Тери Гудкайнд
Законът на деветките (14)

12

Алекс осъзна, че навън е тъмно, а той караше като в мъгла от часове. Стори му се изнервящо, че изобщо не е забелязал да се мръква.

Последните думи на Джакс, предупреждението й, продължаваха да кънтят в мислите му. Не можеше да прецени дали тя го каза буквално или в смисъла, който дядо му влагаше. Започна да се пита дали пък дядо му не е влагал в това изречение повече, отколкото Алекс бе предполагал. Макар Бен да бе изтълкувал грешно седмицата — според Джакс, — той бе надушил нещо или поне подозираше.

Но това беше само в случай че нещата, които му каза, бяха истина. Ако не, значи Бен просто е странно старче, както смятат повечето хора. Но Алекс знаеше, че дядо му е силен и мъдър, човек оформен в много отношения от годините си в специалните части, правил кой знае какво, преди Алекс да се роди.

Алекс бе чувал само смътни, откъслечни разкази за мрачния силует на историята на Бен от разговори между родителите си. Веднъж-дваж бе мярвал медали, обикновено държани встрани. Два пъти бе засичал Бен да разговоря по телефона с някого, когото наричаше кратко „сър“. Бен просто се усмихваше по онзи свой отнесен начин и благодареше на човека от другата страна на линията, че го е уведомил. Бен никога не говореше за нещата, които бе вършил, просто махаше с ръка и ги оставяше в миналото.

Но уроците от онези времена бяха още живи. Бен смяташе, че е важно Алекс да знае неща, които малцина други биха могли да го научат. Тези уроци говореха много за учителя.

Алекс продължаваше да мисли над предупреждението на Джакс, над думите на Бен.

Алекс не знаеше какво да прави. Не знаеше как да се справи с такава странна ситуация. Тя просто не пасваше на никакъв познат му модел. Никой, дори Бен, не му беше казвал как да се държи с човек, който твърди, че идва от друг свят.

Почувства се глупав, задето вземаше на сериозно тази история, но в същото време искаше да й вярва. Джакс имаше нужда той да й повярва. Той се чувстваше в капан, в който, ако й повярваше, можеше да излезе глупак, а ако не й повярваше и това, което тя говореше, се окажеше истина, можеше да излезе отговорен за незнайни, но ужасни последствия.

Но как тази история можеше да се окаже вярна? Как изобщо е възможно да се впечатлява от истории за пришълци от други светове? Просто е невъзможно.

И все пак майка му го предупреди за съвсем същото, което му каза и Джакс. Не можеше да направи връзката. Как да не взема на сериозно подобно нещо?

Джакс бе ключът към разгадаването на истината. Нещо повече, струваше му се, че някак си тя е ключът към живота му.

Чувстваше се привлечен към нея, както не се бе усещал спрямо никого в живота си. Тя беше зашеметяваща. За Алекс нейното проникновение и интелигентност увеличаваха красотата й. Въпреки всичките си странности и нещата, които говореше, той се чувстваше уютно в нейната компания — така както с никого другиго. Тя притежаваше същата вътрешна искра, нещо в начина, по който възприемаше света, като него. Виждаше го в очите й. Имаше чувството, че едва ли не може да погледне в очите й и да види душата й оголена пред себе си. Обзе го мрачно настроение, задето я бе прогонил.

Мислено той отново занарежда речта, която би искал да каже. Би я помолил да си представи как би се чувствала, ако той внезапно се появи в нейния свят и й каже, че говори в някакво метално устройство, а хората навсякъде по света могат да го чуят. Как би реагирала тя, ако й кажеше, че хората и неговия свят можеха да летят в метални корпуси на хиляди метри над земята? Той не можеше да възпре трескавите примери, плъпнали в главата му — всякакви технологии, които тя със сигурност би отрекла като невъзможни. Ако той бе отишъл при нея така, както тя се появи при него, нима щеше да му повярва?

Притесняваше го, че дори самата мисъл за това какво би й казал може би означаваше, че приема разказа й твърде на сериозно и се оставя да бъде увлечен в някаква игра на доверие.

Той искаше да й каже толкова много, да разбере толкова много. Част от нещата, които тя му каза, бяха просто твърде зловещо точни, за да ги отхвърли с лека ръка, но в същото време историята й бе повече от тежка за преглъщане. Други светове. Кого се опитва тя да изпързаля? Никакви други светове не съществуват.

Нима тя очакваше от него да й повярва, че някакви магьосници са забъркали магическа отвара и са я изпратили в „Риджънт Сентър“? И че някакви си други са му се обадили от различна вселена или планета, или измерение, или кой знае какво?

