Тери Гудкайнд
Законът на деветките (29)

27

Беше ранен следобед, когато пристигнаха в „Майката на розите“ в старото крило на ордена. Както си му беше навикът, Алекс намери място за паркиране на баира, най-отгоре на една уличка, за да може, ако не запали, да пусне колата по инерция. Мястото беше на няколко преки от болницата.

Завъртя гумите към бордюра, дръпна ръчната и се обърна към Джакс.

— Там не пускат с оръжия.

— Няма да видят ножа ми.

— Не е нужно да го видят. Имат технология, която намира метал. Машината ще се разпиши, ако сме въоръжени.

Джакс въздъхна.

— И ние имаме начини да улавяме оръжия.

— Ще трябва да си оставя пистолета тук. А ти — ножа.

— Ножовете — поправи го тя.

— Колко ножа носиш?

— Три.

— Е, ще трябва да ги оставиш и трите.

Идеята не й се понрави ни най-малко.

— Без ножовете си не мога да защитавам нито теб, нито себе си.

— Разбирам, но за да ни пуснат да видим майка ми, трябва да минем през детектор. Ако задействаме алармата, няма да ни пуснат. Точка по въпроса. Още повече, че ако видят що за нож носиш, определено ще си имаме неприятности, от каквито точно в момента ни най-малко не се нуждаем.

Тя продължи да се колебае.

— Искаш ли да ме изчакаш тук? Мога да се срещна сама с майка ми и да видя дали ще ми каже нещо. Може да ме изчакаш, докато…

— Не — категорично го прекъсна тя. — Къщата на дядо ти е унищожена. В галерията вече не стъпваш. Напусна и жилището си. Като не те намерят на познатите им места, като видят, че има промени в обичайните ти маршрути, може да решат да си променят плановете. Тук наминаваш редовно. Възможно е да наблюдават болницата. Трябва да съм до теб, за да те защитавам.

— Добре, но след като се налага да влезем невъоръжени, нека поне действаме възможно най-бързо. Ако майка ми е некомуникативна, няма смисъл изобщо да оставаме. В това състояние е абсурд да ни отговори на въпросите.

Въпреки това се надявам, че като ме види с теб, може да излезе от състоянието. Надявам се да й окажеш положително влияние.

Джакс се намръщи.

— И какво е по-различното?

— Тя ми е майка. Ще се омъжваш за малкото й момченце. Ще иска да ти извие врата.

Джакс се усмихна, докато прибираше зад ухото си кичур къдрава руса коса.

— Може би си прав, че ново лице би възбудило интереса й. Може пък да успея да я предизвикам да проговори.

— Искрено се надявам, след като сме в такава задънена улица, а така се нуждаем от отговори. Не ми се иска да се връщаме отново и отново, докато най-после проговори. Понякога отнема месеци.

— Не разполагаме с месеци. Предвид последните събития не знам дали имаме дори дни.

Алекс въздъхна.

— В такъв случай да се надяваме, че ще ни каже нещо.

Той уви пистолета си, както си беше в кобура, в стара фланелка, която държеше в джипа. Имаше няколко подобни, използваше ги, за да си трие в тях четките, докато пътуваше сред природата, за да рисува. Протегна се и пъхна пакета под шофьорската седалка, където би бил най-трудно видим. По-голямата част от парите му също бяха под седалката, още по-навътре. Не би искал да се разхожда с толкова много кеш по джобовете, затова пъхна пачките под стелката, в една вдлъбнатина на пода.

Щом се изправи, Джакс му подаде три ножа. Той се запита къде ли ги криеше.

Два от ножовете, с увити в кожа дръжки, бяха в семпли, но качествено изработени кафяви кожени кании. Третата беше от фина черна кожа, със сребърен обков по края, съответстващ на сребърната дръжка на ножа, която бе изящно гравирана. Като не искаше да губи време, за да им се възхищава, Алекс припряно уви трите ножа в друга фланелка от торбата на пода зад него и ги пъхна под нейната седалка.

— А джобното ти ножче? — поинтересува се тя.

— За него няма проблем. Не изглежда страховито като ножовете, които носиш ти — особено онзи сребърният. В болницата не се допуска нищо, което наподобява оръжие, така че по време на визитата оставям ножчето и ключовете си на съхранение при охраната.

От години посещавам майка ми. Познавам повечето от хората, които работят тук. Това място няма нищо общо с магазините, където пазарувахме дрехи и където бяхме заобиколени от непознати.

