Тери Гудкайнд
Законът на деветките (59)

57

Алекс трескаво започна да оглежда бивака, отчаяно се надяваше да бърка и Джакс да се окаже някъде там. Започна да я вика по име. Задъхан в паниката си, осъзна, че не се лъже. Тя наистина беше изчезнала.

Той огледа околността за чужди отпечатъци от стъпки. Не откри нищо. На пътеката забеляза частичен отпечатък от ботушите на Джакс. Беше в посока към планината.

С тягостно чувство в душата и скован от страх, Алекс разбра какво е направила тя и защо.

Грабна раницата си и я сложи на гърба си. Заряза палатката и всичкото им оборудване. Забави се единствено, за да вземе бутилките с вода. Нейната раница беше облегната на скалата, където беше седяла. Алекс остави и нея и хукна по пътеката.

Не се бе отдалечил много, когато на пътеката пред него внезапно изникна мъж. Едър, едва прехвърлил двайсетте. Приличаше на рокер. Сплъстената му кестенява коса изглеждаше така, все едно никога не бе виждала гребен. Алекс замръзна на място. Мъжът се ухили зловещо.

— Радел Каин има съобщение за теб — с гробовен глас каза мъжът.

— А пък аз имам съобщение за него — отвърна Алекс и извади пистолета си.

Той пусна един куршум между гърдите на мъжа.

Ехото от изстрела отекна в околността и подгони във въздуха птиците от околните дървета.

С изписано на лицето недоумение мъжът се свлече със стон на земята. Преминало през гората и отразено от склона на планината, ехото от гърмежа се върна обратно. Бен го бе учил, че при заплаха трябва бързо да стреля два или три пъти в тялото на противника, по преценка може и повече. Човекът беше тежко ранен. Никой нямаше да му се притече на помощ насред тези затънтени гори. Щеше да бъде открит единствено от койотите. Алекс разполагаше с ограничен запас от муниции; той не смяташе да ги хаби за някой, който определено нямаше да представлява повече опасност и нямаше да изкара още дълго. Прекрачи мъжа, който береше душа на земята, и продължи нататък.

Утрото преваляше и той с всяка минута ускоряваше ход. Вместо да се спуска надолу, а после да изкачва някое малко дере, той просто прелиташе със скок над него. Вместо да се спуска плавно по сипеите, скачаше директно в по-малките падинки. Алекс знаеше, че ако не внимава, рискува да си счупи глезените, което значеше да остане безпомощен на място, но въпреки това не можеше да си позволи забавяне. Това беше надпревара да спре Джакс, преди да е станало твърде късно. Той не спираше да мисли за думите й предната вечер — тя му бе казала никога да не се съмнява, че докато тя диша, няма да спре да го обича. Алекс усещаше буцата, заседнала в гърлото му, и продължаваше да тича, без да спира дори за миг. Клоните и храстите, покрай които прелиташе, се сляха в размазано зелено петно. Беше бесен на себе си за това, че не бе успял да схване същността на думите й. Беше решил, че тя просто е разстроена заради убийствата от сутринта. Трябваше да се досети, че не е само това. Това, че беше изморен и му се спеше, не бе извинение. Никакво извинение нямаше да я върне, ако сега я загубеше.

След няколко часа на мъчителни усилия той се озова под платото, което се издигаше в края на гората. Спря, за да си поеме въздух, и погледна нагоре към острите зъбери, които се издигаха до върха. Примижа срещу стоманеносивата светлина, но погледът му не откри друго, освен клони на дървета над върха на скалния масив. Джакс беше казала, че в нейния свят пътят нагоре към платото представлява пукнатина, която се изкачва странично по скалите. Макар и тясна, пътеката го отведе до остър ръб в скалата, който изглеждаше като естествено творение на природата, но въпреки това се изкачваше по стената нагоре под остър ъгъл. Изглежда, че стигаше чак до върха на стената. Ако това не се окажеше вярно, ако скалният ръб свършеше в скалата, той щеше да се озове доста високо и без възможност да продължи накъдето и да било.

Алекс не виждаше никаква друга възможност и затова не се замисли много по въпроса. Той просто започна да се изкачва.

На места пътят нагоре изглеждаше невъзможен на пръв поглед. При всеки такъв случай обаче Алекс бързо намираше начин да продължи. На други места трябваше да се катери по стената над липсващи участъци от тесния ръб, но през по-голямата част от изкачването стръмният скален ръб се разширяваше до пътека, широка от няколко педи, до крачка-две, което не представляваше никаква трудност за изкачване, освен че бързият ход по такъв стръмен наклон изцеждаше силите му. Мускулите по бедрата му горяха от напрежение. Той бе силно задъхан, но отказваше да забави темпото.