Запита се защо, след като историята й бе толкова трудна за преглъщане, разглоби телефона си.

Даде си сметка, че му се говори с нея повече отколкото с всеки друг на света. Или на двата свята, ако това наистина бе вярно.

Но ако не беше вярно, тогава какво е видял? Ами нещата, които тя знаеше, нещата, които тя му каза, а не би трябвало да знае? Откъде, по дяволите, е могла да знае, че Алекс не помни сънищата си. Това си беше направо… тръпки да те побият. Дали просто стреляше в тъмното? Налучкваше? В края на краищата сигурно има много хора, които не си помнят сънищата.

Или пък знае наистина?

И после, Алекс се притесняваше, че цялата работа може да се окаже изкусно измислен номер. Има фокусници, които могат да накарат жена, слон, че дори и самолет да изчезнат. И макар да изглеждаше напълно убедително, той знаеше, че подобни неща не са истински, че са само номер.

Алекс не обичаше фокусниците. Винаги бе възприемал номерата им като един вид непочтеност спрямо природата на реалността. Може би точно затова не обичаше триковете — а магия, истинска магия просто не съществува. Винаги бе усещал, че тази реалност е повече от магическа — бе направо чудотворна. Именно поради тази причина той никога не се бе опитвал да нарисува красотата на този свят.

Но защо ще й е на Джакс да се опитва да го метне? Каква причина би могла да я подтикне да го направи? Какво би могла да спечели от това?

В главата му изплуваха петдесетте хиляди акра.

Не можеше да престане да се пита дали не е някакъв номер, целящ да го лиши от наследството му. Толкова много земя си беше цяло състояние.

Тя твърдеше, че е наблюдавала през огледало как някой е влязъл в галерията и е обругал картините му, но нима не звучеше по-логично това просто да е дело на неин съдружник? Явно залогът бе доста висок, но ако тя наистина бе нарочила земята му, цената на картините би била нищожна в сравнение с това, което биха спечелили, ако му измъкнат наследството, струващо милиони.

Подобен мотив определено му се струваше по-достоверен от пристигането от някакъв далечен свят или че е друг вид човешко същество, магьосница с магически способности. Кого се опитва да заблуди? Магьосница. Нима иска да го направи на глупак? Нима наистина очаква от него да й повярва?

Но да, той наистина й повярва.

Въпреки всичко й повярва. Не можа да обясни защо, но й вярваше. Нещо в нея му подсказваше, че е не само искрена, ами и отчаяна.

Или бе най-талантливата фокусничка на света, или бе различен вид човешко същество от друг свят. Той не можеше да си представи, че е възможно да е друго, освен номер или истината. Нещата се свеждаха до един от двата варианта — и това го побъркваше.

Ако тя говореше истината, то тогава може би баща му, който бе загинал в катастрофа, наистина е бил убит, а психическото разстройство на майка му не е болест, не е просто удар, както твърдят лекарите. Ако Джакс говори истината, това означава, че нещо наистина става, нещо убийствено сериозно.

Но вместо да й каже, че й вярва, или поне да я изслуша почтително, той я прогони. Тя отчаяно го молеше да не го прави, но той просто не се стърпя.

Може би просто се страхуваше да не изглежда като идиот в очите на една красива жена.

Но нима фокусниците не правят точно това? Вземат една красавица и мъжете са готови да повярват на всичко, да направят всичко?

Да, той й вярваше.

Точно в този момент, изпълнен с болезненото чувство, че Джакс ужасно му липсва, Алекс реши да отиде и да говори с Бен. Дядо му, макар да бе особняк, му се струваше подходящият човек да му помогне да разплете този стегнат възел от съмнения.

Алекс се усмихна при мисълта, че не ставало въпрос за седмицата в двайсет и седем, а за деветката — число, заредено от тройки, което наистина бе важното. Дядо му ще остане изумен и ще приеме такъв разговор на сериозно. Той би могъл дори да постави всичко това в определен контекст, който да направи нещата по-разбираеми.

Докато Алекс завиваше по „Атлантик Стрийт“, за да се прибере у дома, забеляза червено зарево в небето. Няколко пресечки по-нататък стана ясно, че има пожар. Гореше къща недалеч. Червеното сияние разкриваше облаци черен пушек.