Джакс го изгледа с крайчеца на окото си.

— Още по-основателна причина да бъдем внимателни.

— Нали каза, че хората на Каин все още не знаят достатъчно и затова ме наблюдават.

— Тези хора са убийци, Алекс. Аз само гадая какво правят и какво евентуално си мислят. Не бива да залагаме на предположенията ми. Може да греша.

— Да, добре, ясно. Въпреки това трябва да внимаваме да не ни прекършат врата.

— Трябва да сме късметлии, ако ни хванат.

Алекс й хвърли подозрителен поглед.

— Какво имаш предвид?

— Те чупят вратовете на хората, когато не разполагат с достатъчно време, а човекът не е достатъчно важен, за да изисква специално внимание.

— А ако имат време, какво става?

— Много неща. Те са доста изобретателни.

Алекс се запита защо тя не му отговаря направо.

— Какво имаш предвид?

Джакс отвърна поглед и известно време остана вторачена в прозореца. Накрая го изгледа сериозно.

— Един от методите, които Седрик Вендис използва, за да накара хората да говорят, е да ги увесва на китките им на достатъчна височина над земята, та само върховете на пръстите им едва да я докосват. Увесен на китките си по този начин, неволно изпъваш тяло с надеждата пръстите на краката ти да поемат поне някаква част от тежестта, така че да можеш да дишаш. Усилието да вкараш малко въздух в дробовете си е истинска агония. Съвсем скоро, ако престанеш да използваш пръстите си за опора, ти става невъзможно да дишаш.

Чувала съм, че усещането е като да се давиш. Бориш се за всеки дъх и се задушаваш бавно. Изчерпваш всичките си сили, докато се опитваш да стъпиш на земята, за да можеш да си поемеш дъх. Започваш да се изтощаваш, при което идва паниката и всичко изглежда още по-ужасно.

След една такава самотна нощ, през която не можеш да мигнеш и едва дишаш, изтощен от усилието да освободиш максимално тежестта от ръцете си, ти си повече от нетърпелив да кажеш всичко, което знаеш; да вярваш, че ако съдействаш, ще те оставят на мира.

Това обаче не ти помага по никакъв начин. Кажеш ли веднъж всичко, което знаеш, ти вече не си им от полза. Обелват парчета кожа от гърба ти и те оставят да те надушат животните. Птиците, особено гарваните, ще изкълват месата ти до кокал. Ларвите започват да се развиват в организма ти още докато си жив.

Обезводняване, ужас, загуба на кръв — смъртта идва бавно, при това не по най-приятния начин. Освен ако, разбира се, не благоволят да проявят милост и да ти счупят краката, че да не можеш повече да поддържаш тялото си. Тогава се задушаваш и смъртта идва бързо.

Алекс не можеше да каже какво е очаквал, но едва ли беше точно това. Подобна картина бе извън неговото въображение.

Наложи се да си напомни да си поеме въздух.

— Не мога да си представя някой толкова безчовечен, такъв варварин.

— В такъв случай няма да обременявам въображението ти, като ти разказвам още по-ужасни истории. Кафявите й очи се втренчиха в него. — Помиели си, преди да допуснеш да те хванат.

Алекс не се бе замислял над това да не го хванат него. Единствената му мисъл бе съсредоточена върху това да не допусне да хванат нея. Подобна вероятност го изпълваше с дълбок ужас.

Най-сетне успя да си поеме дълбоко дъх.

— Съжалявам, Джакс… Не биваше да ти задавам подобен въпрос.

Той отри лицето си с ръка. Беше му горещо и го свиваше стомахът.

— Нямах намерение да прозвуча гневно. Това, към което изпитвам гняв, са тези хора, задето причиняват такива неща. Беше прав да питаш — в крайна сметка те се интересуват от теб. Трябва да знаеш какво представляват наистина. Да проумееш последствията от евентуално колебание.

Алекс стисна зъби, докато отвращението му започна да се претопява в изпепеляваща ярост.

На лицето й се изписа съжаление.

— Съжалявам, че бях принудена да докарам всичко това в живота ти, Алекс. Съжалявам, че…

— Не си ги докарала в живота ми — каза той и вдигна ръка, за да я накара да замълчи. — Истината си е истина. Само истински приятел може да ме предупреди що за хора ме преследват.

Тя му се усмихна съчувствено и с облекчение, че той е разбрал.

— А сега да вървим и да видим какво искат онези копелета от моя свят.