Тери Гудкайнд
Законът на деветките (11)

9

Пъхнал навитите на руло съсипани платна под едната си мишница и внимателно увитата в кафява хартия картина под другата, Алекс безропотно напусна галерията на господин Мартин. Колкото и разгневен да беше, нямаше никакъв смисъл да спори. Господин Мартин се страхуваше.

Алекс не можеше да се сърди на човека. Както беше сам по цял ден, той можеше да се превърне в удобен прицел.

Непознатият можеше да се върне по всяко време. Какво да направи господин Мартин? Алекс не можеше да очаква от него да се справи с потенциално опасна кавга.

Докато крачеше из изящните коридори, в главата на Алекс се блъскаха противоречиви мисли. Беше потиснат, изпълнен с гняв. Искаше му се да изтича вкъщи и да се скрие от света, в който такива като онзи се разхождаха необезпокоявани. Искаше да отрие грубияна и да му завре черните маркери в гръкляна.

Когато Алекс вдигна глава, видя пред себе си жената — гледаше го как се приближава към нея. Той забави крачка и спря.

Тя носеше същата черна рокля, същата зелена пелерина около раменете. Сякаш мярна тънка струйка пара — сянка дим — да се издига от спуснатата й върху раменете руса коса, но щом се опита да се съсредоточи върху нея, тя изчезна.

Колкото и да звучеше невероятно, жената изглеждаше дори още по-красива от предния път.

— Често ли идвате тук? — попита той.

Без да откъсва очи от неговите, тя бавно поклати глава.

— За втори път.

Нещо в сериозността на чертите й го сепна. Знаеше, че не е дошла тук на пазар. В главата му отекна старата мантра на дядо му — неприятностите ще те намерят.

— Добре ли си, Алекс? — попита тя.

— Да, да. — При звука на гласа й се почувства по-добре. — Знаете името ми, но аз не знам вашето.

Тя пристъпи напред и на дребничкото й лице се разля мека усмивка.

— Аз съм Джакс.

Името й беше необичайно като всичко останало в нея. Направо не можеше да повярва, че я вижда пак.

— Какво не бих дал, за да те нарисувам, Джакс — едва чуто пророни той.

Тя се усмихна на думите му, усмихна се в знак, че е приела комплимента, но не показа по никакъв начин какво мисли по въпроса и дали би искала да стане модел на художника.

Накрая Алекс успя да откъсне поглед от нея и да се огледа, за да види дали има и друг наоколо.

— Чу ли новините по телевизията?

Тя сбърчи чело.

— Новини ли? Не. Какви новини?

— Помниш ли онзи ден, когато се срещнахме за пръв път на улицата. Онзи камион за малко не ни уби.

— Пиратите, както ги нарече. Да, помня.

— Ами по-късно същия ден двамата полицаи, които спряха камиона, бяха намерени мъртви.

За момент тя замлъкна, вперила очи в него.

— Мъртви ли?

— По телевизията съобщиха, че двамата били намерени със счупени вратове — кимна той.

Информацията за начина, по който е било извършено убийството, замъгли погледа й. Тя изпусна дълга въздишка и поклати глава.

— Това е ужасно.

Алекс изведнъж съжали, че е започнал разговора с тези мрачни новини. Посочи една пейка, сложена между огромни саксии с цветя.

— Ще поседиш ли с мен? Бих искал да ти покажа нещо.

Тя възвърна усмивката си и по негово желание седна на махагоновата пейка. Над главите им се образуваше зелен балдахин от листа на филодендрон. Огромните кашпи с избуяли растения от двете им страни създаваха усещането, че двамата са в гората, далеч от света. Растителността ги скриваше от почти всички погледи.

Алекс остави рулото с платната на пейката от дясната си страна, далеч от нея. После сложи картината в скута й.

— Какво е това? — попита тя.

— Подарък.

Тя го изгледа за момент, после махна опаковъчната хартия.

Изглеждаше искрено слисана да види картината. Повдигна я благоговейно в ръцете си. Очите й плувнаха в сълзи.

Отне й известно време, докато успее да заговори.

— Защо ми я даваш?

Алекс сви рамене.

— Защото искам. Ти каза, че е красива. Не всички намират картините ми за красиви. Ти го каза. Исках да е твоя.

Джакс преглътна.

— Алекс, кажи ми защо си нарисувал точно това място.

— Както вече ти казах, това е просто плод на въображението ми.

— Не, не е — натърти тя.

Той замълча за миг, изненадан от думите й.

— Напротив. Просто рисувах пейзаж…

— Аз живея недалеч от там. — Погали нежно сянката под величествените борове. — Прекарала съм безброй часове точно тук, взряна в планинските просеки тук и тук. Гледките от това скрито кътче са невероятни — точно каквито си ги нарисувал.

Алекс не знаеше какво да отвърне.

— Просто нарисувах една гора. Горите доста си приличат. Дърветата от един и същи вид изглеждат почти еднакво. Сигурен съм, че просто ти напомня за това място, което ми описа.

