Тери Гудкайнд
Законът на деветките (7)

5

Алекс проследи с поглед как дядо му се запромъква през безпорядъка на избата, като изрита от пътя си необичаен на вид кашон. В далечния ъгъл разбута купчина гребла, мотики и лопати. Половината от тях се стовариха с трясък на пода. Бен изруга под мустак едно непокорно гребло, което закриваше част от тухлените основи, и го захвърли. За изненада на Алекс дядо му започна да вади тухли от хоросана ниско долу на стената.

— Какво правиш, да му се не види?

Натоварен с пет-шест тухли, Бен спря и погледна през рамо.

— О, ами, скрих го тук в случай на пожар.

В известен смисъл звучеше логично. Алекс всъщност изобщо нямаше да се учуди, ако един ден дядо му подпали къщата — нали все използваше кибрити, фитили и свещи в заниманията си.

Докато Бен трупаше тухли на пода, Алекс се обърна към плота. Както и предполагаше, дядо му бе забравил поялника. Алекс го вдигна точно когато бе започнал да прогаря черно петно на плота. Остави го на металната поставка, въздъхна дълбоко и като наплюнчи пръста си, се опита да потуши димящото петно на дъсчената повърхност.

— Бен, за малко да си подпалиш плота. Трябва повече да внимаваш.

Почука пожарогасителя, оставен край стената. Обърна етикетчето и присви очи с надеждата да намери изписан срок на годност или дата на последна инспекция. Нямаше нищо подобно.

— Това нещо е пълно и работи, нали?

— Да, да — изломоти Бен.

Щом Алекс се обърна, дядо му застана пред него, стиснал в ръка пощенски плик. Под пласта сивкав фин прах от хоросан личаха стари петна.

— Това е предназначено за теб… за да го получиш на двайсет и седмия си рожден ден.

Алекс се вторачи в предмета, подаден от дядо му — пликът изведнъж му се видя застрашителен.

— Откога е у теб това?

— Почти деветнайсет години.

Алекс се намръщи.

— И си го държал зазидано в стената?

Старецът кимна.

— За да е на сигурно място, докато дойде времето да ти го дам. Не исках да растеш с мисълта, че те очаква. Такива неща, ако се появят ненавреме, могат да променят линията на живота на един млад човек към по-лошо.

Алекс заби ръце в хълбоците си.

— Бен, защо ги вършиш тия странни работи? Ами ако беше умрял? За това замислял ли си се? Ако беше умрял, а къщата ти продадена?

— В завещанието ми къщата е за теб.

— Знам, но може да я продам. Как бих могъл да знам, че си скрил нещо тук.

Дядо му се надвеси по-близо.

— Пише го в завещанието.

— Кое?

— Инструкциите, с които се обяснява къде е въпросното нещо и че е за теб — но не и преди да навършиш двайсет и седем. — Бен се усмихна тайнствено. — Завещанията са интересно нещо. В тези документи може да напишеш доста любопитни неща.

Бен му подаде плика и Алекс го взе, но с неохота. Колкото и странно да бе понякога поведението на дядо му, това в момента беше откровено откачено. Че кой би държал листове, скрити в тухлената стена в избата? И защо?

Алекс внезапно се притесни за отговорите на тези въпроси — и за други, които тепърва започваха да се оформят в главата му.

— Хайде — подкани го дядо му, докато се връщаше обратно на мястото си край плота. Разчисти с длан бъркотията отгоре. Плесна освободената повърхност. — Сложи го тук на светлината.

Пликът бе разкъсан — без никакъв опит да бъдат прикрити следите от това. Доколкото познаваше дядо си, сигурно го бе отворил отдавна-отдавна, за да види какво има вътре. Алекс забеляза, че прилежно надписаният плик е адресиран до баща му. Извади тесте хартия с кламер в горния ляв ъгъл. Писмото най-отгоре носеше релефно лого в избеляло синьо и уведомяваше, че е от „Ланкастър, Бъкман, Фентън“ — адвокатска кантора в Бостън.

Тръсна тестето на плота.

— През цялото време си знаел? — зададе риторичен въпрос той. — Прочел си всичко това?

Бен махна с ръка.

— Да, да. Прехвърляне на имоти. Задействат ли се нещата, ще станеш собственик на земя.

— На земя?

— На доста земя, ако трябва да съм точен.

Изведнъж в главата на Алекс закипяха толкова много въпроси, че изгуби способността си да мисли ясно.

— Какво искаш да кажеш, какво означава това, че ще стана собственик на земя? Каква земя? От къде на къде? Чия земя? И защо точно на двайсет и седмия ми рожден ден?

Бен замлъкна, челото му се присви.