Алекс скоро осъзна, че пламъците са в посоката на неговата къща. Алекс се вкопчи по-здраво за волана и стискаше все повече и повече, докато се приближаваше към дома си. Възможно ли беше някой от онзи, другия свят вече да се опитва да го вкара в неприятности, че дори да иска да го убие? Натисна газта, обзет от внезапно желание да се прибере, с надеждата, че все пак пожарът не е в неговата къща — там имаше ценни картини. Е, ценни поне за него.

Забелязал ярка светлина в огледалото за обратно виждане, той отби встрани и спря. Покрай него прелетя линейка. Той внезапно се почувства виновен, задето се тревожеше за картините си. Дано никой да не бе пострадал при пожара. Не можеше да си представи що за ужас е да изгориш жив.

Със сърце, качено в гърлото, Алекс зави зад ъгъла, продължи нагоре по улицата, покрай къщи със запалени лампи и хора, излезли отпред, втренчени в заревото.

Изведнъж осъзна, че пожарът е в къщата на дядо му.

Алекс скочи върху спирачката и паркира надве-натри на тротоара. Наблизо бяха спрели и други коли, хората зяпаха.

Улицата бе пълна с пожарни камиони, спрени под различен ъгъл. Кехлибарените светлини пронизваха нощта. Полицейска кола с проблясващи сини светлини блокираше графика.

Алекс изскочи от джипа. Хукна презглава към къщата на дядо си.

Полезрението му се стесни, докато накрая единственото, което виждаше, бе познатата къща, обвита в ужасяващо сияние от жълти и оранжеви пламъци. Изобщо не забеляза пожарникарите в жълти защитни костюми и с каски с отразителни ленти. Паниката даваше сила на краката му.

Една ръка внезапно го сграбчи през кръста, завъртя го, принуди го да спре. Той се задърпа яростно, за да се освободи от ограничаващата го прегръдка.

— Пуснете ме! Това е къщата на дядо ми! Пуснете ме!

— Спри тук — рече му едър полицай. — Не може да продължиш нататък.

— Но аз трябва да отида! Трябва да го изведа от там!

Приближиха се и двама пожарникари.

— Той вече е навън, синко — рече по-възрастният.

Алекс се облещи.

— Така ли? — Огледа се, полицаят го пусна. — Къде е?

По-старшият пожарникар прегърна Алекс през раменете и го поведе към една от линейките. Всичките мигащи светлини по продължение на улицата придаваха на обстановката нещо нереално, извънземно. Една червено-бяла линейка бе спряла встрани, вратите й бяха затворени. Задните врати на друга бяха широко отворени. Наоколо имаше парамедици, които никак не изглеждаха забързани.

Дори отдалеч горещината бе толкова наситена, че пареше по лицето на Алекс. Отровен дим засядаше в гърлото му. По цялата улица бяха проснати маркучи. В огнената пещ се изсипваха реки вода. Не бе трудно да се предположи, че скоро от дядовата му къща няма да остане нищо.

Щом приближиха, Алекс различи покрито със сиво одеяло тяло. До него стояха двама парамедици.

— Съжалявам — каза мъжът, който държеше Алекс през раменете, щом се приближиха. — Когато влязохме в къщата, той вече си беше отишъл.

Алекс стоеше вторачен в носилката. Прекара думите още веднъж през главата си, после пак и пак. Не носеха никакъв смисъл.

— Значи е мъртъв? Бен е мъртъв?

— Боя се, че да. Както изглежда, пожарът е започнал долу, в работилницата. Там намерихме господина. Един от хората ми погледнал през вратата на мазето и видял отражението му в едно огледало. Лежал на пода, леко встрани. Не беше останало много от него, но поне успяхме да използваме маркучите, за да охладим вратата и да измъкнем останките му от там. Съжалявам, синко.

— Аз съм единственият му роднина — отнесено пророни Алекс, някак обзет от усещането, че всичко това не е истина. — Единственото семейство, което има. Все му повтарях да внимава с тези факли и поялници в работилницата.

— Твърде е възможно да е получил сърдечен удар, след което нещо включено, останало без надзор, да е започнало пожара. Виждал съм да се случва с възрастни хора.

— Но е бил обгорял?

— Да, но е твърде възможно да е станало, след като вече е бил мъртъв, все още не можем да кажем.

— Бен — проплака Алекс, коленичил край останките, покрити със сиво одеяло, — моля те, не ме оставяй така. Точно в момента имам толкова нужда от теб.

Сякаш целият свят се стовари отгоре му.

Част от гредите поддадоха и целият покрив се срути. Във въздуха се стрелнаха огромни пламъци.

Нощното небе бе разсечено от колони искри и талази пушек.

Алекс отпусна ръка върху дядо си и избухна в сълзи.