя никога да не говореше, понякога идваше в стаята и го гледаше втренчено, докато той гостуваше на майка си.

Докато влизаха в стаята, Джакс небрежно огледа коридора в двете посоки, за да види дали някой не ги наблюдава. Една сестра се намираше в дъното на коридора и с помощта на дежурен санитар вкарваше поднос с лекарства в общото помещение. Други двама дежурни минаха покрай тях и им се усмихнаха.

Алекс поведе майка си към кожения стол край стената под прозореца. Затъмненото стъкло пропускаше само приглушена светлина. Той и Джакс се настаниха на крайчеца на леглото срещу нея.

Преди да успеят да я попитат каквото и да било, тя стана от стола и се затътри до малкия гардероб.

След известно ровичкане извади шал от лавицата. Когато покри с него лъскавата метална плоскост, завинтена за стената вместо огледало, Джакс погледна Алекс с крайчеца на окото си. Той разбра какво си мисли тя.

— Наблюдават ме — пророни майка му на път към мястото си.

— Знаем — рече Джакс. — Радвам се, че си се научила да си покриваш огледалото.

Майка му спря и погледна Джакс.

— Откъде знаеш?

Джакс кимна.

— Те наблюдават и Алекс по същия начин. Затова сме тук. Искаме да ги накараме да спрат да те гледат — и теб, и Алекс.

Нямаше много място между леглото и стола, опрян в стената. Докато минаваше покрай Джакс, възрастната жена се подпря на коляното й с ръка, за да се задържи.

Спря на място, после се протегна и прокара тънката си ръка по чупливата руса коса на Джакс.

— Имаш такава дълга, красива коса.

— Благодаря ти — усмихна се Джакс. — Ти също.

Вече седнала, майката на Алекс вдигна ръка и я плъзна по собствената си коса.

— Реша я, за да я поддържам в добро състояние. Няма да им позволя да ми я отрежат.

— Никога не позволявам да режат моята — кимна Джакс.

Доволна от чутото, жената се усмихна немощно.

— Добре. — Обърна взор към Алекс, сякаш бе забравила, че и той е тук. — Алекс, защо не се криеш, както ти казах?

— Мамо, трябва да те питаме нещо за тези хора, които те наблюдават.

— И те ме питат разни неща.

Алекс кимна.

— Да, спомням си, че ми каза. Затова сме тук. Трябва да разберем какво искат.

— Какво искат ли?

Когато бе с бистър ум — или поне до известна степен, — майка му лесно се объркваше. Освен това Алекс знаеше, че тя няма задълго да остане адекватна към външния свят. Ако не получеха отговори веднага, скоро мисълта й най-вероятно щеше да се насочи обратно навътре. От друга страна, той съзнаваше, че трябва да подхожда изключително внимателно към въпросите, защото в противен случай тя просто можеше да се изключи. За годините опити рядко му се бе случвало да балансира успешно по острието на бръснача в комуникацията си с нея.

Имаше и друго — когато й даваха лекарството, тя бързо се отпускаше. Говорът й ставаше нечленоразделен. Съвсем скоро това, което казваше, губеше всякакъв смисъл. Но това беше от лекарствата, а не от главата й. Алекс знаеше, че каквото и да става, трябва да получат отговорите, преди тя да бъде лишена от възможността да отговаря — независимо поради каква причина.

— Да, мамо. Тези, които те наблюдават, искат нещо. Ти и преди си ми казвала. Споменавала си, че искат нещо от теб. Трябва да ни разкажеш за него.

Тя докосна с тънкия си пръст долната си устна.

— Питат ме за… за… така говорят, че не е лесно да си спомня. Не разбирам какво искат от мен. Винаги искат някакви неща, толкова объркващи. Не разбирам.

— Знам. И за нас е объркващо. Но трябва да разберем какво искат от теб. Моля те, мамо, просто се опитай да си спомниш какво искат да знаят те.

Когато майка му само смръщи чело, все едно не разбира какво я моли той, Джакс се наведе напред и подпря длани в коленете си.