— Предполагам, че е заради седмицата. Както споменах, и майка ти е получила същото точно на двайсет и седмия си рожден ден — защото баща ти е починал, преди да навърши двайсет и седем, когато би трябвало да го получи той. Така че, струва ми се, разковничето е в седмицата.

— Значи земята отива при майка ми, а защо сега да е моя?

Бен потупа тестето документи, оставени на плота.

— След смъртта на баща ти би трябвало да я получи Хелън, но на практика не можеше да й бъде прехвърлена.

— И защо?

Дядо му снижи глас и се надвеси към него.

— Защото я обявиха за душевноболна.

Тишината се проточи, докато Бен я остави да откънти, преди да продължи.

— Според условията в това завещание човекът, който ще получи земята, трябва да е в добро душевно здраве. Майка ти бе обявена за душевноболна, поради което я вкараха в онази институция. В завещанието има параграф, който изрично отбелязва, че ако наследникът не е в състояние да поеме собствеността над имота поради смърт или душевно заболяване, земята остава безстопанствена, докато следващият наследник не навърши двайсет и седем, в който момент собствеността автоматично се прехвърля върху него. Ако няма наследник или пък има, но на свой ред не изпълнява посочените условия…

— Искаш да кажеш, ако е куку.

— Да, един вид… Ако поради някаква причина земята не може да бъде прехвърлена на баща ти, майка ти или тяхно потомство — което означава наследниците им, в случая в твое лице, — тогава тя трябва да бъде прехвърлена в консервационен фонд.

Алекс се почеса по слепоочието в опит да осмисли чутото.

— За колко земя говорим?

— Достатъчно, че да я продадеш и да си купиш нова кола. Което между впрочем те съветвам да направиш. — Бен го заплаши с пръст. — Тая работа със седмиците не е за подценяване, Алекс.

Поради необяснима причина, която нямаше нищо общо с предупреждението на дядо му, Алекс не се чувстваше ни най-малко щастлив от неочаквания си късмет.

— Къде е тази земя?

Бен посочи нервно.

— Някъде на изток, в Мейн.

— Където си живял?

— Не точно. Още по-навътре. Тази земя принадлежи на нашия род от памтивека, но сега ти си единственият жив от семейството, така че е твоя.

— Защо да не е твоя?

Бен сви рамене.

— Не знам. — След малко се ухили и се наведе към внука си. — Всъщност сигурно е защото никога не са ме обичали. А има и друго… нямам никакво желание да се връщам да живея там. Мухи и кал пролетес, комари през лятото и снежна зима. Достатъчно ми е, че прекарах половината си живот до хълбоците в кал и насекоми. Тукашното време повече ми пасва.

Алекс се запита дали хората, съставили завещанието, са отхвърлили Бен поради подозрения, че не е с всичкия си.

— Чух, че есента на изток е прекрасна — обади се Алекс.

Есента наближаваше. Запита се дали имотът е достатъчно голям, че да му позволи известно уединение и възможност да рисува. Понякога Алекс обичаше да обикаля из девствени места, да бъде насаме със себе си и да рисува. Харесваше му как простотата на първичната самота му позволява да се изгуби в сцените, които създава.

— За колко земя говорим? Няколко акра… поне? Чувал съм, че около Мейн има доста скъпи парцели.

— Това се отнася за крайбрежието — с насмешка подхвърли Бен, — а в случая е навътре на сушата. Там въобще не е толкова скъпа, но пък…

Алекс внимателно взе придружаващото писмо, сякаш можеше да го ухапе, огледа юридическите фрази.

— … Но пък смея да твърдя, че ще ти стигне като за една кола. — Наведе се към Алекс. — Каквато си поискаш кола.

Алекс вдигна глава от документите.

— Е, за колко земя става въпрос?

— Почти петдесет хиляди акра.

Алекс примигна.

— Петдесет хиляди акра?

Дядо му кимна.

— Сега ти си един от най-големите земевладелци в Мейн… ако не броим заводите за хартия. Е, поне ще бъдеш такъв, след като прехвърлянето бъде узаконено.

При тази мисъл Алекс подсвирна.

— Хм, навярно наистина бих могъл да продам една част от земята и да си купя кола… А защо не да продам още малко и да си построя…

Бен поклати глава.

— Съжалявам, не става.

— Моля?

— Не можеш да продадеш част от нея. В условията пише, че не можеш да я продаваш на части. Ако решиш да продаваш, трябва да се разделиш с всичко наведнъж и при това да го продадеш на консервационния тръст. Те притежават околните имоти.

— Значи трябва да продам всичко, при това на определени хора? — сбърчи чело Алекс. — И си сигурен, че не мога да продам една част, ако реша? Само малък парцел?

Бен поклати глава.