С върха на кокалчето си тя отри една сълза.

— Не. — Преглътна, после посочи едно място, което той ясно си спомняше как бе нарисувал. Поради някаква причина бе обърнал специално внимание точно на този ствол.

— Виждаш ли тази вдлъбнатина върху дървото? — Погледна го. — Аз я издялах.

— Ти си я издялала — повтори монотонно той.

— Изпробвах колко да наостря ножа си — кимна тя. — Тази кора е дебела. Издялах тънки като лист хартия ивици, за да видя дали е достатъчно остър. Кората е твърда, но се реже лесно с току-що наточен нож.

— Значи обичаш да седиш на такива места?

— Не, не на такива места. На това място. Обичам да седя на това място. Нарича се Шайнистей.

— Шайнистей ли? Какво означава?

— Това е древна дума, която означава „силно място“. Ти си нарисувал точно това място. — Тя за пореден път огледа сцената и му посочи огряната от слънце долчинка.

— Единствената незначителна разлика е, че има едно дърво тук, отстрани на тази полянка, което ти не си нарисувал. Това е абсолютно същото място, с изключение на това липсващо дърво.

Алекс усети как го полазват иглички. Знаеше за кое дърво говори тя. Беше го нарисувал. В началото го бе нарисувал точно там, където посочи тя, но макар да бе на мястото си в такава гора, композиционно не стоеше, така че той го заличи с боя отгоре. Спомни си как се бе запитал защо изобщо го нарисува, след като не пасваше на композицията му. Дори докато гледаше къде сочи Джакс, различаваше слабия контур на дървото, видим под боята, която го скриваше.

Алекс нямаше никакво обяснение как е възможно тя да познава всичко това.

— Къде се намира мястото?

Тя го изгледа за момент. В гласа й се възвърна предишната дистанцираност.

— Трябва да поговорим, Алекс. За съжаление има много за казване и както предния път не мога да остана дълго.

— Слушам те.

Тя изгледа един минувач.

— Дали бихме могли да разговаряме на малко по-скрито място?

Алекс посочи надолу по коридора.

— Ей там има един приятен ресторант. Времето за обяд отмина, така че ще е по-спокойно и подходящо да поговорим. Какво ще кажеш да те черпя един обяд, а ти ще ми разкажеш каквото имаш за разказване?

Тя присви устни една в друга, докато обмисляше предложението му.

— Добре.

Алекс се запита защо е толкова предпазлива. Може би имаше дядо като Бен.

Станаха, тя притискаше картината плътно към себе си.

— Благодаря ти за това, Алекс. Няма как да знаеш какво означава за мен. Това е едно от любимите ми места. Ходя там, защото е красиво.

Той сведе глава при любезните й думи.

— Нарисувах го, защото е красиво. Това, че ти харесва, е по-голяма награда, отколкото би могла да си представиш.

Продължаваше да не разбира как е възможно да е нарисувал място, което тя познава толкова добре, но усети напрежението й и реши да не настоява за обяснение. Тя искаше да му каже нещо, така че най-добре да я остави да говори.

Закрачиха по коридора, Алекс с навитите платна под мишница.

— Откъде е това име — Джакс?

Тя се оживи, едва ли не се засмя на въпроса му.

— Това е игра. Пускаш джакс на земята, хвърляш топка във въздуха и се опитваш да вземеш джакса и да хванеш топката със същата ръка, след като отскочи веднъж. Елементарна детска игра, но се изисква остър поглед и бърза ръка.

Някои хора останаха изумени от бързината на ръцете ми и затова родителите ми ме нарекоха Джакс.

Алекс сбърчи чело, докато се опитваше да осмисли чутото.

— Но когато си се родила, едва ли си можела да играеш на каквото и да било. Сигурно трябва да си на пет-десет години, за да играеш такава игра. Как е възможно родителите ти да са знаели, че ще си с бързи ръце, когато си се родила?

Тя заби поглед право пред себе си.

— Пророчество.

— Моля? — недочу Алекс.

— Казал им го е пророк още преди да се родя, казал им е, че всички ще бъдат изумени от това колко бързи са ръцете ми и че първото, което ще направи впечатление на хората, ще е колко добре играя джакс. Затова са ме кръстили Джакс.

Алекс се запита към каква ли странна религия принадлежат родителите й, че да се доверяват чак дотам на думите на някакъв пророк. От негова гледна точка, ако за родителите й е било толкова важно тя да е бърза с ръцете, е трябвало просто да я насърчават да се упражнява, така че в крайна сметка е щяла да придобие умения така или иначе. Понечи да й го каже, искаше да й каже толкова много неща, да зададе толкова въпроси, но нарастващото чувство за предпазливост му подсказа да не припира нещата и да я остави да разкаже собствената си история. Затова за момента запази въпросите си незададени.

— Но Джак е мъжко име.

— Джак да, но моето е Джакс, като играта.

— Тази игра всъщност се казва „Джак“.

