Тери Гудкайнд
Законът на деветките (27)

25

— Така е добре — рече господин Фентън. — Не би трябвало да имам никакъв проблем да получа готовите документи за вас до няколко дни.

— Благодаря — отвърна Алекс в телефона. — Това ми върши работа. Все още не знам как ще съм с пътуванията, но подозирам, че ще ми трябват поне няколко дни, докато стигна до там.

— Ще ви се обадя, господин Рал, за да ви кажа, когато документите са готови.

— О, не, не се тревожете — побърза да каже Алекс, докато умът му трескаво търсеше извинение. Имам проблем с получаването на повикванията на телефона си. Нещо му има. Когато ми остане време, ще трябва да се погрижа или да си купя нов. Ще ви кажа, когато го направя. Междувременно не ми се иска да пропусна обаждане от вас и да не знам, че сте се опитвали да се свържете с мен. Да направим така, ще ви се обадя след няколко дни и ще ви кажа кога ще бъда в Бостън.

— С удоволствие ще ви чакам. Благодаря, че се обадихте. О, и представителите на „Дагет Тръст“ останаха много доволни от решението ви и с нетърпение искат да се запознаят с вас.

Защо ли, запита се Алекс.

— Чудесно, ще ви се обадя веднага, щом фиксирам плановете си.

— Благодаря ви, господин Рал. Ще се чуем пак.

Алекс щракна капачето на телефона и го пусна във високата си чаша с вода. От апарата се надигнаха балончета, докато Алекс загъваше краищата на картонената чаша, за да го запечата. Постави чашата вертикално в един контейнер, така че водата да не се разлее поне за известно време.

Ясно си спомняше какво му каза Джакс — онези от другата страна използваха телефона му, за да го проследят. Нямаше как да разбере дали са успели да прихванат новия му телефон. Но предполагаше, че обаждането му в офиса на адвоката би помогнало на хората на Каин да го открият.

Дали бе възможно или не, той не смяташе да рискува. Беше просто евтина слушалка. Ще си купи друга.

Номерът щеше да е нов, но нали каза на адвоката да не се опитва да му се обажда. Нямаше с кой друг да говори, поне не му беше толкова наложително, че да си струва да си рискува живота.

Знаеше, че галерията може да иска да се свърже с него, особено ако продадяха някоя от картините му, но в светлината на всичко, което се случи, засега това не бе толкова важно. Имаше си други грижи. И както изглежда, нов живот. Запита се колко ли кратък може да се окаже той.

Алекс огледа коридора надолу към тоалетните. Вече се бе измил. Джакс все още бе в дамската тоалетна. Молът не бе най-подходящото място човек да се хигиенизира, но пак беше по-добре от нищо.

Вече бяха закусили наденички с яйца. Джакс погълна три.

Спомнил си, че тя не знаеше как да отвори вратата на джипа му, Алекс внимателно й разясни как се ползват кранчетата за водата и всичко останало, в случай че тя се затрудни. Тя го изслуша с интерес като студент, който внимателно слуша лекция, от която зависи дали ще си вземе изпита.

Сутринта донесе лазурносиньо небе, но беше ветровито, спомен за страхотната буря, която бе върлувала предната нощ. Поне дъждът бе отминал. Когато се измъкнаха от багажното отделение на черокито и видяха безоблачното небе, предната нощ с мълниите, битките на живот и смърт и кръвта им се стори далечен кошмар.

При следващия поглед в същата посока той видя Джакс да върви към него. Усмихна му се, щом го забеляза. Усмивката затрептя в кафявите й очи и сърцето му подхвръкна. След изминалата нощ и двамата съзнаваха, че могат да разчитат единствено един на друг. Свързваше ги обща цел.

За негова изненада тя като че ли се бе успокоила и изглеждаше съвсем нормално. Нямаше представа как е успяла, при положение че беше толкова изтощена и след кратката почивка в неудобния джип. Но в крайна сметка беше факт. Той се усмихна при мисълта, че сигурно е използвала магия, за да възстанови прекрасния вид на красивата си коса.

