Тери Гудкайнд
Законът на деветките (8)

6

Алекс извади късмет. Джипът му запали с първото завъртване.

След дългото шофиране до старата част на Орден, Небраска, паркира в дъното на една странична уличка, наклонена надолу по стръмното. Така ако следващия път не запалеше, можеше да пусне джипа по нанадолнището, докато двигателят захапе.

В тази по-стара част на града не се намираха много места за паркиране, освен на улици с три платна. Нуждите на болницата, сред които паркирането беше само нищожна частица, отдавна бяха я направили трудна за използване и така се стигна до превръщането й в институция за душевноболни — „Майката на розите“. Държавата плащаше за пациентите, които като майката на Алекс бяха настанени вътре със съдебна заповед.

В началото Бен се бе опитал да вземе снаха си под свое и на жена си попечителство. Алекс бе твърде малък, за да разбира какво става, но в крайна сметка Бен бе принуден да се откаже.

Години по-късно, когато Алекс се опита да направи същото, той на свой ред претърпя неуспех.

Доктор Хофман, шефът на психиатричния персонал, увери Алекс, че за майка му е по-добре да е под грижите на професионалисти. Освен това допълни, че няма законов начин да му поверят грижите за човек, който според професионалното им мнение е възможно все още да бъде агресивен. Дядо му бе обвил раменете му с ръка и му бе казал да се примири с факта, че докато има хора, които отиват в „Майката на розите“ да търсят помощ, за да се оправят, майка му най-вероятно ще си умре там. Това прозвуча в ушите на Алекс като смъртна присъда.

Кичестите дървета по улиците в тази част на града и на скромните площи на „Майката на розите“ придаваха на района не толкова суров вид. Алекс си даваше сметка, че сравнително отдалеченият хълм, където остави колата си, му осигуряваше извинение да отложи влизането си в сградата, където бе затворена майка му. Винаги щом прекрачеше прага, стомахът му се свиваше на възел.

На път за там бе толкова разсеян от разпилените мисли, които се бореха за вниманието му, че за малко не пресече на червено. Мисълта за намръщения полицай Славински го разубеди и той не претича през платното. Оказа се, че червеното светна още преди да е стигнал до другия тротоар.

Явно беше ден, в който трябваше да внимава повече. Вторачването в червения светофар, светнал по-бързо от очакваното, бе като потвърждение свише на тази мисъл.

Както крачеше под плътния балдахин на вековните дъбове и кленове, Алекс се насочи да заобиколи девететажната тухлена сграда. Фасадата й, обърната към Тринайсета улица, имаше широки каменни стъпала, които водеха към навярно красив вход, излят от бетон, замислен като каменна композиция от лози, увити около богато орнаментирана арка със заострен връх, побрала в себе си масивни дъбови порти. Влизането през главния вход създаваше далеч повече главоболия, тъй като предполагаше да се премине през цялата процедура, касаеща външните посетители. Членовете на семействата можеха да влизат през по-малък заден вход.

Тревата под огромните дъбове в дъното беше оплешивяла на места, където земята се беше издула неравномерно под натиска на корените. Алекс вдигна поглед към прозорците с метални решетки. Плътта не бе очакван спътник на стоманената мрежа. Гърбът на сградата бе по-откровен относно същността си.

Широките долни етажи на болницата бяха за пациенти, които отиваха в „Майката на розите“ за лечение на емоционални разстройства, злоупотреби с вещества и наркомании, както и за почивка и възстановяване. Майката на Алекс беше затворена на по-малкия девети етаж — охранявана зона, запазена за пациенти, нарочени за опасни. Някои от тях бяха убивали хора и бяха дамгосани за умствено негодни. Откакто майката на Алекс бе затворена принудително тук, на няколко пъти се беше случвало да има нападения върху пациенти или членове на персонала. Алекс се тревожеше за нейната безопасност.

