Дан Симънс
Лешояди (81)

ЕПИЛОГ
21-и октомври 1988

Времето отминава. Много съм щастлива тук. Сега живея в Южна Франция, между Кан и Тулон, но, радвам се да го кажа, не съм близо до Сен Тропе.

Възстанових се почти напълно от болестта си и мога да обикалям и без проходилка вече, но рядко излизам. Анри и Клод пазаруват вместо мен в селцето. От време на време ги оставям да ме заведат до къщурката ми в Италия, южно от Пескара, на Адриатика или дори още по-далеч, чак до вилата под наем в Шотландия, за да го погледам, но дори тези пътувания стават все по-редки и по-редки.

На хълмовете зад дома ми има изоставено абатство и то е достатъчно близко, тъй че понякога ходя там и седя и размишлявам сред камъните и дивите цветя. Мисля за изолацията и въздържанието, и как всички толкова жестоко зависим едни от други.

Напоследък се чувствам стара. Казвам си, че това е заради продължителната ми болест и наличието на ревматизъм, който ме мъчи в студените октомврийски дни като този, но се улавям, че сънувам познатите улици на Чарлстън и онези последни дни. Това са гладни сънища.

Когато през май пратих Къли да отвлече госпожа Ходжес, нямах представа с каква точно цел ще използвам старицата. Понякога усилието да я държа жива в мазето в дома на Ходжес почти не си струваше, да не говорим за затруднението да й боядисам косата в сходен цвят с моята и да експериментирам с различни инжекции, за да симулирам болестта си. Но накрая всичко се оказа както трябва. Докато чаках в линейката под наем на една пресечка от дома ми, през онези последни минути, преди Хауърд да ме закара до летището и на очакващия ни самолет, оцених обстоятелството колко добре ми е служило семейство Ходжес през изминалите години. Нямаше какво повече да искам от тях. Връзването на старицата в леглото беше ненужно, като се има предвид здравословното и състояние, но сега съвсем искрено вярвам, че ако тя не бе закрепена по този начин, щеше да изскочи от кладата и да хукне из горящата къща, съсипвайки внимателно нагласената сцена, за режисирането на която пожертвах толкова много.

Бедната ми къща. Скъпото ми семейство. Мисълта за този ден още ме просълзява.

Хауърд беше полезен през онези няколко дни, но щом се настаних в това селце и се уверих, че никой не ме преследва, ми се стори най-добре да преживее някакъв инцидент по-далеч от мен. Клод и Анри са от местно семейство, което също ми е служило добре през годините.

Седя си тук и очаквам Нина. Знам вече, че тя е узурпирала контрола над всички низшестоящи раси по света — негрите, евреите и азиатците и тъй нататък — и този факт сам по себе си елиминира възможността за завръщане в Америка. Уили беше прав още в онези първи месеци на познанството ни, когато седяхме във виенското кафе и любезно слушахме как той обяснява с научни термини защо САЩ са станали нация от мелези, гнездо на алчни под-човеци, които очакват да покорят чистите раси.

Сега Нина ги контролира до един.

Тази нощ на острова останах в контакт с един от пазачите достатъчно дълго, за да видя какво причиниха на Уили хората на Нина. Дори и господин Барент беше под неин контрол. Уили бе прав през цялото време.

Но аз не се задоволявам с това просто да си седя тук и да чакам да ме намерят Нина и нейните мелези-слуги.

По ирония на съдбата, именно тя и негърката й ми дадоха тази идея — тя и седмиците, когато наблюдавах капитан Малъри през бинокъла, както и задоволителния завършек на онази малка шарада. Преживяването ми напомни един по-ранен контакт, почти случайна среща в далечната декемврийска неделя — същия ден, когато си помислих, че Уили е бил убит, само за да може Нина да ме нападне — по време на прощалното ми посещение във форт Съмтър.

Първо се появи сянката й, напредваща тъмна и безшумна като акула през водите на Залива, а после се осъществи и изненадващият контакт с капитана, който стеше в сивата кула — те я наричат „платното“, знам вече — с увиснал на врата бинокъл.

Шест пъти оттогава насам съм го проследявала и съм споделяла тези мигове. Те са по-сладки от случайните умствени срещи, каквито ми трябваха при Малъри. Във вилата ми недалеч от Абърдийн човек може да стои самотен на скалите над морето и да гледа как подводницата се носи към пристанището си. Те се гордеят с ключовете и кодовете си, както и с подсигуряващите си процедури, но аз вече знам онова, което моят капитан знаеше през цялото време — ще е много, много лесно. Неговите кошмари са мои наръчници.

Но ако аз сторя това, трябва да го направя скоро. Нито капитанът, нито корабът му стават по-млади. Нито пък аз. И двамата твърде бързо ще остареят прекалено много, за да могат да функционират. Аз също.

Страхът от Нина и плановете за такова гигантско Хранене не ме сполитат всеки ден. Но напоследък идват все по-често.

В някои дни се събуждам със звука на песните, докато момичетата от селцето обикалят имението ни по пътя си към млекарната. В такива дни слънцето е изумително топло и сипе светлина по малките бели цветенца, които растат между съборените камъни в абатството, и съм доволна просто да стоя тук и да се наслаждавам на слънчевата светлина и мълчанието с тях.

Но в други дни — студени и тъмни като този, когато облаците идват от север — си спомням мълчаливата сянка на подводницата, която се носи през тъмните води на залива, и се чудя дали самоналоженото ми въздържание не е било безсмислено. В дни като този се питам също дали такова гигантско, последно Хранене в крайна сметка не би могло да ме подмлади. Както Уили често казваше, когато извърташе някоя от малките си лукави шегички: „Какво имам да губя?“

Предполага се, че утре ще е по-топло. Може да съм по-щастлива тогава. Но днес ми е студено и ме е налегнала меланхолия. Сама съм и няма с кого да си играя.

Зимата идва. И аз съм много, много гладна.