— Когато получихме документите преди време, двамата е баща ти ги разгледахме подробно. Дори отидохме при един адвокат, познат на баща ти. И той потвърди, че сме разбрали правилно прочетеното. Абсолютно категорично е. Всяко нарушение на клаузите води до автоматично прехвърляне на земята към консервационния фонд.

Хитро е измислено. Погрижили са се да е така направен, че всяко отклонение от клаузите да връща земята на фонда. Няма място за мърдане. Контролът върху съдбата на земята е пълен. Всъщност би могло да се каже, че не толкова дава наследство, колкото предлага доста ограничен избор.

С преждевременната смърт на баща ти и заболяването на майка ти прехвърлянето не можа да бъде осъществено, така че всичко бе замразено, остана в безтегловност, докато ти не навършиш двайсет и седем.

— Ами ако не искам да решавам веднага какво ми се прави?

— Имаш една година, докато си на двайсет и седем, да прецениш искаш ли земята или не. Не си длъжен да я приемеш. Можеш да откажеш и тогава тя се връща на фонда. Ако не направиш нищо след изтичането на тази година, прехвърлянето ще стане автоматично. Освен ако междувременно не се появи твой наследник.

За момента ти си последният в рода, Алекс. Нямаш право да завещаваш земята на никой друг, освен на кръвен наследник. Ако нямаш деца, когато починеш, земята ще се върне на фонда.

— Ами ако другата седмица ме блъсне автобус и умра?

— Земята автоматично ще бъде прехвърлена на фонда — завинаги. Тъй като към момента нямаш дете… наследник. Ако станеш баща, дори да не направиш нищо, за да изискаш полагащото ти се по право, докато си на двайсет и седем, детето ти ще бъде включено в завещанието. И то ще бъде изпълнено, когато навърши нужната възраст. Точно така стана и при теб на практика. Дори да те блъсне автобус, това няма да наруши правата на наследниците ти, както смъртта на баща ти не отмени твоите права.

Можеш да приемеш земята и да й се наслаждаваш, а ако някога имаш деца, да им я завещаеш… стига да не си я продал на фонда преди това. Продадеш ли им я веднъж, остава завинаги тяхна.

— Но ако имам право да я продам единствено на тях, те биха могли да дадат много ниска цена.

Бен прелистваше страниците, докато намери каквото търсеше.

— Не, виж тук. — Посочи една страница. — Трябва да я продадеш на „Дагет Тръст“ — така се казва консервационната групировка, — но те са длъжни да платят справедлива пазарна цена. Можеш да наемеш свой оценител, за да гарантираш, че цената ще е приемлива. А мога да те уверя, че справедлива пазарна цена на толкова много земя, пък била тя и далеч от крайбрежието, означава цяло състояние.

Алекс се замисли.

— Ще мога да рисувам каквото си поискам.

Бен се усмихна.

— Мен ако питаш, човек трябва да се подготви за най-лошото, но да изживее живота си максимално пълноценно. Можеш да продадеш земята и да рисуваш до края на дните си, без да ти се налага да продадеш и една картина. Ужасно е да гледам, че си принуден да продаваш нещата си. В тях има толкова много любов към живота. Не искам да гледам как се разделяш с това.

Алекс се намръщи, върнал се в действителността.

— Защо този фонд държи да купи точно тези земи?

— Вече притежават всички имоти наоколо — сви рамене Бен. — Всичко си е оставено така, както си е, не е застроено. Почти цялата околност са девствени гори, притежание на въпросната групировка от векове. Искат нещата да си останат така. Нашият семеен парцел е последното липсващо парченце от пъзела.

Земята, която е собственост на фонда, е затворена за външния свят. Никой не може да припари там, дори планинари. Природозащитниците не са много доволни от този факт. Те настояват да имат специален достъп, понеже нали били толкова отдадени на опазването на природата и прочие. Но май нямат друг избор, освен да приемат нещата.

— Ами ако реша, че не ми се продава? Какво ще стане, ако реша да си запазя земята и да си построя къща?

Бен пак почука по документите.

— Абсурд. Договорът е обвързан с една постройка. Поради което никога не сме плащали данък върху имота. Според някакъв специален акт, касаещ дивата природа в района, земята е освободена от данъци, ако разполага с временна сграда като тази, която в момента е там.

— В такъв случай тази земя за нищо не ми върши работа. Не мога да я използвам по никакъв начин.

— Предполагам би могъл просто да й се наслаждаваш — сви рамене Бен. — Да се разхождаш, да отидеш на излет на палатка, такива неща. Но не можеш да построиш нищо солидно. Освен това трябва да се съобразяваш с местните разпоредби на фонда да не допускаш външни хора — планинари, хора, тръгнали да къмпингуват и прочие — на територията.

— И другата възможност е да продам земята.

— Да. На „Дагет Тръст“.

