Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Law of Nines, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2011-2012 г.)

Публикация:

Тери Гудкайнд. Законът на деветките

Първо издание

Редактор: Калоян Игнатовски

Художник на корицата: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

Полиграфически комплекс ЖАНЕТ 45, Пловдив

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2010

ISBN 978–954–733–663–6

История

  1. — Добавяне

2

— Бих искал един ден да ви рисувам… тоест, ако, разбира се, нямате нищо против — осмели се да каже Алекс, докато пресичаха булеварда.

— Да ме рисувате ли? — попита тя и челото й леко се надипли. Лицето й придоби подчертано женствено изражение, подканващо към обяснение.

— Аз съм художник.

Той огледа спрелите на кръстовището коли вляво, за да е сигурен, че някой обезумял камион няма отново да ги връхлети. При положение, че сигналната лампа на полицейската кола продължаваше да се върти наблизо, всички караха внимателно.

Беше истинско облекчение да се махне от пиратите водопроводчици. Явно ги беше вбесил. Алекс усети как вътре в него се надига гняв, породен от несправедливото войнственото отношение към него.

— Значи рисувате портрети? — попита тя.

— Да, понякога — сви рамене той.

Не беше чак портретист, макар че от време на време си докарваше допълнителни доходи чрез рисуване на портрети. Но за да рисува тази жена, бе готов да работи напълно безплатно. Мислено започна да анализира извивките на чертите й, да се пита дали би могъл да предаде подобаващо очарованието на това лице. Ако не беше убеден, че всичко ще се получи перфектно, никога не би започнал. Тази жена не заслужаваше нищо друго, освен съвършено изпълнение. Би било немислимо да промени каквото и да било в нея.

Посочи елегантната едноетажна постройка, надзъртаща сред потрепващите листа.

— Имам няколко картини в тази галерия.

Тя проследи посоката на жеста му едва ли не с очакването да види пред себе си самата сграда.

— Всъщност тъкмо бях тръгнал нататък. Ако искате да видите някои от нещата ми, галерията е съвсем малко по-надолу от „Риджънт Джулъри“…

Гласът му заглъхна. Изведнъж се почувства пълен глупак. Сигурно жена като нея би се интересувала единствено от скъпите магазини за бижута и бутиците. При положение че по нея нямаше никакви бижута, той се запита откъде ли му е хрумнало подобно нещо. Сигурно просто се опасяваше, че може би тя не се интересува от изкуство… или поне от неговото изкуство.

— Бих искала да видя нещата ви.

— Сериозно? — погледна я той.

Тя кимна и отметна кичур руса коса от лицето си. Алекс усети как мобилният му телефон вибрира беззвучно в джоба, за да му покаже, че е получил поредното съобщение. Въздъхна вътрешно и закрачи напряко през пустия паркинг. Утрото едва бе започнало. Хората обикновено идваха към обяд. Само пред главния вход имаше двайсетина паркирани близо една до друга коли — скъпи, лъскави, в приглушени тонове на сребристо, червено и кехлибарено.

След като съобщението бе доставено, телефонът му се укроти. Сигурно беше Бетани — беше готов да се закълне. Преди да се запознае с нея няколко седмици по-рано, изобщо не бе имал представа, че телефонът му получава есемеси. Тя започна да му ги изпраща още след втората им среща. Бяха болезнено маловажни. Вече даже изобщо не ги четеше. Обикновено го питаше разни неща от сорта дали мисли за нея. Та той едва я познава! Какво да й отговори? Че изобщо не се сеща за нея?

Забрави за телефона и се зае да отвори стъклената врата пред спътницата си. Районът не бе подходящ за хора със скромни финансови възможности. Тя се плъзна през вратата с елегантността и увереността на жена, която на подобни места се чувства като у дома си.

Преди вратата да се затвори, Алекс хвърли бърз поглед към паркинга, между липите, подредени в шпалир покрай булеварда, към белия камион, който все така си стоеше на тротоара пред полицейската кола. Хората вътре не се виждаха.