Огледа горната редица непроницаеми прозорци, макар никога да не бе виждал нищо друго, освен сенки в тях.

Желязната врата отзад имаше малко четвъртито прозорче, зарешетено с обезопасителна тел. Щом отвори вратата, в носа го блъсна болничната миризма, която винаги го изпълваше с нежелание да си поеме дълбоко въздух.

Един дежурен го разпозна и му кимна за поздрав. Алекс го дари с вдървена усмивка, докато трупаше ключове, джобно ножче и телефон в пластмасова кутия на една маса до детектора за метал. След като премина, без да задейства алармата, един възрастен служител от охраната, който също познаваше Алекс, но не му се усмихна, му подаде телефона.

Той щеше да съхранява ножчето и ключовете на Алекс до края на посещението. Дори ключовете биха могли да бъдат грабнати от невнимателния гост и използвани като оръжие.

Алекс се приведе над металната маса от другата страна на детектора и взе евтината пластмасова химикалка, завързана за подложката със списъка за регистриране на посетителите. Жената на рецепцията, Дорийн, го познаваше. Стиснала телефонната слушалка между главата и рамото си, тя прехвърляше една тетрадка и отговаряше на въпроси, свързани с доставките на прането. Усмихна се на Алекс, щом той, докато вписваше името си, вдигна глава. През годините тя винаги се бе държала мило с него, съчувстваше му, задето трябваше да посещава майка си на подобно място.

Алекс взе единствения асансьор, който стигаше до деветия етаж. Мразеше зелените метални врати. Боята бе олющена на хоризонтални ивици от количките, блъскани в нея, така че отдолу се показваше мръсният метал. Вътре в кабината смърдеше на мухъл и застояло. Алекс познаваше всяко потропване и изскърцване по пътя нагоре, очакваше всяка вибрация на изнуреното му движение.

Асансьорът спря и най-сетне вратата му се отвори пред помещението за сестрите на деветия етаж. Заключени врати водеха към женското крило от едната страна и мъжкото от другата. Алекс пак си записа името и отдолу часа — 15,00.

Посещенията биваха следени изкъсо. На излизане пак трябваше да запише името и часа. Вратата на асансьора се държеше заключена и никой не можеше да я отвори, без да е попълнил формуляр за влизане или излизане — предпазна мярка срещу това някой пациент да се промъкне покрай лековерен новоназначен служител.

Дежурен в бял панталон и горнище се подаде от стаичка в дъното на сестринската стая и извади ключове, увесени на тънка телена верижка, прикрепена към колана му. Едрият, неизменно леко приведен мъжага познаваше Алекс. Почти всички служители познаваха Алекс Рал.

Онзи надзърна през прозорчето в масивната дъбова врата и доволен, че теренът е чист, завъртя ключа в ключалката. Отвори тежката врата.

Служителят поднесе пластмасова карта към датчика от другата страна.

— Звънни, като приключиш, Алекс.

Алекс кимна.

— Как е тя?

Онзи сви рамене.

— Същото.

— Да ви е създавала грижи?

— Преди няколко дни се опита да ме наръга с пластмасова лъжица — изви вежда мечокът. — Вчера скочи на една сестра и щеше да я пребие от бой, ако дежурният не беше на десетина крачки разстояние.

— Съжалявам, Хенри.

— Това си е част от работата — сви рамене Хенри.

— Де да можех да я накарам да спре.

Хенри задържа вратата с ръка.

— Нищо не можеш да направиш, Алекс. Не се измъчвай. И тя не е виновна, просто е болна.

Сивкавият балатум на залата бе разкрасен с по-тъмносиви спирали и зеленикави петънца, навярно с идеята да му се придаде колорит. По-грозно нещо Алекс никога не бе виждал. Светлината от капандурата на тавана се отразяваше по вълнообразния под и го правеше да изглежда почти течен. Стаите от двете страни на коридора бяха през еднакво разстояние, имаха лакирани дъбови врати и сребристи метални табелки, които можеха да се сменят. Никоя не беше с ключалка. Всяка от тези стаи бе нечий дом.