След малко повече от час Алекс беше почти под върха. Заобиколи една изпъкнала част от стената и от другата й страна се изправи пред двама едри мъже, които стояха там и чакаха. Алекс бързо се дръпна назад, като едновременно с това извади пистолета си. Без да се поколебае, той стреля в първия спуснал се към него мъж. Куршумът явно го улучи право в сърцето, защото онзи се олюля и падна като подсечен. Вторият мъж стъпи с един крак върху трупа на падналия и се изстреля напред към Алекс, който стреля два пъти един след друг. Не разбра дали куршумите са достигнали целта си, защото нападателят го връхлетя независимо от изстрелите. Ръцете на здравеняка се разтвориха, за да сграбчат Алекс, но той се сниши бързо встрани, сграбчи онзи за косата и като използва инерцията му, го изхвърли от скалата. Онзи се запрепъва в опит да спре, но скоростта му бе прекалено голяма, за да успее. Викът му го споходи по дългия път надолу.

Стиснал пистолета в две ръце, задъхан, Алекс притисна гръб о скалата. Той погледна надолу от ръба и коленете му се разтрепериха при мисълта колко близо бе до това да полети в бездната заедно с нападателя.

Мъжът на земята не мърдаше. Алекс реши, че ще е добра идея да презареди пистолета си, преди да попадне в нова, неизвестна, но със сигурност враждебна ситуация, затова припряно извади от раницата си кутия с патрони. С помощта на палеца си постави още четири патрона в пълнителя, като така го допълни до пълния му капацитет. Разполагаше със седемнайсет в пълнителя и един в цевта — осемнайсет заредени в пистолета патрона, плюс другите, предварително поставени в пълнители, в случай че се наложи бързо презареждане.

Осемнайсет патрона изглеждаха много, но той бе наясно, че ако бъде нападнат от група мъже, те нямаше да му стигнат за дълго. Какъв избор имаше?

Опита се да се съсредоточи и бързо изкачи останалия път до върха, където пътеката ставаше значително по-равна. Значително, но не съвсем. Отвъд малка горичка, на върха на масивното плато се издигаха безразборно струпани на слоеве една върху друга канари.

Отдалеч изглеждаше, че платото е равно отгоре, но отблизо струпаните терасовидно масивни гранитни блокове и четвъртитите просеки в скалите подозрително наподобяваха човешка изработка, независимо че платото очевидно бе природно творение. При силно въображение човек можеше да види много повече в тези слоеве скали, да различи много фигури в огромната, сложна конструкция.

Стигнал до върха, Алекс се поколеба какво да направи. Огледа мястото, където стръмният скален перваз стигаше до върха, но не личеше човешки крак да е стъпвал тук. Пътеката по-надолу се използваше от охраната, но те явно рядко се качваха до върха — ако изобщо бяха опитвали. Деликатните белезникави лишеи и дебелият зелен мъх изглеждаха недокоснати от човешки крак.

В крайна сметка той реши да използва естествения скален перваз за пътека през гората.

В една усойна вдлъбнатина забеляза отпечатък от ботуша на Джакс. По-нататък стигна до причудлива падина, водеща навътре в скалите. Преди да влезе в тази тясна пролука, извади кутията с патроните и пълнителите от раницата си. Сложи кутията в единия от предните джобове на джинсите си, а пълнителите — в задните. Като навлизаше в цепнатината, установи, че тя представлява виещ се пролом, който на места се извисява на височина от стотина фута.

Естествената пътека в скалите го отведе до тесен пролом. Високо над себе си видя между гладките страни на процепа дълга ивица оловносиво небе. Алекс продължи напред. Стигна до място, където небето се скри зад скала, паднала напряко в пролома, навярно при земетресение, която играеше ролята на естествен таван. Колкото по-навътре вървеше Алекс, толкова по-сумрачно ставаше и толкова повече ерозиралата скала се превръщаше в мрачен лабиринт. Той пъхна ръка в раницата си и пипнешком затърси фенера. Намери го и го извади.

В момента, в който го насочи напред и включи светлината, забеляза пред себе си в пролома мъжка фигура. Алекс посегна към пистолета.

— Ако искаш отново да я видиш жива, ела с мен.

Алекс погледна човека през мерника на оръжието си, като държеше мушката в основата на носа му. Поколеба се.

Но само за миг.

Натисна спусъка.

Изстрелът в тесния скален пролом бе оглушителен.

— Не преговарям с убийци — тихо измърмори Алекс, докато прекрачваше трупа, за да продължи навътре в лабиринта от канари.

— Остават още седемнайсет — каза на себе си Алекс, навлизайки в подобно на пещера разширение на пролома, което продължаваше още навътре в планината.

С фенерчето си проверяваше всяко странично разклонение, преди да продължи напред. Придържаше се към централната просека, врязваща се в планината. С течение на хилядолетията на места бяха допълзели огромни гранитни блокове, някои бяха запречили прохода и оставяха единствено тесни ниши, през които да се промушиш. На други места пък Алекс трябваше да се изкатерва по камари чакъл, натрупани при срутването на скалите отгоре.

Алекс не знаеше колко време е тичал, но в един момент установи, че пред себе си вижда дневна светлина. С приближаването му светлината се усили. Като заобиколи лек завой в пролома, зърна нещо пред себе си в осветения участък. Забърза напред, опитвайки се да различи какво е.

Сърцето му се качи в гърлото.

Беше Джакс.