Тери Гудкайнд
Законът на деветките (38)

36

Дълго след като се смрачи, Алекс продължаваше да чака. Безпокоеше се, че може би бяха измислили някакъв нов план. Докато чакаше, през главата му минаваха хиляди ужасии. През нощта не можеше да направи нищо друго, освен да чака. Сам нямаше как да стигне до Джакс.

Хенри и доктор Хофман се появиха дълго след като лампите бяха загасени. Докторът не носеше обичайния стетоскоп, макар да бе облечен в бяла престилка. Хенри чакаше отзад, близо до вратата, със самодоволно изражение, доколкото самодоволен можеше да изглежда човек с превръзки на носа.

Преди вратата да се затвори, Алекс успя да види как още двама санитари заеха постовете си отвън, пред вратата, със скръстени пред гърдите ръце.

Очевидно бяха в готовност, в случай че намалената доза на лекарството му го е направила по-активен, отколкото очакваха. Вероятно предполагаха, че ще е в достатъчно ясно съзнание, поне дотолкова, че да го е грижа за онова, което се случваше с него и Джакс, и нямаше да е замаян и покорен като друг път. Алекс искаше те да видят у него точно това, което им се искаше, затова изигра ролята, която се очакваше от него.

Когато докторът се приближи, той се надигна тромаво от стола, като се опита да си придаде глуповат вид.

— Алис даде ли ти лекарството тази сутрин? — попита докторът, като приглади няколкото останали тънки косъма върху плешивото си теме.

— Да — Алекс махна към кошчето за боклук, — изхвърлих чашките, след като го изпих.

Докторът хвърли поглед към боклука. Алекс не мислеше, че мъжът ще започне да рови в кошчето и да оглежда изхвърлените картонени чаши и той, слава богу, наистина не го направи. Само вдигна поглед и срещна очите на Алекс.

— През цялото време се опитвам да правя нещата по такъв начин, че да не се налага хората да бъдат наранявани. Мисля, че това е най-добрият метод, ако човек иска наистина да узнае истината. Мъченията не са добър начин за получаване на достоверна информация. Те са ненадежден метод. Хората, които са измъчвани, биха казали всичко, което си мислят, че разпитващият би очаквал да чуе от тях. Те биха признали, че се занимават с магия, ако това се очаква от тях. Но независимо дали ми харесва или не, настъпи времето да се опитваме да намерим някои отговори. Времето за прилагането на моите методи отмина. — Той стисна устни за момент. — Послушай съвета ми, Алекс. Отговори на техните въпроси.

— Те докоснаха ли я?

— Не — докторът хвърли поглед през рамо към едрия санитар, който чакаше до вратата, — но тя виси, окачена там от миналата нощ. Действието на лекарствата вече отминава и тя започва да идва на себе си, но това може само да влоши положението й. Да висиш на ръцете си само по себе си може да бъде опасно. Трудно й е да диша.

Вътрешностите на Алекс сякаш се преобърнаха. Той си спомни как Джакс му беше разказвала, че Седрик Вендис обича да окачва хората на китките и как това ги задушава бавно и мъчително. Това предизвика такъв гняв у него, че му се зави свят. Сдържана ярост, която само чакаше да бъде освободена.

Вместо това той запази мълчание и продължи да чака. Знаеше, че докторът е замислил нещо.

— Искам да ти предложа сделка, Алекс.

— Каква сделка? — леко се намръщи той.

— Ако ни сътрудничиш и ни кажеш веднага всичко, което искаме да знаем, ще се опитам да ги убедя да ми позволят да дам и на двама ви свръхдоза.

— Свръхдоза ли? Имаш предвид, за да ни убиеш?

Доктор Хофман кимна и погледна Алекс право в очите.

— Така или иначе, след като и двамата разкриете онова, което знаете, вие ще умрете. Те твърдо са решили, че те искат мъртъв, за да се отърват от кръвните наследници на Рал — разбира се, след като получат от теб онова, от което имат нужда. Но са особено нетърпеливи да премахнат Джакс.