— Хелън, навярно казват нещо такова: „Кажи ни за…“, и казват какво искат да им кажеш. Спомняш ли си? Когато започнат с „Кажи ни за…“, какво следва нататък?

Майка му приглади косата си за момент, докато мислеше. Внезапно вдигна глава.

— Казват: „Кажи ни за портата“, струва ми се. Така ли е?

Джакс успя само да мигне.

— Не може да бъде — прошепна на себе си и бавно се изправи. — Не може да имат предвид това.

— Моля? — Алекс застана до нея. Погледът й внезапно отлетя някъде много надалеч и той едва ли не виждаше препускането на мисълта й. — Какво означава това?

Джакс явно не го чуваше. Тя рязко обърна поглед към майка му, гласът й стана настоятелен, едва ли не властен.

— Това ли казват? „Портата“? Точно тази дума ли използват?

Майка му се сви на стола.

— Точно тази дума?

Алекс забеляза, че напрежението да отговори я обърква. Но изражението на Джакс бе толкова сериозно, че реши да не се намесва.

— Може би само си въобразяваш, че са употребили тази дума — рече Джакс. — Възможно ли е да не е точно тя. Да речем някоя, която наподобява порта?

Жената погледна озадачено Джакс.

— Наподобява ли? Възможно е…

— Какво е възможно? — попита Джакс.

Алекс бе готов да се обзаложи, че Джакс всеки момент ще се нахвърли на майка му и ще я сграбчи за дрехите, за да я изправи на крака.

Погледът на жената за секунда се проясни, сякаш внезапно си спомни.

— Не казват „порта“, а „портал“. Да, това казват. — Тя заби пръст във въздуха. — „Кажи ни за портала“, това казват.

Джакс пребледня като платно.

— Добри духове, имайте милост към нас.

Алекс постави ръка на кръста й, за да я подкрепи.

— Какво има?

— Знам какво искат — прошепна тя. Пръстите й трепереха, докато отмяташе косата от лицето си. — Алекс, ужасно сме загазили.

И тогава вратата се отвори.

— Време е за лекарствата ти, Хелън.

Беше една сестра. Алекс беше толкова смутен, че не можа да си спомни името й. Беше жена на средна възраст, с едър кокал, облечена в бяло от главата до петите. Бялата й касинка бе поръбена е тънка червена ивица, но колосаната й престилка бе безукорно бяла. Стигаше до средата на прасците й, които бяха обути в непрозрачни бели чорапи. Белите й обувки е платформи също бяха безукорно бели.

— Не ги искам! — изкрещя майката на Алекс.

— Хайде сега, Хелън — започна жената, докато пристъпваше напред. — Нали знаеш, че д-р Хофман би искал да си пиеш лекарствата, за да се почувстваш по-добре.

— Не! Оставете ме на мира!

Вратата се отвори пак и на прага се появи Хенри. Той видя, че майката на Алекс мята ръце и се опитва да държи сестрата далеч от себе си.

— Хайде, Хелън, бъди добро момиче — подхвана Хенри. Не искаш да правиш циркове пред прекрасните си гости.

Понякога майката на Алекс нападаше сестрите — при всяка възможност. Дежурният беше тук, за да се погрижи това да не се случва. Алекс обмисляше варианта да вземе лекарството от сестрата и да го даде лично на майка си, за да не буйства тя и да не се налага Хенри да се намесва.

— Само минутка, Алекс — прошепна сестрата в ухото му.

Алис. Казваше се Алис.

— Благодаря ти, Алис, разбирам.

Той погледна Джакс с крайчеца на окото си, докато тя се оттегляше, за да може Алис да приклещи пациентката между леглото и стола. Алекс се притесняваше за Джакс. Той нямаше търпение Алис и Хенри да се махнат от стаята, за да може да разбере защо Джакс толкова се притесни при споменаването на думата „портал“.

На Хенри му беше неловко да се намесва по този начин и да прави сцена.

— Съжалявам, Алекс — пророни той, щом се приближи. Изчезваме от тук веднага щом я накараме да си вземе лекарствата.