Писъци, извиращи от тъмни стаи, огласяха коридора. Гневните гласове и крясъците бяха нещо обичайно тук, споровете с въображаеми събеседници, които разстройваха пациентите, се водеха непрекъснато.

Душовете в дъното на банята се държаха заключени, заедно с няколко от другите стаи, в които вкарваха пациенти с агресивно поведение. Заключването на пациент в стая имаше за цел да го насърчи да се държи по съвместим с обществото начин.

Капандурата, побрала къс от небето, бе светла точка в мрачния зандан. В помещението бяха прилежно подредени дъбови маси, завинтени за пода. Леките пластмасови столове се местеха свободно.

Алекс тутакси забеляза майка си, седнала на кушетката край далечната стена. Следеше го с поглед, без да го разпознае. В много редки случаи се сещаше кой е, но погледът й в момента му показваше, че не го е познала. Това винаги му бе най-трудно за понасяне — да знае, че майка му няма никаква идея кой е той.

Телевизорът, окачен високо на стената, бе пуснат на „Колелото на съдбата“. Жизнерадостните звуци и смях, които се пееха от екрана, контрастираха болезнено с мрачната дневна. Няколко от пациентите се смееха с публиката в студиото, без да са наясно защо го правят. Просто виждаха, че се изисква смях, и се смееха от чувство за обществен дълг. Алекс си каза, че навярно е по-добре да се смеят, вместо да плачат. Както се смееха, някои от по-младите жени му хвърляха гневни погледи.

— Здрасти, мамо — възможно най-лъчезарно рече той.

Тя беше облечена с бледозелено долнище на болнична пижама и семпла блуза на цветя. Дрехите изглеждаха отвратителни. Беше с по-дълга коса от останалите пациенти. Повечето жени бяха с къса къдрава коса. Майката на Алекс бе особено ревнива към дългата си до раменете руса коса. Размахваше юмруци, щом се опитаха да й я отрежат. Служителите бяха преценили, че не си струва да влизат във физическо съприкосновение заради едно подстригване. Сегиз-тогиз се пробваха, просто за да проверят дали не е забравила, че иска да е с дълга коса. Това обаче тя никога не забравяше. Алекс се радваше, че има нещо, което явно е от значение за нея.

Седна на кушетката до нея.

— Как си?

Тя го изгледа.

— Добре.

По тона й той разбираше, че жената няма идея кой е той.

— Бях тук и миналата седмица. Помниш ли?

Тя кимна и се вторачи в него. Алекс не бе сигурен, че изобщо разбира въпроса му. Понякога тя говореше неща, които той знаеше, че не са истина. Разправяше му, че сестра и идвала да я види. Нямаше сестра.

Или пък че е ходила на пазар. Никога не й позволяваха да напусне деветия етаж.

Той прокара длан отстрани по ръката й.

— Днес косата ти е много красива.

— Реша я всеки ден — отвърна тя.

Появи се възпълен дежурен със скърцащи по пода лъснати черни обувки, който добута количка в дневната.

— Време е за закуска, дами.

Отгоре на количката бяха наредени двайсетина-трийсет пластмасови чашки, пълни до средата с портокалов сок или нещо подобно. На рафтчетата отдолу имаше сандвичи със салам и маруля. Поне Алекс предположи, че са със салам — както обикновено.

— Един сандвич, мамо? Доста кльощава ми се виждаш. Яла ли си нещо?

Без възражения тя стана да си вземе сандвич и чаша от мъжа с количката, когато той мина наблизо.

— Заповядай, Хелън — рече онзи, докато й подаваше закуската.

Алекс я последва към една маса в ъгъла, далеч от останалите пациенти.

— Все искат да си говорим — стрелна тя с поглед останалите, които се бяха скупчили в другия ъгъл, за да гледат телевизия. Повечето хора тук си говореха с въображаеми събеседници. Майка му поне не го правеше.