Единственият проблем с външния вид на Джакс беше, че изглеждаше прекалено добре. В „Риджънт Сентър“ тя си беше на мястото. В мола с казината, където официалното облекло включваше оскъдно къси полички или тесни джинси с изскочили паласки отгоре, потниче и джапанки, тя определено правеше впечатление. На фона на всичките мъжки погледи, приковани в нея, Алекс не можеше да прецени дали я гледа някой от този или от онзи свят. Искаше да й предложи да облече нещо друго, за да не привлича толкова много внимание.

— Изглеждаш прекрасно — каза той, щом тя застана до него.

— Да, знам какво имаш предвид. Да отидем да потърсим други дрехи, за да не изглеждам чак толкова прекрасно.

Алекс се съмняваше, че това е възможно. Всъщност беше сигурен, че не е, но поне другите дрехи нямаше да привличат толкова вниманието. Джакс явно съзнаваше чудесно колко много се отличава от хората в мола. Тъй като беше мишена, би трябвало да се опитва да не бие на очи.

— Имаше ли проблеми с използването на кранчетата или нещо друго?

— Не, но едно слабо момиче в тоалетната прояви доста любопитство към мен.

— Така ли? Какво каза?

— Ами попита ме дали съм супермодел или нещо такова.

— Джакс се опита да имитира тийнейджърски глас. — Не бях съвсем сигурна какво има предвид, но ми се струва, че горе-долу разбрах. Когато и казах, че не съм, тя отвърна: „Хм, ами тогава, такова, какво правиш… с какво си вадиш хляба, имам предвид?“

Алекс прие с усмивка разказа и ситуацията, в която се бе озовала Джакс.

— И какво й отговори?

— Казах й, че си вадя хляба, като убивам хора.

Алекс се закова на място.

— Моля?

— Казах й, че убивам хора. Тъй като не знам какво би звучало убедително във вашия свят, реших да кажа истината. — Тя махна с ръка, за да го успокои. — Обикновено хората не вярват на истината. Предпочитат да чуят някоя правдоподобна лъжа.

— И какво каза момичето, когато й отговори, че убиваш хора.

— Каза: „Сериозно? Ама че яко.“

— Добре. За момент си помислих, че може да си я изплашила.

— Не, смъртта явно я интересуваше доста. Ноктите и устните й бяха боядисани в черно. Защо му е на някого да се опитва да прилича на труп?

— Просто етап, през който някои момичета минават — обясни Алекс. — Нима не си… тоест знам ли… не си ли се бунтувала срещу възрастните, когато си била колкото нея? Не си ли искала да бъдеш различна?

— Не — изгледа го изпод вежди Джакс. — Защо да го правя?

Алекс въздъхна.

— Мисля, че наистина си от друг свят. Тогава каква си била на нейната възраст?

— Учех и практикувах.

Алекс я изгледа смръщено, докато вървяха през тълпата от хора, които до един се обръщаха да ги погледнат.

На устните й се появи усмивка.

— Учех се да убивам.

Той я изгледа за момент.

— Това е същият номер е истината или просто лъжа, която искаш да приема за истина?

— И двете.

— Това пък какво означава?

Тя се усмихна на себе си.

— Учех езици. Аз говоря доста от езиците на моя свят. По-добре ли се чувстваш?

Той реши да не я насилва с въпроси и смени темата.

— Като се има предвид, че и други хора ще задават въпроси и че е възможно да ни разпитват, когато не сме заедно, ми се струва удачно да измислиш достоверна история — нещо, на което бихме могли да се опрем, ако се наложи.

— Не ми казвай, че сме лудо влюбени, сгодили сме се и ще се женим.

Алекс се сепна.

— Всъщност помислих си го… за годениците. Стори ми се достоверно. Така де, все пак ще те заведа в болницата, където държат майка ми. Трябва да дам някаква версия. Там не пускат всеки. Трябва да си близък на семейството, роднина, нещо такова.

— Защо лицето ти е червено?

— Виж, просто си помислих, че ако кажем, че си ми годеница, хората ще останат доволни и няма да имаме проблеми. Не си дадох сметка, че може да си против.

— Спокойно, и аз си помислих за същия вариант — усмихна се тя.

— А… така ли?

— Ами да. Какво друго да кажем на хората на това място, където държат майка ти. Че съм изпаднала от друг свят и искам да разговарям с полудялата дама?