— Те знаят ли за предложението, което ми правиш?

— Не — призна той, — но ако сътрудничиш и ми кажеш всичко, ще видя дали ще мога да ги убедя да ми позволят да направя инжекция и на двама ви. Те искат информацията и ви искат мъртви. Дай ми информацията, без да се налага да прибягваме към мъчения, и мога да осигуря лека смърт и на двама ви. Просто ще заспите и никога няма да се събудите.

Алекс знаеше, че Вендис, Юри и Хенри никога не биха се съгласили на такава сделка. Те очакваха с нетърпение онова, което щеше да се случи, и имаха сериозни основания да вярват, че ще получат цялата необходима информация по своя си начин.

— Сбъркал си професията си, доктор Хофман. Трябвало е станеш ветеринар.

— Защо мислиш така? — намръщи се докторът.

— Защото на ветеринарите им плащат да извършват евтаназия. Когато обаче правиш това с хора, се нарича „убийство“. А убийството се наказва със смърт.

— Но ако не ми позволиш да го направя, аз няма да съм този, който ще извърши убийство. — В ъгълчетата на устата му се появи лека, жестока усмивка. — Ще го направят те.

Алекс се опита да забави отговора си, сякаш му беше трудно да говори:

— Стаята на сестрите е пълна с архиви. Без съмнение си вземал пари от държавата, докато си се опитвал да измъкваш информация от хората. В крайна сметка е трябвало да оправдаваш броя на пациентите и всичките силни лекарства, които използваш. Сигурен съм, че употребяваш големи количества вещества, които подлежат на контрол. Рано или късно, когато щатските власти проверят регистъра за наркотични вещества, ще открият, че тук се е случвало нещо странно и че бройките не съвпадат. Ще искат да говорят с твоите пациенти, но хората, изброени в този регистър, са вече мъртви. Между другото, какво смяташ да направиш с телата? Имаш ли опит в това как да се отървеш от мъртъвци? В колко смъртни случая си взел участие, докторе? Какво ще направиш, ако открият труповете на пациентите ти? Властите със сигурност ще имат много въпроси към теб. — Алекс го остави да се чуди какви обяснения би могъл да даде и да се безпокои за всички доказателства, които лежаха в онзи архив и които щяха да го свържат с убийството.

Докторът хвърли бърз поглед към стаята на сестрите, където папките бяха наредени върху полиците.

— Нищо няма да научат — каза той накрая.

Гласът му не звучеше уверено. Беше по-скоро загрижен.

— Колко ти плащат, за да станеш съучастник в убийство, докторе? Или вече си бил убиец още преди те да се появят? Да не би да си станал психиатър, за да прикриеш нуждата си да убиваш? За да скриеш своите наклонности? Може би си мислил, че да лекуваш психопати би било идеалното прикритие за собствените ти перверзни желания?

— Както искаш. — Изражението на доктор Хофман стана кисело. — Да не кажеш, че не съм предложил да ти помогна. Може би ако им дадеш информацията достатъчно бързо, ще ти излезе късметът и те ще ти прережат гърлото, преди да са започнали с Джакс. Мислех си, че ще приемеш предложението ми заради нея, ако ли не заради себе си.

Алекс едва се удържа да не сграбчи мъжа за гърлото така, както се бе вкопчил в Алис. Коства му огромно усилие на волята. Трябваше да се добере до Джакс. След като току-що разбра в какво състояние се намира, това да я види изведнъж му стана приоритет.

— Нека онова, което й сторят, лежи на твоята съвест, тъй като направи избор от нейно име. — Докторът махна към вратата. — Да тръгваме.

— Разбра ли нещо? — обърна се Хенри към доктора.

— Предполагам, че Алис се е уплашила и си е тръгнала — отвърна Хофман.