Алекс скръсти ръце на масата.

— Е, какво ново?

Майка му задъвка в мълчание. Без да вдига поглед, преглътна и рече тихо:

— От известно време не съм ги виждала.

— Така ли? — включи се той в играта. — Какво искаха?

Беше му трудно да разговаря с нея, при положение че през по-голямата част от времето нямаше никаква представа за какво говори тя.

— Каквото искат винаги. Портала.

— Какъв портал? — Не можеше да си представи какво си представя тя.

Тя рязко вдигна поглед.

— Ти какво правиш тук?

Алекс сви рамене.

— Днес имам рожден ден, мамо. Исках да го прекарам с теб.

— Не бива да прекарваш рождения си ден на това място, Алекс.

Дъхът му секна за миг. Можеше да изброи на пръстите на едната си ръка случаите, когато тя го бе наричала по име, освен ако той специално не я накараше.

— Все пак е рожденият ми ден. И наистина искам да съм с теб, мамо — рече тихо.

Мисълта й сякаш се отнесе от темата.

— Наблюдават ме през стените — монотонно продължи тя. Очите й засвяткаха диво. — Наблюдават ме! — изкрещя. — Защо не престанат!

Неколцина от хората в другия край на помещението се обърнаха да видят кой крещи. Повечето не се впечатлиха. Крещенето тук не бе нещо необичайно и най-често бе посрещано с безразличие.

Дежурният с количката хвърли един поглед, прецени ситуацията. Алекс докосна майка си по ръката.

— Всичко е наред, мамо. Никой не те наблюдава.

Тя огледа стените, преди най-сетне да си даде вид на успокоена. След малко се съсредоточи върху сандвича, все едно нищо не се е случило.

След като отпи голяма глътка от сока, попита:

— Кой рожден ден ти е? — рече и пъхна сандвича в устата си.

— Двайсет и седмият.

Тя застина.

Извади сандвича от устата си и внимателно го постави върху хартиената чиния. Огледа се, после стисна Алекс за ръкава на ризата.

— Искам да се прибера в стаята си.

Алекс малко се изненада от поведението, но това му се случваше често, така че се съгласи.

— Добре, мамо. Можем да поседим там. Ще бъде хубаво, само ти и аз.

Докато вървяха през потискащия коридор, тя стискаше здраво ръката му. Алекс крачеше. Тя влачеше крака.

Не беше възрастна, но духът й винаги изглеждаше пречупен.

Беше заради торазина и другите мощни лекарства — от тях се влачеше.

Доктор Хофман казваше, че торазинът е единственото средство да я поддържат в това състояние и че без него ще стане толкова агресивна, че ще трябва да я държат в усмирителна риза по двайсет и четири часа на ден. Алекс определено не го искаше.

Щом влязоха в аскетично мебелираната й стая, тя затвори вратата. Вратите не се заключваха. Тя отвори и провери коридора три пъти, преди да се успокои. Другата жена, е която делеше стаята, Агнес, беше по-възрастна. Тя никога не говореше. Но пък имаше втренчен поглед и Алекс беше доволен, че този път бе останала в дневната.

Телевизорът, завинтен високо горе на стената, беше пуснат, но без звук. Той рядко го бе виждал изключен. Но почти винаги с намален звук. Майка му никога не сменяше канала. Алекс не можеше да си обясни защо двете с Агнес държат телевизора включен, след като му намаляват звука.

— Махни се — рече майка му.

— След малко, мамо. Искам да остана при теб още малко.

— Махни се и се скрий — поклати глава тя.

— От какво, мамо?

— Скрий се.

— От какво да се скрия? — пое си дълбоко дъх Алекс.

Майка му го гледа известно време.

— Двайсет и седем — отрони накрая.