— Не и там, откъдето идвам.

— И къде по-точно е това?

— Доста е далече, сигурно не си го чувал.

Поради някаква причина тя отбягна въпроса му, но той реши да не я притиска.

Докато вървяха по коридора, той я наблюдаваше с крайчеца на окото си. Той обичаше да наблюдава хората, положението на тялото им, походката, отношението им към живота, отпечатано върху цялостното им излъчване. Така придобиваше по-ясна представа за човека.

Когато бяха навън, повечето хора си придаваха или небрежен, или делови вид. Често просто се фиксираха върху конкретното място, където отиваха, и не забелязваха почти нищо около себе си. Бяха като коне с капаци и това се отразяваше и на походката им. Тези, които предпочитаха деловото излъчване, вървяха сковани. Останалите, съсредоточени върху самите себе си и слепи за заобикалящата ги среда, вървяха по-свободно. Повечето хора потъваха в собствения си свят, не забелязваха нищо около себе си, дори потенциална заплаха, и езикът на тялото им бе доказателство за това. В някои случаи небрежното отношение привличаше опасно вниманието. Хищниците дебнеха точно за това.

Повечето хора изобщо не си даваха сметка, че е възможно да ги сполетят неприятности, че има хора, които биха могли да ги наранят. Но просто никога не се бяха сблъсквали с такива ситуации и не вярваха да им се случи. Съзнателно бяха избрали да не мислят за това.

Джакс се движеше по различен начин. Фигурата й, за разлика от скованото делово положение, излъчваше готовност като навита пружина, но в същото време се движеше грациозно, осъзнаваща всичко около себе си. Донякъде движенията й му напомняха на движенията на хищник. Чрез дребни намеци в положението на тялото й тя излъчваше спокойствие, граничещо със заплаха. Това не беше жена, към която един мъж би се доближил ей така.

Всъщност осъзнатостта й за него бе най-впечатляваща. Тя наблюдаваше хората по коридорите, всеки един от тях, без да се взира директно в тях. Следеше ги с крайчеца на окото си, преценяваше ги, проверяваше, сякаш за да види на какво разстояние е всеки един от тях спрямо нея и дали представлява заплаха.

— Определен човек ли търсиш? — не се стърпя той.

— Да — отвърна тя, потънала в мислите си.

— Кого?

— Друг вид човешко същество.

В следващия миг Алекс я дръпна зад ъгъла и я залепи за стената. Не бе имал намерение да бъде толкова груб, но шокът от тези думи отприщи в него импулс да действа незабавно.

— Какво каза? — рече той през зъби.

Стисна я за левия лакът с дясната си ръка. Картината бе помежду им. Лявата му ръка бе пред гръкляна й, пръстите му стискаха рамото й. Ако понечеше да натисне, можеше да й прекърши врата.

Тя го гледаше, без да трепне.

— Казах, че търся друг вид човешко същество. А сега ти предлагам да размислиш какво правиш и внимателно да ме пуснеш. Не прави прибързани движения или ще ти прережа гърлото, а няма да ми е никак приятно. Аз съм на твоя страна, Алекс.

Алекс се намръщи, след което, усетил бодване, осъзна, че тя наистина държи острието на ножа си опряно под брадата му. Нямаше представа откъде се е появил ножът. Не можеше да си обясни как го е извадила толкова бързо. Във всеки случай знаеше, че тя не се шегува.

Освен това нямаше представа кой от двамата ще надделее над другия, ако се стигне дотам. Той беше бърз, но нямаше никакво намерение, и никога не бе имал, да я нарани. Просто искаше да я озапти.

Започна бавно да отпуска хватката си.

— Майка ми използва същия израз преди няколко дни.

— Е, и?

— Тя е в психиатрична клиника. Когато й отидох на свиждане, тя ми каза да бягам и да се крия, преди да ме хванат. Когато я попитах кой ме гони, тя отвърна: „друг вид човешко същество“. После дойде информацията за онези двама убити полицаи. По телевизията казаха, че са намерени с пречупени вратове. Майка ми каза: „Те чупят вратовете на хората.“ После потъна обратно в своя си свят. Оттогава не е говорила. Ще минат седмици, докато проговори пак.

Джакс съчувствено стисна ръката му.

— Съжалявам за майка ти, Алекс.

Той се озърна, за да види дали някой не ги гледа. Никой не им обръщаше внимание. Навярно минувачите ги мислеха за двама влюбени, които си нашепват мили думи един на друг.

Кръвта му бе кипнала и въпреки успокояващия й глас и нежното й докосване му бе трудно да дойде на себе си. Насила отпусна стиснатата си челюст.

Нещо помежду им току-що се бе променило, при това в доста сериозна насока. Той бе сигурен, че тя също го усеща.

— Искам да знам как така изрече същите думи, които чух от устата на лудата ми майка. Искам да ми отговориш на този въпрос.

Тя се вторачи в очите му от сантиметри разстояние.

— Точно затова съм тук, Алекс.