Гласът му прозвуча раздразнено и сприхаво. Алекс си направи извода, че думите му са оказали нужното въздействие върху психиатъра. Той искаше докторът да се чувства объркан и разсеян.

— Още по-добре. — Лицето на Хенри не показа никакво безпокойство за жената. — И без това изглеждаше твърде надута за моя вкус. Отдавна подозирах, че са я сложили тук, за да ни наблюдава. Може би мисията й е приключила, след като са я отзовали. Имаме по-важни неща, за които да се безпокоим. Да вървим.

Алекс вървеше след Хенри, докато крачеха към залата. Повечето светлини бяха угасени и в коридора танцуваха мрачни сенки. Още двама санитари, които Алекс не познаваше, участваха в зловещия план на доктора. Това го накара да се зачуди дали цялото място не е всъщност само една фасада, прикриваща основните им дейности.

В стаята на сестрите имаше три жени, които си бъбреха неангажиращо със санитаря, седнал зад бюрото от едната страна. Плотът беше отрупан с папки и графици. Когато видяха мрачната група, която минаваше през стаята им, всички те изведнъж си намериха някаква работа за вършене.

Женското отделение на деветия етаж беше също толкова тъмно, колкото и мъжкото. Малката група спря, когато майката на Алекс неочаквано излезе от банята. Тя носеше пижама и розовия пеньоар, който Алекс й беше подарил. Майка му им хвърли само бегъл поглед, преди да се прозее и да се отправи обратно към стаята си. Докато поглеждаше групата, погледът й се спря и върху Алекс, но той не мислеше, че го е познала.

След като тя се затътри през залата и влезе в стаята си, без да се обръща назад, Хенри набута Алекс в женската баня. Тя беше по-добре осветена от общото помещение, за да могат пациентите да я използват през нощта, ако имат нужда. На вратата към душовете имаше залепена с тиксо табела „Не работи“.

Сестрата, която се беше облегнала със скръстени ръце на стената, се изправи и погледна часовника си.

— Подранили сте.

— Какво значение има? — сряза я докторът.

— Просто Юри още го няма — сви рамене тя. — Накарах Дуейн да остане, за да пусне Юри да влезе, когато пристигне.

Дуейн беше пазачът на задната врата, която Алекс винаги използваше. Докато чакаше, Алекс стоеше с отпуснати рамене, опитвайки се да изглежда безучастен. От спокойното поведение на санитарите изглеждаше, че тактиката му се увенчава с успех. Искаше му се да можеше да успокои по същия начин и бясното туптене на сърцето си.

Хенри мина напред и издърпа ключовете, окачени на връзката на колана му.

— Нямаме нужда от Юри, за да започнем.

— Какво прави тук Хелън Рал? — попита докторът, докато Хенри отключваше.

— Пикае — отвърна сестрата.

Когато вратата, която водеше към душовете, се отвори, Алекс видя, че вътре свети само една лампа. Подобната на пещера стая изглеждаше призрачно. Той си помисли, че прилича на място, където самата смърт дебне в очакване.

Сърцето му се качи в гърлото, когато видя, че Джакс продължава да виси там. В допълнение към превръзката на очите й сега и устата й беше запушена с парцал, а главата й — вързана отзад. Беше очевидно, че й е трудно да диша. Трябваше да се изправя на пръсти колкото може, за да поеме поредния мъчителен дъх. Ръцете й трепереха при всяко усилие.

Алекс беше обзет от такава ярост, че едва успя да се съсредоточи върху разположението на хората около него. Той си напомни, че трябва да следи всеки един от тях, иначе бе възможно някой да излезе от полезрението му. Всяка изненада можеше да се окаже смъртоносна. Трябваше добре да прецени ситуацията и да не допуска никакви необмислени грешки. Не можеше да си позволи да сгреши.

Джакс не можеше да си позволи каквато и да е грешка.