Докато влизаха в просторното, откъснато от света помещение, той е изненада забеляза как погледът на жената се плъзва абсолютно незаинтересовано по изкусителния блясък на „Риджънт Джулъри“. Докато вървяха по коридорите, хладният й поглед отдаваше равностойно внимание на всеки от лъскавите бутици. В магазина за дрехи например, Алекс гарантираше за това, нямаше нищичко, освен може би някой шал, което да се продава за по-малко от четирицифрена сума. Жената сканира дрехите на витрината със същата липса на интерес, с каквато плъзна поглед по обувките на съседната витрина или портмонетата на следващата.

Алекс забеляза претеглящите погледи на другите жени. Тя също ги гледаше, но по съвсем различен начин. Те я преценяваха в социален аспект. Тя ги анализираше… пространствено, проверяваше на какво разстояние са, след което за секунда вдигаше очи към лицето, сякаш за да види дали не са й познати.

— Ето там, зад ъгъла — привлече вниманието й Алекс.

Чула гласа му, тя посрещна погледа му съсредоточено, с внимание, изразяващо уважително отношение и интерес. Не можеше да си представи, че е възможно тази жена да му изпрати есемес.

Тя му позволи да я води, завиха зад ъгъла и продължиха по напръскания розов гранитен под, инкрустиран с метални ивици. Разклоненията на коридорите минаваха под арки от дялан камък. Този, по който тръгна Алекс, ги отведе в обляна от слънце галерия. През капандурите струяха слънчеви лъчи, които полягаха над сандъчетата с буен филодендрон и червеникав хибискус в преливащи нюанси.

Алекс спря пред витрината на галерията, украсена със златна рамка с идеята да наподобява рамка на картина. Там бяха изложени някои от най-скъпите и търсени произведения, с които разполагаше галерията.

— Тук е — посочи Алекс през витрината.

По лицето й пробяга сянка на неодобрение.

— Искате да кажете… че вие сте рисували това?

Гледаше огромна картина, изложена в центъра на пълния с хора етаж, точно зад витрината. Беше творба на Р. К. Дилиън — художник от Средния запад, превърнал се в национална знаменитост. Беше му обяснено, че въпросният художник бил на гребена на новото изкуство.

— Не, не тази — отвърна Алекс. Приведе се, за да й покаже един статив в дъното, на който се виждаше малък пейзаж. — Ето това там например е една от моите работи. Планинският пейзаж с боровете на преден план вляво.

Алекс с облекчение установи, че господин Мартин, собственикът на галерията, поне бе насочил малко светлина към картината, а не я бе оставил на пода или опрял на стената, както правеше понякога. Благодарение на светлината, огряната от слънце поляна сред смълчаната катедрала на дърветата оживяваше.

— Видяхте ли коя имам предвид? — погледна я той.

Тя отвори уста и изрече с нюанс на изненада:

— Прекрасна е, Александър.

Алекс се вкамени.

Беше убеден, че не й е споменавал името си. Знаеше го, защото изчакваше правилния момент да го направи, без да звучи все едно й се натиска.

В крайна сметка заключи, че навярно жената и друг път е идвала в „Риджънт Сентър“ и вероятно е посещавала галерията. Това му звучеше обяснимо. Богатите жени обичаха да се отбиват тук. Само дето нямаше сведения да обръщат кой знае какво внимание на творбите му. Биографията на Алекс, придружена от негова снимка, беше изложена до картините му. Подписваше се с цялото си име, Александър, така фигурираше и в биографията си. Явно от там го бе научила.

Тя вдигна глава и се вторачи съсредоточено в лицето му.

— Защо сте нарисували това?

— Просто обичам гората — сви рамене Алекс.

Очите й започнаха да се разводняват, сякаш видяното на платното криеше таен смисъл за нея.