— Наистина ли ми е червено лицето?

Тя го погледна.

— Малко.

— Та значи, ти си ми годеница. Имаш ли нещо против?

Тя повдигна вежда.

— Освен ако не планираш да продължим със сватба.

Той забави крачка пред една витрина, на която бяха изложени спортно-елегантни дамски дрехи.

— Да видим дали ще ти харесаме нещо тук — рече той, доволен, че има възможност да смени темата.

Отвори й вратата. Тя погледна през рамо.

— Лицето ти е все така червено, Алекс.

— Ами… всъщност си мислех, че навярно би било най-добре да направим и следващата крачка и да се оженим. Ако всичко е официално, ще си спестим доста проблеми. Ако сме женени, когато отидем при адвоката, прехвърлянето ще стане още по-лесно…

С удоволствие проследи как тя застива на място и се облещва насреща му.

— Шегувам се. Лицето ти е червено.

Тя поклати глава.

— Предполагам.

В магазина бяха аранжирани овални етажерки, отрупани с панталони, блузи и поли. Алекс насочи Джакс към секцията е джинсите. Докато си проправяха път през островите от дрехи, той се надвеси към нея.

— Джакс, има ли начин да разбереш дали някой е от твоя свят? Дали са различен вид хора?

— Не. Те са същите като теб, само дето в моя свят притежават магия. А тук — не. Мога да кажа само за тези, които познавам лично.

— Или ако се опитат да те убият.

— Е, в моя свят това би било доказателство.

— В моя също — рече той, разочарован да узнае, че няма как да разбере кой е приятел и кой враг.

Щом стигнаха до секцията с джинсите, той намери рафта с размер 8 и взе един чифт.

— Предполагам, че ще ти станат — рече.

Джакс се огледа из щандовете, натъпкани с дрехи.

— Като се замисли човек, има толкова много дрехи, които вече са ушити, че вероятността нещо да ти стане е доста голяма.

— Имат си номера обясни той. — Размерите са стандартни.

Докато взимаше джинсите от него, тя поклати удивено глава. Сбърчи вежди.

— Тези са изтъркани. Да не са дарение за бедните? Това място такова ли е?

Алекс прихна.

— Не, чисто нови са. Произведени са така, че да изглеждат използвани. Повярвай ми, изобщо не са за бедните.

Тя го изгледа подозрително.

— Такава е модата — увери я той.

Джакс явно продължаваше да мисли, че той се шегува.

— Модата е да изглеждаш запуснат, с дупки по дрехите? Че защо хората ще искат да изглеждат така?

— Нямам представа. — Той се почеса по слепоочието. — Предполагам, че модата е да изглеждаш така, все едно носиш удобни, употребявани дрехи. Някак придава естественост.

— Също като това да наподобяваш току-що умрял труп? — Тя въздъхна и остави джинсите на рафта. Продавачките я гледаха с огромно любопитство. В магазин като този елегантната й черна рокля и русата коса й придаваха вид на кралица, отбила се в гето.

— Моля те, Алекс, може ли да изберем дрехи, които нямат дупки? Искам да не бия на очи, но…

— Разбира се. — Той избра друг чифт, който му се стори по-близък до вкуса й. — Тези дори не са толкова скъпи, колкото онези с дупките.

— Е, добре, сега ти е паднало да се шегуваш за моя сметка.

— Казвам ти истината — тези с дупките струват повече пари. Или предпочиташ да ти кажа лъжа, на която по-лесно да повярваш?

Понеже тя продължи да го гледа скептично, той извади още един чифт и й показа етикета с цената.

Тя взе панталона.

— Този ми харесва повече.

— Няма да си толкова модерна.

— Ще ми стане ли?

— Да.

— Тогава може ли да взема този, моля.

Алекс се усмихна.

— Разбира се, че може. Ще ти купим каквото ти е удобно. Ти избираш. — Той посочи с брадичка. — Там има пробни, където можеш да мериш дрехите и да видиш дали ти стават, как ти стоят.

— Значи мога да пробвам всичко?

— Абсолютно.