Сестрата довлече отнякъде дървен стол. Краката му изтропаха върху плочките и звукът отекна в помещението. Тя постави стола в центъра, недалеч от Джакс.

Алекс си спомни, че бе видял захвърлените на купчина дрехи на Джакс, но не си спомняше да е виждал стола. Хенри свали превръзката от очите й и се ухили в очакване. Джакс присви очи и примигна на внезапната, макар и слаба светлина. Тя огледа преценяващо всички в стаята. Когато срещна очите на Алекс, между двамата премина вълна на мълчаливо разбиране.

Хенри плъзна ръка по корема и надолу между краката й:

— Вече ставаш нетърпелива за мен, нали?

Алекс си помисли, че убийственият поглед, който Джакс хвърли на санитаря, ще го отхвърли няколко крачки назад, но това не се случи.

Хенри очевидно се наслаждаваше на това, че тя е във властта му, и бръкна по-надолу, а с другата си ръка издърпа парцала от устата й. Остави го да виси около врата й.

— О, съжалявам — злорадстваше той. — Не те чух.

— Вече си мъртъв — каза му тя. — Просто още не го знаеш.

Хенри отдръпна ръката си от слабините й и я сложи върху сърцето си с подигравателно разтревожен вид.

— Наистина ли? Не ми казвай, че имаш намерение да ме убиеш.

Алекс можа да види в очите й, че нейната ярост е съизмерима с неговата. Единственият й отговор на думите му беше този смъртоносен поглед.

— Намери ли Алис? — попита сестрата, отегчена от играта, която играеше Хенри.

— Никой не я е виждал — раздразнено махна с ръка докторът.

— Търсихме я навсякъде — добави Хенри, като отклони вниманието си от Джакс — и както каза докторът, от нея няма никаква следа. Сякаш е изчезнала вдън земя.

Очите на Джакс веднага потърсиха Алекс. Той се усмихна почти недоловимо на неизречения въпрос в погледа й. Ъгълчетата на устата й се извиха в невидима за другите усмивка. Но това му показа, че е разбрала, че той има общо с изчезването на сестрата.

Но след това й се наложи да затвори очи от усилието да се повдигне поне мъничко на пръстите на краката си, за да си поеме въздух. Алекс виждаше колко отчаяно се бори тя с паниката, разбираше, че скоро няма да може да диша.

— Може би нещо я е накарало да се върне — предположи Хенри.

Останалите също започнаха да изказват предположения защо сестра Алис би си тръгнала, без да спомене каквото и да било. Накрая, изглежда, всички се съгласиха, че тя често върши разни неща, без да дава обяснения на другите. Така че внезапното й изчезване в крайна сметка не бе изненада за никого.

Докато Алекс беше кротък и покорен, никой не му обръщаше внимание. Той искаше да е сигурен, че Джакс е готова. Когато тя обърна очи, за да го погледне пак, леко й смигна. Усмивката й се разля още малко върху устните и клепачите й се спуснаха утвърдително. Алекс не беше сигурен дали тя е разбрала какво има предвид той, или просто беше окуражена от погледите му.

Загубил интерес към разговора за Алис, Хенри извади от джоба си автоматично ножче, като с това даде на всички да разберат, че е време да приключват. Натисна копчето с палец и извади острието с леко завъртане на китката. Единият от другите двама санитари стори същото със своето ножче. Алекс видя, че сестрата е приготвила спринцовка.

Хенри използва върха на ножа си, за да накара Алекс да отстъпи няколко крачки назад.

— Сядай!

Сестрата бутна стола под него. Алекс се отпусна тежко. С периферното си зрение се опитваше да следи спринцовката.

Тревогата му внезапно се засили, когато другият санитар пристъпи плътно зад него и натисна стола. Санитарят с ножа отпред извади няколко „свински опашки“ от джоба си.

Алекс осъзна какво се готвят да направят.