Алекс кимна и се отмести, за да направи място на сестрата. Докато пристъпваше към нея, Алис протегна подноса назад, за да не би Хелън да замахне с ръка и да го обърне.

Потънала в размисъл, Джакс се завъртя. Още щом чу думата „портал“, тя каза, че знае какво искат онези. Алекс беше нетърпелив да узнае какво е разбрала, за какво е всичко това. Искаше да разбере какво я бе разтревожило и разсеяло.

Каквото и да беше, явно бяха намерили отговора, който търсеха.

— Оставете ме на мира! — изкрещя майка му и сграбчи подноса.

— Стига, Хелън — дръпна го встрани Алис. — Успокой се.

Следващия път, когато Алекс погледна, видя Хенри със спринцовка, която държеше полускрита зад гърба си. Знаеше, че дежурните имат такава практика, за да предотвратяват евентуални проблеми. Бяха му обяснявали, че предпочитат да бият инжекция на майка му, вместо да я укротяват с физическа сила и да рискуват да я наранят.

— Казах ти вече, Алис — изкрещя майка му. — Не знам нищо за този портал!

Джакс се облещи.

В същия момент Хенри я сграбчи за косата и заби спринцовката в бедрото й. Преди да разбере какво става и да може да реагира, мъжът изпразни съдържанието й в тялото на Джакс.

Алекс вече летеше към мъжа. Хенри се завъртя и заби месестия си юмрук в него, но Алекс блокира удара с ръка и контраатакува.

Зад него, докато той бе ангажиран с Хенри, сестрата взе друга спринцовка от подноса и я заби в задника на Алекс. Алекс почувства как лекарството се разлива по тялото му. Тъй като бе сграбчил Хенри е две ръце, не успя да се обърне навреме и да предотврати действията на Алис.

Джакс изрита с всички сили жената в ребрата, при което я изпрати във въздуха. Алис блъсна майката на Алекс на стола, след което заби главата си в стената, близо до таблата на леглото. Подносът изтрополи на пода. Лампата, закрепена за стената, не издържа на тежестта й, щом тя подири в нея опора, докато се свличаше към пода. Крушката се разби с пукот и навсякъде се разхвърчаха стъкълца.

Докато се боричкаше със здравеняка, Алекс видя как Джакс посегна към колана си, за да извади ножа. Но нож нямаше. Тя политна, препъна се и започна да се свлича надолу, въпреки че цялото й същество бе устремено към Хенри. Не го достигна.

Алекс бе извън себе си от ярост. В ръкопашна схватка с мощния дежурен, той ръмжеше гневно и се опитваше да подкоси Хенри изотзад, за да го повали на земята. В крайна сметка успя, но и двамата полетяха към пода, Алекс беше отгоре му.

Тупнаха тежко, Хенри по гръб. Без да губи нито секунда, Алекс заби лакът в носа на Хенри.

Хенри изкрещя от болка. С крайчеца на окото си Алекс мярна друг дежурен да влита в стаята.

Опита се да го удари е юмрук, докато онзи се нахвърляше отгоре му, но ръцете му започваха да губят чувствителността си. Не го слушаха. Пробва отново. Хенри го изрита в корема и Алекс инстинктивно заби коляно в слабините на нападателя. Хенри зави от болка. Алекс с мъка се надигна, но вторият го изненада отзад и го сграбчи за врата.

С периферното си зрение Алекс мярна Джакс да пълзи към него, за да му помогне. Алис стовари бялата си обувка върху тила й и я прикова към пода. Джакс се движеше, все едно плуваше в кал. Крещеше името му, но от гърлото й се изтръгваха само неясни звуци.

Светът започна да се размазва. Всичко изглеждаше малко, сякаш се виждаше в далечния край на дълъг тъмен тунел. Алекс крещеше името на Джакс, но от устните му излизаше немощен шепот.

В един момент пръстите й намериха неговите. Двамата се вкопчиха яростно един в друг, докато стаята губеше очертанията си.

Алекс усети как го обгръща плътна, гъделичкаща тъма. Всичко се случваше толкова бързо.

Последната му мисъл, преди да потъне в несвяст, беше за Джакс, за ужаса в очите й.