— Не, имам предвид защо решихте да нарисувате точно това място в гората?

— Нямам представа. Плод на въображението ми.

Тя сякаш се канеше да каже нещо, но размисли и се загледа през витрината, сякаш твърде развълнувана, за да говори.

Алекс бе на път да я попита защо точно тази сцена й направи толкова силно впечатление, когато телефонът му иззвъня.

Не искаше да вдига, но жената така или иначе гледаше през стъклото, погълната от картината му, така че той се извърна и отговори.

— Ало?

— Алекс, аз съм. — Беше Бетани.

— А, здрасти — рече той и инстинктивно се попрегърби.

— Не получи ли есемесите ми?

— Извинявай, днес не съм прочел нито един от тях. Казах ти, ако имаш да ми казваш нещо, просто ми звънни.

— Толкова си глупав, Алекс — игриво изчурулика тя, но на него гласът й му прозвуча като скърцане. — Че кой не използва есемеси в днешно време? Не бъди такъв нафталин. Всички го правят.

— Не и аз. Е, казвай?

— Ами, ако беше прочел съобщенията, за които отделих време да ти напиша, щеше да знаеш. Имам планове да те изведа тази вечер и хубавичко да те напия за рождения ти ден.

Явно се беше вкиснала. Не че го интересуваше особено. Нито пък му се занимаваше с напиване или каквото и да било, за да отбележи този отвратителен ден. Предложението й го подразни още повече.

Бетани явно започваше да си мисли, че помежду им има много повече, отколкото на практика съществуваше. Няколко пъти излизаха — беше му достатъчно, за да установи, че двамата нямат нищо общо помежду си. Срещите им бяха относително кратки и с нищо незабележими. Пък и не разбираше какво толкова намира у него тя. Просто не си пасваха.

Тя си падаше по скъпите вещи, а Алекс не беше заможен. Тя обичаше да купонясва, той не.

А изкуството му я отегчаваше.

— Съжалявам, Бетани, нека прочета съобщенията ти и ще ти се обадя.

— Ами…

Той щракна капачето и се обърна към жената. Тя го гледаше по начин, който Алекс не успяваше точно да разтълкува.

— Съжалявам. — Посочи телефона и побърза да го скрие в джоба си.

Тя хвърли поглед през рамо към картината му.

— И аз. Времето ми изтече — отвърна тя, докато отвръщаше поглед от витрината, за да го погледне. — Сега трябва да вървя.

— Така ли? Ами, дали поне не бих могъл…

Телефонът му пак иззвъня. Щеше му се да го хвърли.

Елегантната усмивка на жената се появи пак, загъна омагьосващо крайчетата на устните й. Веждата й се повдигна, ръката й посочи джоба му.

— По-добре й вдигнете, защото иначе ще я вбесите още повече.

— Изобщо не ме интересува.

Но Алекс знаеше, че Бетани няма да се откаже, така че в крайна сметка извади телефона от джоба си. Вдигна пръст към жената. — Само секунда, моля ви.

Тя хвърли последен поглед през стъклото, после се вторачи замислено в Алекс. Внезапната сериозност, която различи в изражението й, го сепна.

Телефонът престана да звъни, включи се секретарят.

— Пазете се от огледала — отрони тя в настъпилата тишина. — Могат да ви наблюдават през огледалата.

По ръцете на Алекс пробягаха иглички.

Телефонът звънна пак и той едва не го изтърва.

— Моля?

Тя просто продължи да го съзерцава с този свой бездънен поглед.

— Моля ви, почакайте само секунда.

Тя се стопи в сенките между магазините, сякаш за да го остави на спокойствие да си свърши разговора.

Алекс извърна глава и вдигна.

— Какво?

— Алекс, никога не ми…

— Виж, в момента съм зает. Ще ти звънна после.

Той тръшна капачето, без да изчака отговора на Бетани, и се обърна да види къде го чака жената.

Нямаше я. Просто… я нямаше.