— Да, точно така. Днес ставам на двайсет и седем. Ти си ме родила преди двайсет и седем години. В девет вечерта на девети септември. Тук, на същото това място, само дето тогава е било обикновена болница.

— Скрий се — наведе се тя към него и облиза устни.

Алекс отри с ръка лицето си.

— От кого, мамо? — Безсмисленото въртене в кръг около една и съща тема го уморяваше.

Майка му се надигна от мястото си на ръба на кревата и отиде до малък гардероб. Заровичка из вещите на рафта, след малко се върна с един шал. В първия момент Алекс си помисли, че й е студено. Но тя не се наметна с шала.

Застана пред малката тоалетка и покри с шала лъскавото парче ламарина, завинтено за стената, което служеше за огледало.

— Какво правиш, мамо?

Майка му се върна и го погледна с пламнал поглед.

— Наблюдават ме. Казах ти. Наблюдават ме през огледалата.

Започваха да го побиват тръпки.

— Мамо, ела и седни.

Майка му седна на ръба на кревата, по-близо, и взе ръката му в своите. Този жест на близост неочаквано извика сълзи в очите на Алекс. За първи път се случваше подобно нещо. Алекс си помисли, че за по-хубав подарък за рождения си ден не би могъл и да мечтае — далеч по-прекрасен от петдесет хиляди акра земя.

— Алекс — прошепна тя. — Трябва да избягаш и да се скриеш, преди да са те намерили.

Беше му странно да си чуе името от устата й за втори път в рамките на един ден. Едва успя да събере сили да проговори.

— И от кого трябва да се крия, мамо?

Тя се огледа, после се наведе току до ухото му и прошепна:

— От друг вид човешко същество.

Той я изгледа продължително. Не му се връзваше, но нещо в гласа й му прозвуча сериозно, искрено.

И в този момент нещо по телевизията улови погледа му. Вдигна глава и видя, че дават местните новини. Говорител от полицията стоеше пред гора от микрофони. Долу на екрана течеше лента, на която пишеше: „Двама полицаи намерени мъртви.“

Алекс се протегна към дистанционното и усили звука.

— Знае ли се какво са правили там, зад онези складове? — надвика глъчката един репортер.

— Центърът и Деветнайсета улица влизат в техния район за патрулиране — отвърна говорителят. — Малките улички там осигуряват достъп до доковете. Патрулираме често там за проверки, така че няма нищо необичайно в присъствието им в този район.

Алекс помнеше времето, когато Деветнайсета улица, на около десетина мили от дома му, се падаше в периферията на града.

Друг репортер надвика колегите си.

— Според някои сведения двамата полицаи са намерени с пречупени вратове. Вярно ли е?

— Не мога да коментирам подобни слухове. Както ви казах, ще изчакаме заключението на съдебния лекар. Когато имаме неговото становище, ще ви уведомим.

— Уведомихте ли вече семействата им?

Мъжът пред микрофона замлъкна, явно му беше трудно да говори. По лицето му се изписа страдание.

Успя да преглътне емоцията.

— Да. Нашите молитви и съчувствие са с техните семейства в тези тежки моменти.

— В такъв случай можете ли да съобщите имената им? — извика една жена, която се опита да привлече вниманието на говорителя с вдигната във въздуха химикалка.

Говорителят огледа гъстата тълпа репортери. Накрая сведе очи.

— Полицай Джон Тини и полицай Питър Славински.

И повтори още веднъж по букви.

Алекс усети как се вледенява.

— Те чупят вратовете на хората — произнесе майка му с мъртвешки глас, без да откъсва очи от екрана. Той си помисли, че тя просто повтаря чутото. — Искат портала.

Погледът й се размъти. Той знаеше — тя потъваше обратно в царството на мрака. Когато очите й станеха такива мътни, тя не говореше със седмици.

Алекс усети телефона си да вибрира в джоба. Поредното съобщение от Бетани. Не обърна внимание, вместо това отпусна нежно ръка на раменете на майка си.