Всичко бе тъй неочаквано и съкрушително. Алекс никога не бе притежавал земя освен къщата, принадлежала на родителите му. Къщата, която се намираше малко по-нататък на същата улица, в която беше роден и в която понастоящем живееше, сега се водеше на негово име. В известен смисъл тя сякаш все още принадлежеше на привиденията от миналото. Притежател на съвсем обикновена къща, Алекс не можеше да си представи колко са петдесет хиляди акра земя. Струваше му се достатъчно човек да се изгуби вътре за цял живот.

— Ако няма да мога да правя нищо с нея, май е по-добре просто да я продам — изказа на глас мислите си Алекс.

Бен приближи към него поялника.

— Мъдро. Продай земята и си купи мечтаната кола.

Алекс подозрително изгледа тила на дядо си.

— Харесвам си старото чероки. Просто му трябва нов стартер.

— Днес е рожденият ти ден, Алекс. Можеш да си купиш свестен подарък. Такъв, какъвто никой от нас не би могъл да ти подари.

— Всъщност никога не съм се нуждаел от никакви вещи — възропта кротко Алекс, поставил ръка на рамото на дядо си. — Винаги съм имал всичко необходимо, всичко, което ми е трябвало най-много.

— Също като с моята кафеварка — пророни дядо му. — Никога не съм искал по-хубава. — Рязко се обърна с гръб към внука си и изведнъж чертите му се сковаха. — Продай земята, Алекс. Камънак и дървета — за какво са ти.

Камънак и дървета звучеше добре в ухото на Алекс. Обичаше такива места. Особено когато рисува.

— Моят съвет е да я продадеш — продължи настоятелно Бен. — Не ти трябва връх Крепост!

— Крепост ли?

— Да, насред имота има един връх, наречен Крепост.

— Защо му викат така?

Бен усърдно се опитваше да вкара тръбата в екстрактора, осъществявайки известен само нему план.

— Ами сигурно защото прилича на крепост. Самият аз не намирам нищо общо.

Алекс се усмихна.

— И на мен Индианските скали не ми приличат на индианци.

— Ето, виждаш ли, същата работа. Хората виждат това, което решат. — Бен не вдигна глава да го погледне, докато му подаваше документите през рамо. — Прехвърли имота на свое име, после го продай и се отърви от това място. Това те съветвам да направиш, Алекс.

Замислен над думите на дядо си, Алекс бавно се отправи към стълбището. Спря си и се обърна.

Над лицето на Бен се бе спуснала мрачна сянка.

— Това е едно от нещата, за които ти говорих преди, Алекс тези, дето не звучат особено смислено.

Алекс остана учуден да види дядо си за втори път в рамките на един и същи ден толкова угрижен.

— Благодаря ти за съвета, Бен.

Дядо му продължи да си запоява.

— Не ми благодари, ако не се вслушаш в съвета ми. Докато не направиш, каквото ти казах, това си остават само думи.

Алекс кимна разсеяно.

— Ще отида да видя мама — кимна разсеяно Алекс.

— Поздрави я от мен — измънка Бен, без да се обърне.

Дядо му рядко посещаваше снаха си. Мразеше мястото, където бе затворена тя. И Алекс не го обичаше, но майка му беше там и ако искаше да я види, нямаше друг избор.

Алекс втренчи поглед в плика, който носеше. Такъв неочакван подарък би трябвало да го зарадва, но не беше точно така. Той само му напомни за смъртта на баща му и за това, че майка му е пленничка на друг свят.

Ето че незнайната връзка с миналото го намери.

Алекс прокара лекичко пръсти по избелелия с времето етикет с името на баща му. Буквите бяха изписани с изсветлял химикал. Над тях с почти заличен, призрачен шрифт избиваше и името на майка му. То беше задраскано с черна гневна линия.

Над двете имена ръката на дядо му бе изписала: „Александър Рал“.

Щом стигна до площадката на стълбите, му се стори, че мярва някого с крайчеца на окото си.

Обърна се и видя себе си в огледалото.

Остана така за момент, но телефонът му иззвъня. Когато вдигна, дочу само странни изкривени звуци, като разчленен шепот, гъргорещ от другия край на вселената. Погледна дисплея. Пишеше „Извън обхват“. Явно грешка. Затвори капака и пъхна телефона обратно в джоба си.

— Александър — повика го Бен.

Алекс се обърна и зачака.

— Неприятностите ще те намерят.

Алекс се усмихна на познатата мантра на дядо си. Бе проява на любов и загриженост, обвита в призив към бдителност. Познатата фраза му вдъхна увереност, спокойствие.

— Благодаря, Бен. Доскоро.

Алекс взе картината, която носеше от галерията, и се насочи към стълбите.