Това я успокои и тя започна сама да рови из рафтовете. С критично око оцени различните стилове и си избра няколко чифта, които нямаха фабрични дупки и прорези, поставени там за удобство на заетите, увличащи се от модата жени.

На път за пробните те спряха още на няколко рафта с панталони и други с блузи. Поли не я интересуваха. Предположи, че ще разкриват твърде много от краката й и ще привличат внимание. Доколкото бе мярнал дългите й, мускулести крака, той бе длъжен да се съгласи. В крайна сметка обаче тя размисли и реши да пробва една.

Доста бързо схвана номера на пазаруването. Алекс не мислеше, че продавачката ще види нещо странно в поведението на двамата в магазина. Джакс имаше вид на жена, която знае точно какво иска.

Докато Джакс пробваше тонове дрехи, Алекс намери стол и небрежно го постави встрани, така че да вижда вратата на пробната и входа. Би искал да знае кой влиза в магазина.

Надяваше се да не се появи никой от онези. Да стреля посред нощ, докато бушува буря и трещят мълнии, беше едно, а да произведе изстрел насред търговски център — съвсем друго. Ако лошите не го хванат, добрите със сигурност щяха да се погрижат.

Джакс скоро излезе от пробната, облечена с джинси с ниска талия и черна блузка.

— Как изглеждам?

— Страшна.

Тя сбърчи чело.

— Не се чувствам никак страшна. По-скоро съм уплашена.

— Не, „страшна“ означава, че си супер, изглеждаш секси.

Сега вече тя го разбра.

— Ами, радвам се, ако мислиш така. Въпросът е дали това стига, че да не бия на очи?

— Да, идеално е. Пробвай и нещо друго. Ще ти трябват няколко чифта дрехи. Премери онези черните панталони, дето наподобяват дизайнерски.

След малко тя се появи в семпла бяла блуза и черен панталон и той кимна.

— Добре, точно такова излъчване ни трябва.

Адвокатът бе казал, че документите по прехвърлянето ще бъдат готови до няколко дни, но Алекс трябваше да подпише лично документите. Фентън говореше много изчерпателно, та Алекс не искаше да повдига ненужни въпроси. Надяваше се адвокатът да може да им даде информация или поне да им подскаже нещо, което би могло да им е от полза. За да не повдигат подозренията на толкова стриктен по природа човек, Алекс предположи, че би било добре Джакс да изглежда по-изискано.

Избраха още дрехи, най-вече джинси, които бяха подходящи за всякакви случаи, пък и удобни за пътуване. След като платиха, седнаха на една маса в къта за хранене, за да отрежат етикетите. Той имаше джобно ножче, което използва за целта, като не пропусна да предупреди Джакс да не вади своя нож на публично място. Щом беше готов е джинсите и черната блузка, която Джакс си хареса, тя отиде в тоалетната да се преоблече, докато Алекс довърши останалите етикети.

Направи му впечатление, че и по джинси привличаше вниманието, но този път по малко по-различен начин. Погледите бяха по-скоро изпълнени е възхищение, отколкото с любопитство.

Тя спря пред него, докато той взимаше всичките торби с покупките. Подаде му торбата с черната си рокля. Алекс се почувства донякъде виновен, задето я караше да носи дрехи, с които не е свикнала.

— Е, как се чувстваш? — попита той.

— Ами… изглеждам секси.

Алекс въздъхна с облекчение, доволен, че тя приема нещата добре.

— Няма да споря с теб. Но по-важното с, че изглеждаш, сякаш си родена тук. Надявам се хората на Каин да не те разпознаят.

— Доста смела надежда. — Докато вървяха към джина, тя го хвана за ръката. — Благодаря ти, Алекс, че ми помогна да се впиша по-добре в този свят. Така по-лесно ще намерим отговорите.

Вече бяха близо до паркинга, когато Джакс рязко го сграбчи за ръката. Той погледна и видя, че очите й са вперени във витрината на един магазин.

Името на магазина беше „Кутията на Пандора“. Вътре се продаваха всякакви статуйки и фигурки.

Доста от тях бяха на магьосници и дракони.

Джакс го изгледа многозначително.

— Какво е това?

Алекс сви рамене.

— Има хора, които се интересуват от такива неща.

Без да пророни ни дума повече, тя тръгна към магазина.